Определение № 2012 от 06.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1035/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от страна на „Първа инвестиционна банка“ АД, срещу определение №3289 от 10.12.2025 г. по в.гр.д. № 2823/25 на САС В ЧАСТТА, с което е потвърдено определение № 261255/10.08.2025 г. по т. д. № 1474/2019 г. на СГС, VІ-17 с-в, В ЧАСТТА, с която се оставя без уважение молбата на „Първа Инвестиционна Банка“ АД за изменение на Определение № 260831/20.05.2025 г., по същото дело, в частта за разноските, като такива бъдат присъдени само в полза на ищеца, а в полза на ответника „Холдинг Български Държавни Железници“ (ХБДЖ) ЕАД да не бъдат присъждани разноски. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното определение на въззивния съд, с което съдът е приел, че не са налице предпоставките за присъждане на разноските в полза на ищеца на „Първа инвестиционна банка“ АД, с оглед отказа от иска от негова страна и липсата на поведение на ответника „Холдинг Български Държавни Железници“ (ХБДЖ) ЕАД, което може да обоснове, че съшият е станал причина за предявяване на иска от ищеца. Развиват се съображения, че е налице недобросъвестно поведение на ответника, което е станало причина за завеждане на делото. Отказът от иска по делото е направен заради зачитане на СПН на решения, постановени между същите страни, с които е приета нищожност на Договора за обществена поръчка и договора за цесия от 10.07.2007 г. като причина за обявяване на тази нищожност са именно действията на ответника „Холдинг Български Държавни Железници“ (ХБДЖ) ЕАД-взето Решение № 4/09.03.2007 г. за отмяна на процедурата по обществена поръчка на възложителя „БДЖ“ ЕАД, поради което е прието, че договорът е сключен без надлъжно проведена обществена поръчка, а ХБДЖ е възпрепятствал законосъобразното развитие на процедурата по възлагане на обществена поръчка. Сочи, че одобряването на договора от държавен орган - министъра на транспорта, в качеството на принципал на дружество със 100 % държавно участие в капитала и обявяването му в публичния регистър на обществените поръчки, воден от Агенция за обществени поръчки, е създало у него основателно очакване за настъпване на присъщите на договора правни последици. Въпреки нищожността на договора, БДЖ е получило вагоните, и се е обявило за техен собственик, като при встъпване на банката като кредитор, е уверило ПИБ във валидността на договора. Ответникът е станал причина за нищожността на договорите и поддържайки убеждение у ПИБ за тяхната действителност, същият е дал повод за образуване на производството и следва да понесе разноските направени от ищеца, а съответно ПИБ не дължи разноски на ответника за прекратеното производство. Като основания за допускане до се сочат визираните в чл.280 ал.1, т.1 и т.2 ГПК. От страна на ответника по ЧКЖ касация „Холдинг Български Държавни Железници“ (ХБДЖ) ЕАД е постъпил писмен отговор, в който се изразява становище за липса на основание за допускане на касационен контрол. Позовава се на влязло в сила решение, с което е обявена нищожността на договора за обществена поръчка от 02.06.2007 г., поради противоречие със закона и като последица на нищожност на договора за цесия, сключен при липса на предмет. Сочи, че е оспорил валидността на договорите много преди завеждане на настоящото дело и не може ищецът да претендира разноски по прекратеното дело, образувано по искове за изпълнение на посочените нищожни договори. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законовия срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания пред ВКС акт, въззивният съд е изложил следните свои съображения: Съгласно тълкуването на чл. 78, ал. 4, във връзка с чл. 78, ал. 2 от ГПК, разяснено в практика на ВКС - определение № 60297 от 26.07.2021 г. по ч.т.д. 266/21 г., II ТО на ВКС, определение № 50037 от 06.07.2023 г. по ч. т. д. № 1638/2022 г., т. к., ІІ ТО на ВКС - ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството, поради оттегляне или отказ на иска, предприети по незаявена или неустановена причина. В този случай, разноските, включително тези на ответника, се възлагат на ищеца. Според чл. 78, ал. 2 от ГПК това правило няма да намери приложение, когато заявените оттегляне или отказ от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след предявяването му, независещи от ищеца. В настоящата хипотеза причина за отказа от предявените искове е порок в източника на предявеното право установен с влязло в сила решение в рамките на приключил процес. Въззивният състав е изложил, че изводът на СГС, че решението, с което процесният договор е приет за нищожен, няма характер на юридически факти обусловени от поведение на ответника. Съдът ще е задължен, при разглеждане спора по същество, да съобрази силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение относно еднаквия в двете производства правопораждащ факт, а не някакво последващо поведение на ответника. С подаване на искова молба още на 30.04.2014 г., по приключилото окончателно производство между страните, ответникът е оспорил валидността на договора за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007 г. На същото основание и в производството по т. д. № 817/2019 г. на СГС, TO, VI-12 с-в, приключило с влязло в сила решение, е прието, че договорът е нищожен. Въззивният състав е приел, че приключилото производство, в което са признати правата на ответника по спорния въпрос, не обуславят извод за злоупотреба право, нито за упражняването му, без да е налице интерес за ответника, както се е поддържало в частната жалба. По възражението за нарушаване на принципа на оправданите правни очаквания, съдът е изложил, че прилагането му изисква еднакъв подход към различни правни субекти в конкретна ситуация без оглед на индивидуалните им особености. Процесният спор се развива между търговци, откъдето произтича и задължението за съда да разпредели отговорността за разноски аналогично на всеки друг такъв спор, без значение кой притежавал капитала на дружеството ответник. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че не е налице недобросъвестно поведение на ответника, което да е повод за завеждане на настоящото производство от „Първа Инвестиционна Банка” АД. Поради това разноските по прекратеното производство следва да останат в нейна тежест. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК подалата ЧКЖ страна сочи като обуславящи изхода по настоящия спор въпроси, които обобщено се свеждат до: 1.Следвало ли въззивният съд да служебно да проверява всички правнорелевантни факти, да преценява всички събрани доказателства и въз основа на тях да решава спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон; 2. Длъжен ли е съдът да приложи принципи на ЕС и съответна императивна правна норма; 3. Следвало ли да се спазва принципа на оправданите правни очаквания, свързан с договор за обществена поръчка и какъв бил неговият правен характер и 4.При направен отказ от иска поради приключило преюдициално дело налице ли са предпоставките за присъждане на разноски в полза на ищеца; Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. От възпроизведените по-горе по съдържание въпроси от изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК се установява, че решаващата спора правна воля на съда, обективирана в обжалваното определение не се свежда до отговорите на тези въпроси и не би се повлияла като краен резултат от тях, по следните съображения: Първият въпрос се основава на процесуален пропуск, какъвто не е налице-изложени са подробно съображения за това, защо ответникът не е дал повод за предявяване на иска от страна на ищеца, по който в последствие е бил заявен отказ от страна на същия. Останалите въпроси са твърде общо формулирани и не отчитат конкретното развитие на процеса по иска, производството, по който е прекратено, с оглед десезирането на съда от страна на самия ищец по реда на чл.233 ГПК. Без да се навлиза по съществото на материалноправния спор, предмет на иска, по който ищецът е десезирал съда по чл.233 ГПК и по който претендира разноски в настоящото производство, следва само да се отчете, че ответникът се основал на нищожността на процесния договор, на който ищецът е основал иска си за реално изпълнение по същия, още във висящ процес през 2014 г. т.е. много преди 2019 г., когато е бил предявен процесният иск. Прекъсването на давността, като основание да се предяви искът на ищеца за реално изпълнение, също не може да се прецени като обуславяща причина за предявяването му, при наличен висящ процес относно нищожността на самия договор и да се прецени това действие на самия ищец „Първа инвестиционна банка“ АД като обусловено от поведението на ответника. Следва да се отчете и това, че никъде в посочената в ЧКЖ практика на ВКС не се обосновава, че следвало да се преценява цялото развитие на материалноправните отношения между страните, съответно между ответника и цедента-праводател на ищеца по договора за цесия, за периода още от възникването на правоотношението през 2007 г. до отказа от иска на „Първа инвестиционна банка“ АД с молба от 25.04.2025 г. При тези факти няма как и да се приеме, че постановени решения по преюдициалния спор за недействителност на договора между страните, възникнал дълго време преди предявяването на настоящия иск били нововъзникнали обстоятелства. С оглед изложеното и съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация- формулиране на един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК., поради което ВКС, не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. От гореизложеното следва, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение