Определение № 440 от 19.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 288/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 23114 от 20.12.2019 г. от Бр. С. – прокурор в Апелативна прокуратура - София, против въззивно решение № 2650 от 29.11.2019 г., постановено по в.гр.д. № 899/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в, в частта му, с която частично е отменено решение № 8075 от 21.12.2018 г. по гр.д. № 348/2017 г. по описа на Софийски градски съд, I ГО, 12 състав, в частта, с която е отхвърлен искът на Г. Д. Я. от [населено място] срещу Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разликата от присъдената сума от 3 000 лв. до 9 000 лв., като вместо това Прокуратурата е осъдена да заплати на Г. Д. Я. сумата от още 6 000 лв./общо 9 000 лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 134, ал. 1, т. 1, вр. чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1 НК, което наказателно производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, както и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд и е уважен изцяло искът на Г. Д. Я. за заплащане на имуществени вреди в размер на 5 500 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за защита в рамките на наказателното производство. Релевират се касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в така постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, които счита, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че въпросът за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД, е разрешен в противоречие със задължителната практика, формирана с т. II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касаторът се позовава на противоречие със следните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 489 от 03.01.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1405/2011 г., IV г.о., решение № 329 от 21.10.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2683/2015 г., IV г.о. и решение № 143 от 05.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1070/2010 г., III г.о. Третият формулиран в изложението правен въпрос се свежда до начина и критериите за определяне на дължимото от Прокуратурата обезщетение за имуществени вреди, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение в хода на наказателното производство, който жалбоподателят счита за разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото разрешение в ТР № 1 от 11.12.2017 г. на ОСГК на ВКС, решение № 332 от 04.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2807/2015 г., III г.о. и решение № 255 от 02.11.2015 г. по гр.д. № 1011/2015 г. на ВКС, III г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Въззивното решение не е обжалвано от ищеца Г. Д. Я.. От него, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, е постъпил отговор на касационната жалба, в който се оспорват сочените основания за допускане на касационното обжалване, както и са наведени доводи за липсата на отменителните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на исковете над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е бил привлечен като обвиняем по досъдебно производство № 406/2009 г. по описа на СДВР, прокурорска преписка № 188/2009 г. по описа на СРП, в извършването на престъпление по чл. 134, ал. 1, т. 1, вр. чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1 НК, както и че с присъда от 01.10.2015 г. по НОХД № 4950/2013 г. по описа на СРС, 102 състав, е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Така постановената оправдателна присъда е потвърдена с неподлежащо на обжалване и протест решение № 479 от 19.04.2017 г. по ВНОХД № 1530/2016 г. на СГС, X. въззивен състав, поради което и съдът е приел, че е налице фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Спорно между страните е какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, както и дали заплатеният адвокатски хонорар в наказателното производство е разумен и обичаен. Позовавайки се на установената съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК - решение № 388 от 02.12.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1030/2012 г., IV г.о., решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 85/2012 г., IV г.о. и решение № 253 от 02.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 652/2011 г., IV г.о., въззивният съд е приел, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. За да определи размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е отчел обстоятелството, че деянието, за което е обвинен ищецът, е свързано с упражняваната от него професия на лекар, която от своя страна е правно регламентирана и представлява източник на повишена опасност. Съобразно постановките на решение № 267 от 26.06.2014 г. на ВКС по гр.д. № 820/2012 г., IV г.о., е приел, че очакванията и изискванията на обществото към лица с подобни професии са изключително завишени и обичайно неоснователното обвинение срещу такива лица има по-силно негативно отражение върху имуществената им сфера. Съдът е взел под внимание вида и характера на упражнената принуда, продължителността на досъдебното и съдебното производства, а както и многобройните процесуални действия: разпитани десет свидетели в рамките на съдебното следствие, сред които и лекари, голямо количество писмени доказателства – епикризи от различни лечебни заведения, амбулаторни листове, резултати от хистологично изследване, резултат от цитонамазка, резултат от рентгенология, пълна кръвна картина, история на заболяването, две петорни експертизи, изготвени в досъдебното производство, седморна съдебно-медицинска експертиза, приета от СРС и седморна съдебно-медицинска експертиза, приета от СГС. Съдът е приел, че в резултат на незаконното обвинение ищецът е бил силно травмиран, но няма данни за причинени трайно телесни и психични увреждания, като от свидетелските показания на съпругата му е приел за установено, че докато е бил обвиняем, е престанал да се храни, не е спял през нощта, станал е раздразнителен и е изгубил перспектива в живота си. Унизително за него е било, че експертизите са правени от негови колеги, а допълнително неудобство е изпитвал заради нуждата да иска разрешение от началника си за присъствие в съдебните заседания, като тези показания са кредитирани от съда като непосредствени, последователни и житейски логични. С оглед на така установените факти и съобразявайки социално-икономическото развитие в страната, въззивният съд е приел, че присъденото от първата инстанция обезщетение за причинените му неимуществени вреди от 3 000 лв. е в занижен размер. В тази връзка и след като е определил, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди в конкретния случай възлиза на 9 000 лв., е отменил частично първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част и е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на Г. Д. Я. сумата от още 6 000 лв. По повод решението на първоинстанционния съд в частта му за имуществените вреди, въззивният съд е намерил същото за правилно, тъй като заплатеното от обвиняемия адвокатско възнаграждение в наказателното производство представлява имуществена вреда и подлежи на обезщетяване по реда на ЗОДОВ. Съобразявайки задължителните указания, приети с ТР № 1 от 11.12.2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, съдът е приел, че договорените размери за адвокатски хонорар в общ размер от 5 500 лв. в настоящия случай са разумни предвид спецификата на обвинението, продължителността на всяко от производствата, както и обема на събраните доказателства. С тези аргументи въззивният съд е достигнал до извода, че Прокуратурата следва да възстанови направените от ищеца разходи за адвокатски хонорар в пълен размер от 5 500 лв. е потвърдил решението на първоинстанционния съд в тази му част. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. Това е така, тъй като за да е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, следва касаторът да е посочил правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ответник е поставил правни въпроси от материално и процесуално естество, свързани със задължението на съда в мотивите на решението си да обсъди всички факти и обстоятелства по делото от значение за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и за начина, по който решаващият съд трябва да определи дължимото от ответника обезщетение за имуществени вреди, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство. Тези въпроси са от значение за изхода на делото и обуславят решението по делото, но в случая по тях не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, тъй като съгласно трайно установената съдебна практика, съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички обстоятелства и доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В тази насока в случая въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е изложил изрични мотиви по отношение на всички релевантни факти и обстоятелства за фактическия състав на правото на обезщетение по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Неоснователно е оплакването на касатора за липса на мотиви по отношение причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Както беше посочено по-горе, в мотивите на обжалваното решение е прието, че незаконното обвинение в извършване на престъпление обичайно и естествено винаги води до негативно отражение върху неимуществената сфера на обвиненото лице, което изпитва неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно. Причинно-следствената връзка между тези негативни изживявания и незаконното обвинение се установява и от събраните по делото свидетелски показания, които са кредитирани от съда като обективни и последователни. Съгласно практиката на ВКС при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като в този аспект следва да се отбележи, че размерът на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Правилността на оценката и анализа на доказателствата не се предмет на настоящото производство и доколкото в конкретния случай съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие със задължителната и с трайно установената практика на ВКС, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същ. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, като в мотивите на решението е обосновал изводите си относно правно релевантните факти, имащи отношение към определяне размера на обезщетението за претендираните неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение. В съответствие със задължителната съдебна практика, въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е негативните преживявания на ищеца, предвид тежестта на престъплението, за което е обвинен и връзката с упражняваната от него професия на лекар. Паричното обезщетение в размер на 9 000 лв. е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение, при отчитане на социално-икономическата обстановка към датата на деликта. Този размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е аргументиран с продължителността на воденото наказателно производство/съдебното производство е продължило повече от четири години и още толкова е продължило и досъдебното производство/, вида и характера на упражнената процесуална принуда и многобройните процесуално-следствени действия, като е отчетено, че не се установява производството да е било забавяно по причини, дължащи се на ищеца. С оглед на това, заявените твърдения в касационната жалба на практика представляват оплаквания за необоснованост на съдебния акт, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК и като такова не може да послужи за целите на селекцията по чл. 280, ал. 1 ГПК. По повод въззивното решение в частта му относно размера на претендираните имуществени вреди също са изложени подробни мотиви, от анализа на които е видно, че съдът се е съобразил напълно със задължителната практика на ВКС, формирана с ТР № 1 от 11.12.2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г., ОСГК, съгласно която преценката за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение се извършва от съда съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело. За да уважи претенцията в пълен размер, съдът е приел, че заплатеното възнаграждение за адвокат в размер на 5 500 лв. в случая е разумно и е съобразено със спецификата на обвинението, продължителността на всяко от производствата, многобройните съдебни заседания и обема на събраните доказателства. Предвид изложеното се налага изводът, че въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в цитираната от касатора задължителна практика: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 11.12.2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г., ОСГК, както и с посочените съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а не в противоречие с нея. Поставените въпроси относно присъдените размери на обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди се свеждат до преценката на съда за релевантните по спора факти и необходимостта от тяхното задълбочено обсъждане от страна на въззивния съд за постановяването на правилно и справедливо решение в тази част. По своята същност обаче, те представляват оплакване срещу правните изводи на въззивния съд във връзка с приетите за установени фактически обстоятелства и правни изводи, които по своя характер представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, по които касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване, какъвто не е настоящият случай. Следователно, с обжалваното решение по поставените правни въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие както със задължителната, така и с установената практика на ВКС, включително и с тази, посочена от касатора, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,