Определение № 50657 от 09.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2416/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ /НББАЗ/, [населено място], срещу решение № 260600/28.04.2021 г. по в.гр.д. № 2614/2020 г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 260016/17.08.2020 г. по гр.д. № 13003/2019 г. на Пловдивски районен съд настоящият касатор е осъден да заплати на М. Р. М. сумата от 2266,60 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходите му за лечение на телесни увреждания, които не се поемат от здравната каса, от претърпяно на 03.07.2011 г. ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2016 г. до окончателното й плащане, както и сумата от 16 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, от същото ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2016 г. до окончателното й плащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът М. Р. М. от [населено място] оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че с решение № 1460/26.04.2018 г. по гр.д. № 7452/2017 г. на Пловдивски районен съд и решение № 133/31.01.2019 г. по в.гр.д. № 2193/2018 г. на Пловдивски окръжен съд са уважени заявените частични искови претенции на ищеца М. Р. М., като ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е осъден да му заплати сумата от 1000 лв. – обезщетение за имуществени вреди и сумата от 9000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от ПТП, настъпило на 03.07.2011 г., виновно причинено от водача на товарен автомобил – Гударз А. Дарвиши, ирански гражданин. Счел е за установено със сила на пресъдено нещо, че вследствие на ПТП на ищеца са причинени следните телесни повреди: липса на миглен ръб и тарзална пластинка почти по цялата дължина на клепача и увреждане на слъзните пътища; намалено зрение на ляво око – 0.3, с корекция – 0.5; счупване на лявата орбита в предната й част; контузия на лявата очна ябълка с ерозия на роговицата и намалена зрителна острота; две разкъсно – контузни рани в дясната челна област; мозъчно сътресение; множество охлузвания и кръвонасядания по лицето, гръдния кош и лявото бедро. Приел е, че ищецът е настанен в интензивното отделение на лечебно заведение за период от 10 – 12 дни, през който е изпитвал силни болки в главата и тялото, като оплакванията са продължили и през следващия период на лечение; травмите в областта на левия клепач и лявото око са довели до увреждания, нарушаващи зрително функцията на клепача, и са създали ограничения в зрението, което е наложило продължително лечение, както и извършването на четири операции, свързани с възстановяването на клепача с оглед запазване и подобряване на зрителните функции; въпреки лечението ищецът не би могъл да се възстанови напълно, а проблемите и дискомфортът, свързани с претърпяната травма на окото, ще останат за цял живот; ищецът е изпитвал и психически страдания, свързани с появилото се хронично главоболие и негативните промени във външния му вид, които са го принудили да прекъсне образованието си в Пловдивския университет и работата си; изпаднал е в депресия, страхувал се е да се отдалечава от дома си и да пътува с автобус или автомобил, което е наложило консултации с психолог, симптомите са преодолени след изтичане на двугодишен период на лечение, когато е настъпило подобряване на състоянието му; за периода от 01.11.2011 г. до 28.07.2013 г. ищецът е направил разходи за извършени медицински манипулации и прегледи, пряко свързани с възстановяването му от настъпилите увреждания, възлизащи на 6499,20 лв. С оглед на тези съображения и при отчитане на младата възраст на ищеца, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди се равнява на 50 000 лв. По релевираното възражение за съпричиняване окръжният съд е изложил съображения, че приносът на ищеца за настъпване на вредите не подлежи на преразглеждане, тъй като същият е въведен своевременно от ответника и е разгледан от съда в производството по уважения частичен иск. Акцентирал е, че приетото от Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2193/2018 г. съпричиняване от 50 % се отнася за претърпените неимуществени вреди, докато степента на съпричиняване на имуществените вреди е в размер на 20 %, с оглед потвърждаването на първоинтанционното решение в тази част. По отношение на релевираното от ответника възражение за изтекла давност решаващият съд е приел, че исковата молба е подадена след изтичане на петгодишния давностен срок, предвиден в чл.197 КЗ /отм./. Счел е за неоснователен довода на ищеца, че с предявяване на извънсъдебната претенция пред ответника с молба с вх. № 2-3307/22.06.2016 г. е прекъсната погасителната давност, като е изтъкнал, че соченото действие не е предвидено като основание за прекъсване на давността. Констатирал е и наличието на писмо с изх. № 1-3066/30.09.2016г. от ответника до ищеца, с което го е уведомил, че претенцията му е разгледана от УС на НББАЗ, определено му е обезщетение за неимуществени вреди в размер на 28 000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 3266,60 лв., като му е даден седемдневен срок за становище относно сключването на извънсъдебно споразумение, както и за представяне на банкова сметка, по която да бъде преведено определеното му обезщетение. С оглед на това въззивният съд е приел, че с изпращането на отговора на основание чл.116, б. „а“ ЗЗД погасителната давност за предявените вземания е прекъсната, тъй като е изразена категорична и ясна воля на ответника, потвърждаваща дължимостта на определените от него обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, което е доведено до знанието на ищеца. Заключил е, че доколкото към датата на подаване на исковата молба – 05.08.2019 г., новият петгодишен давностен срок не е изтекъл, считано от 30.09.2016 г., непогасената по давност част от вземанията е тази, посочена в писмото от 30.09.2016 г. – 28 000 лв. за обезщетението за неимуществени вреди и 3266,60 лв. за обезщетението за имуществени вреди, като последното се явява погасено по давност за разликата над 3266,60 лв. С оглед на тези съображения, при отчитане на установената степен на съпричиняване и след приспадане на присъдените в полза на ищеца в производството по предявените частични искове суми, въззивният съд е приел, че искът за обезщетение за неимуществени вреди е основателен в пълния му претендиран размер от 16 000 лв., а искът за обезщетение за имуществени вреди е основателен до размера от 2266,60 лв. Приел е още, че на основание чл.285, ал.2 КЗ /отм./ се дължи заплащането на мораторна лихва върху присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, считано от 23.08.2016 г. – от деня, следващ този, в който е изтекъл законоустановеният двумесечен срок за произнасяне на Компенсационния орган по предявената пред него претенция за изплащане на обезщетение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, обективирано в касационната жалба, касаторът поставя следните въпроси: 1. „Относно обхвата на дейността на въззивния съд и задължението му да следи служебно за спазването и приложението на императивните правни норми, независимо от въведени във въззивното производство доводи и оплаквания“; 2. „Относно критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди“; 3. „Чл.380 КЗ прилага ли се за претенции, предявени при действието му, макар застрахователното събитие да е настъпило при действието на КЗ /отм./?“. Твърди, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по първи въпрос се позовава на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а по втори въпрос – на ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 60104/29.06.2021 г. по т.д. № 1353/2020 г. на ВКС, II т.о., решение № 35/22.03.2021 г. по т.д. № 116/2020 г. на ВКС, II т.о. и решение № 36/15.03.2021 г. по т.д. № 503/2020 г. на ВКС, II т.о. По третия въпрос поддържа допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът излага съображения и за наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение поради явна необоснованост на фактическите констатации на съда и грубо нарушение на правилата на формалната логика, както и с оглед неприлагането на императивни процесуални норми. Въведеното основание препраща към касационните доводи за неправилна квалификация на исковете, относно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, за отхвърленото възражение за погасяване на вземането по давност и за приложението на нормата на чл.380 КЗ. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно т.2 на Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В мотивите на тълкувателното решение са дадени разяснения, че след като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. В случая със сила на пресъдено нещо е установено основанието на иска, както и е определена правната квалификация на претенцията, поради което поставените първи и трети въпроси, както и доводите в тази връзка, обосноваващи въведената очевидна неправилност на въззивното решение, са преклудирани. Въззивният съд е съобразил влязлото в сила решение по частичния иск, поради което касационното обжалване не се допуска. В ТР № 3/2016 г. е прието също, че правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Непреклудираните правопогасяващи възражения са свързани със защитни средства, които не са релевирани при разглеждането на частичния иск или с факти, които не са били настъпили към момента на формиране на силата на пресъдено нещо по решението по частичния иск. В случая в производството по частичния иск е било въведено възражение за погасителна давност, както и твърдение за прекъсване на давността. Съдът е разгледал релевираното възражение за давност и е приел, че давността е прекъсната с признаване на вземането от длъжника на 30.09.2016 г., поради което се е произнесъл, че вземането не е погасено по давност при предявяване на частичния иск на 23.05.2017 г. В настоящото производство кредиторът се основава на същото признание (от 30.09.2016 г.), от който момент е започнал да тече нов давностен срок, който към 05.08.2019 г. (датата на предявяване на иска) не е изтекъл. Признанието на длъжника обхваща и размера на предявената в настоящото производство част от вземането, поради което възражението за давност като защитно средство е преклудирано за фактите, които са настъпили до момента на формиране на силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск. Възражението за давност правилно е разгледано за периода на течение на срока от признанието до предявяване на иска в настоящото производство, поради което не е налице въведеното основание за очевидна неправилност на въззивното решение. По втория въпрос, свързан с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС № 4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, чието съобразяване е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК. В настоящия случай, при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, въззивният съд е съобразил изяснените в задължителната практика на ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства, като ги е оценил адекватно поотделно и в тяхната съвкупност. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, като не е налице очевидна неправилност поради явна необоснованост на въззивното решение. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника разноски по делото в размер на 1300 лв. по договор за правна защита и съдействие от 10.08.2021 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд