Определение № 4039 от 16.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2632/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., подадена чрез назначения по реда на ЗПрП процесуален представител адв. И. Ю., срещу определение № 1496/01.02.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 382/2024г. на СГС. С обжалваното определение е потвърдено определение № 33100/20.09.2023г. по гр. д. № 47118/2023г. на СРС, с което, на основание чл. 126, ал.1 ГПК, производството по делото е прекратено. В частната касационна жалба се твърди неправилност на атакувания съдебен акт и се иска отмяната му. В допълнително представеното изложение на основанията по чл.284, ал.3, т.1, във вр. с чл.278, ал.4 ГПК се сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал.2 ГПК, тъй като съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, като съобрази данните по делото и становището на страната, намира частната касационна жалба за допустима-подадена е в преклузивния срок, от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди определението за прекратяване на производството, на основание чл. 126, ал.1 ГПК, по предявения от ищеца иск съставът на Софийският градски съд е приел следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск от Е. Д. М., предявен против СГС за заплащане на сумата 24 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди, причинени от противоправното поведение на ответника, изразяващо се в това, че на 11.08.2023г. е върната жалба № 282982/2023г. по описа на СГС със становище, че кнохд № 1018/2019г. по описа на ВКС била по инстанционен контрол в САС. По тази искова молба е образувано в СРС гр.д.№ 47118/2023г. на 39 състав. Същевременно към момента е висящо друго дело с № 47116/2023г. на СРС, 38 състав, което е заведено по-рано и което има напълно идентичен предмет и страни, тоест налице е пълно съвпадане на предмета-основание и искане, както и страните в двете производства. Ето защо съдът е приел, че е налице хипотезата на чл. 126, ал.1 ГПК и по-късно заведеното дело – процесното, трябва да бъде прекратено. С тези мотиви, съставът на СГС е потвърдил обжалваното пред него прекратително определение на СРС. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл. 280, ал. 2 от ГПК основания за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция. Не е налице и очевидна неправилност на оспорения съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Въззивното определение е валидно и допустимо. За да постави акта си, въззивният съд е приложил относимите към спора разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. По приложението на чл. 126, ал.1 ГПК има трайно установена практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил и според която когато между същите страни, на същото основание (при едни и същи правопораждащи вземането факти и по същото искане за съдебна защита), е образувано и висящо друго гражданско дело, по-късно заведеното се прекратява на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО