Определение № 245 от 05.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 247/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Глобъл Билдинг Инженеринг“ ЕООД и „Агрив-В“ ЕООД срещу въззивно решение № 110 от 12.04.2022 г., постановено по в. т. д. № 453/2021 г. на Апелативен съд Варна.

„Глобъл Билдинг Инженеринг“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение на Окръжен съд Добрич за отхвърляне на предявения от дружеството срещу „Агрив-В“ ЕООД осъдителен иск за заплащане стойността на извършени СМР над сумата 13 375, 26 лв. В жалбата се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК, а именно, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд едва с крайния си акт е приел различна правна квалификация на спорното право без да обездвижи исковата молба. Освен това е допуснал процесуални нарушения по повод доклада по делото като не е указал на страните как се разпределя доказателствената тежест за установяване на релевантните с оглед променената правна квалификация факти. Касаторът оспорва извода на съда, че работата е извършена при противопоставяне на доминуса. Според него работата е извършена с неговото знание и съгласие. Въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение и като не е приел доказателства, представени с въззивната жалба, както и е приел безкритично експертното заключение на вещото лице П., въпреки че е било оспорено, и не е поставил допълнителна задача, която да определи разходите на изпълнителя без печалба. Съставът на апелативния съд не е обсъдил всички доказателства по делото, а именно представените три броя заповеди на кмета на [община], от които се установява, че страните са били в договорна връзка през 2019 г. Жалбоподателят релевира и нарушение на материалния закон, което е рефлектирало в неправилна правна квалификация на предявения иск.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване „Глобъл Билдинг Инженеринг“ ЕООД поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулира въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно: за задълженията на въззивния съд при неточен или непълен доклад на първоинстанционния съд; за задълженията на съда да обсъди заключението на вещото лице като вземе в предвид и другите доказателства по делото; по въпроса за това какво включва обезщетението по чл. 61 ЗЗД в случаите, когато са извършени СМР, необхванати от предмета на договора; относно възможността изработеното въз основа на договор за изработка да бъде предприето чрез конклудентни действия, т. е. без наличието на писмен договор за изработка; по въпроса за доказателственото значение на официалните документи. Според касатора тези въпроси са разрешени в отклонение от практика на ВКС, обективирана в цитирани от него решения.

На самостоятелно основание жалбоподателят заявява наличие на очевидна неправилност. При заявените доводи в касационната жалба формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено, евентуално обезсилено с присъждане на разноски като последица от това.

Ответникът по касационната жалба „Агрив-В“ ЕООД я оспорва като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Заявява становище, че правомощията на въззивната инстанция са разяснени подробно с ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /въззивният съд не следи служебно за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при докладване на делото/, от които съставът на Апелативен съд Варна не се е отклонил. Отделно, въззивният състав е приел, че първоинстанционният съд е дал точни указания относно подлежащи на доказване факти, ето защо не е било необходимо той да дава нови указания. По делото е останало недоказано наличието на постигнато съгласие относно твърдените от ищеца по насрещния иск строителни работи и възнаграждението, което възложителят му дължи. Според ответника по касация не са налице основания за допускане на контрол по същество, а в случай, че такъв бъде осъществен, моли да бъде потвърдено решението в обжалваната от насрещната страна част. Претендира присъждане на разноски.

„Агрив-В“ ЕООД оспорва въззивното решение в частта, с която след отмяна на решението, постановено от Окръжен съд Добрич, дружеството е осъдено на основание чл. 61, ал. 3, вр. с чл. 59 ЗЗД да заплати на „Глобъл Билдинг Инженеринг“ ЕООД сумата 13 375, 26 лв. с ДДС, представляваща стойност на извършени СМР по фактура № 309/25.11.2018 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещния иск /04.02.2019 г./ до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно. Апелативният съд не е коментирал въпроса дали извършената от ищеца работа е била предприета уместно, още повече, че по делото е била представена Заповед № 217/05.03.2019 г. на кмета на [община], с която е било разпоредено премахването на незаконен строеж на ограда, за която насрещната по делото страна твърди, че била изградена с нейни средства. Заявява, че въззивният съд е нарушил диспозитивното начало като се е произнесъл по претенция за неоснователно обогатяване при претендирано заплащане на възнаграждение по договор за изработка, с което уважил непредявен иск и е постановил недопустимо решение. Присъдената от въззивния съд сума обогатява ищеца неоснователно, поради което касаторът моли да бъде постановено решение, с което въззивното да бъде отменено в обжалваната част и насрещният иск да бъде отхвърлен изцяло с присъждане на деловодни разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:

1. „Следва ли въззивният съд да се позове на приетото в първа инстанция заключение на вещото лице без да го обсъди с другите доказателства по делото при изчисляване размера на изпълнени СМР при липса на сключен договор за изработка, както и без да направи анализ на цялото заключение на съдебно-техническата експертиза, за да прецени дължима ли е сумата, присъдена на обеднилото се лице и, ако да, какво следва да включва тя?“

2. „Налице ли е вещественият елемент и проявлението му в правната сфера на собственика на имота „Агрив-В“ ЕООД, в който са извършени СМР, и следва ли имуществените последици да се уредят по правилата за водене на чужда работа без пълномощие, уредено в чл. 60-62 ЗЗД и представлява ли доброволно извършване на чужда работа без възлагане?“

3. „Следва ли въззивният съд да изложи мотиви какво включва обезщетението по чл. 61, ал. 1 ЗЗД в случай, когато част от извършените СМР са по признати фактури /договорни отношения/ и част се приемат като извършени на извъндоговорно основание?“

4. „Следва ли въззвният съд да изложи мотив за начина на определяне на размера на обогатяването, респ. обедняването по претенция на заплащане на извършени СМР без изпълнителят да е сключил договор за изработка със собственика на обекта по част от признати и приложени по делото доказателства – фактури, приемо-предавателни протоколи и установени размери по съдебно-техническа експертиза?“

5. „Следва ли въззивният съд да изложи мотиви за това дали работата е била предприета уместно и дали е била добре управлявана в чужд интерес въпреки волята на доминуса, за да бъде той длъжен да изпълни задълженията, които е поел и да му върне необходимите и полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им?“

6. „Следва ли въззивният съд да изложи мотиви за това уместно ли е предприета работа за изграждане на строителен обект - ограда, без надлежно издадено разрешение за строеж при положение, че Заповед № 217/05.03.2019 г. на кмета на [община] е наредено да бъде премахнат незаконен строеж „ограда“, VI категория, намираща се в ПИ с идентификатор 56695.12.23 в землището на [населено място], [община]?“

Касаторът твърди, че по въпросите въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВС, обективирана в ППВС № 1/1979 г., и казуална практика, намерила израз в решения по гр. д. № 5112/2015 г., т. д. № 2724/2015 г., т. д. № 475/2012 г., т. д. № 1034/2019 г., гр. д. № 1460/2012 г. на ВКС. Счита, че отговорите на пети и шести въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Претендира въззивното решение да бъде допуснато до касация в обжалваната част и отменено с присъждане на разноски.

Ответникът по касация „Глобъл Билдинг Инженеринг“ ЕООД оспорва жалбата като недопустима, евентуално като неоснователна и счита, че няма причини въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол в атакуваната от насрещното дружество част, тъй като от една страна, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираните от касатора съдебни решения, а от друга страна, е налице значителна по обем практика по въпросите, за които се твърди наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същите се явяват процесуално допустими. Прагът за касационно обжалване се определя от цената на иска, а не от обжалваемия интерес. В случая цената на насрещния иск, който е бил предмет на въззивното производство, е в размер на 140 646, 46 лв. – т. е. над прага от 20 000 лв.

При пренесен пред въззивната инстанция единствено спорът по предявения от „Глобъл Билдинг Инженеринг“ ЕООД срещу „Агрив-В“ ЕООД насрещен иск за заплащане на сума по представени две фактури, представляваща стойност на твърдяни да са извършени от ищеца СМР, Апелативен съд Варна е приел за установени следните факти: „Глобъл Билдинг Инженеринг“ ЕООД е издал фактура № 309/25.11.2018 г. ведно с приемо-предавател протокол с получател ответника „Агрив -В“ ЕООД и фактура № 320/01.02.2019 г. ведно с приемо-предавателен протокол за доставка и монтаж на материали за изграждане на метална конструкция; фактурите и протоколите не са били подписани от получателя „Агрив В“ ЕООД; ответникът е изпратил на ищеца две нотариални покани, с които е оспорил наличието на облигационни отношения между страните, респ. задължения в негова тежест по описаните фактурите и приемо-предавателни протоколи; фактурите не са били осчетоводени от нито едно от дружествата; издадени са били три заповеди от кмета на [община] №№ 215/2019 г., 216/2019 г., 217/2019 г., с които се спира изпълнението на строеж „Склад и кантар“ и строеж „Фабрика за производство на мливо“ в ПИ с идентификатор 56695.12.23 в землището на [населено място], [община], както и е наредено премахването на незаконен строеж „Ограда VI-та категория“, намираща се в същия имот; няма проектна документация за оградата, но тя е изградена на място и от вещите лице е установено, че е с дължина 69 линейни метра, височина 2 м и обща площ 138 кв. м.; на терена няма изградени склад и кантар; в открито съдебно заседание назначеният по делото експерт Д. е обобщил, че признава изграждането на цялата ограда като е констатирал единствено разлика между описаните в приемо-предавателния протокол количества материали и вложените на място; вещото лице е заявило, че приема всички СМР по протокол от 01.02.2019 г. за неизпълнени, тъй като не отговарят на изискванията по смисъла на чл. 160, ал. 1, и чл. 163, ал. 5 ЗУТ.

След обсъждане на събрания по делото доказателствен материал въззивният съд е изградил теза за недоказано наличие на постигнато между страните съглашение, което да е продължение на сключения между тях договор от 21.09.2017 г., тъй като процесните две фактури са с дати много след изтичане срока на този договор и прекратяването му поради осъществено изпълнение. Счел е, че трите заповеди на кмета на [община] не могат да се ценят като писмени документи, доказващи наличието на облигационна връзка между страните. От събраните по делото гласни доказателства е установил, че между двете дружества са възникнали спорове в края на 2018 г. по повод извършването на СМР в процесния имот. При тези обстоятелства съдът е формирал заключение, че извършените от страна на ищеца СМР са реализирани на извъндоговорно основание и е субсумирал установените факти под разпоредбите на чл. 60 – 62 ЗЗД, квалифицирайки ги като осъществен състав на гестия. Изяснил е правната природа на гестията и е преценил, че ищецът е извършил работата въпреки обективираното противопоставяне на доминуса, поради което е приложил правилата за неоснователно обогатяване и разрешенията, дадени с т. 4 от ППВС № 1/1979 г. Подробно е обсъдил възраженията относно липсата на доклад, изготвен от първата инстанция, и разликата в квалификацията на исковата претенция, дадена от окръжния съд /по чл. 258 ЗЗД/, и тази, присвоена от въззивната инстанция /по чл. 61 ЗЗД, ал. 3 ЗЗД, вр. с чл. 59 ЗЗД/. Счел е, че на ищеца е била указана доказателствената тежест да установи вида и обема СМР, които е извършил в имота на ответника, както и тяхната стойност. Приел е, че, доколкото указанията по двата иска съвпадат, то страните не са били лишени от възможността да предприемат онези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които поради отсъствие, непълнота и неточност на доклада и дадените указания са пропуснали да извършат в първата инстанция, позовавайки се на разяснението в т. 2 от ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС. Като е преценил, че обедняването на ищеца следва да се прецени с оглед цената на вложените материали и труд с включен ДДС, но без печалба, въззивният съд се е позовал на заключението на вещото лице Д., което е счел за най-пълно, ясно и обективно. Съставът е определил, че стойността на реално извършените от ищеца СМР по фактура № 309/25.11.2018 г. с ДДС и без прибавена печалба от 10% е в размер на 13 375, 26 лв. и за този размер е уважил предявения иск при квалификация по чл. 61, ал. 3 ЗЗД, вр. с чл. 59 ЗЗД. Относно фактура № 320/01.02.2019 г. съдът е приел, че описаните в нея СМР не са доказани, доколкото липсва проектна документация за тях и експертите не са могли да изчислят вложените като вид и количество материали. Отделно е приел, че описаните в тази фактура СМР не отговорят на изискванията на ЗУТ, а по правилата за неоснователното обогатяване се изисква наличие на правомерен резултат. Вследствие на този извод решаващият състав е отхвърлил претенцията в тази ѝ част.

Не са налице посочените от касаторите основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол за законосъобразност.

Задължителните постановки на т. 9 от ППВС № 1/1985 г. указват, че решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска /десезиране на съда/, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др., или когато съдът е разгледал иск, който не е предявен, и не е разгледал предявения. Отделно, с т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Не се установява атакуваното решение на Апелативен съд Варна да е вероятно недопустимо. Твърдяното и от двамата касатори нарушение /преквалифициране на исковата претенция/ не обуславя недопустимост на въззивното решение, тъй като ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон /мотивите към т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Наред с това, следва да бъде припомнено и разяснението в същото тълкувателно решение, че въззивният съд не е длъжен да прави доклад по делото, а процесуалното задължение по чл. 146 ГПК, което е вменено на първоинстанционния съд, не е насочено към обезпечаване валидността на постановеното решение, нито е свързано с наличието на процесуалните предпоставки относно съществуването или надлежното упражняване на правото на иск.

Наведеното и в двете касационни жалби твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение не е обосновано съобразно установената от настоящата инстанция практика, въпреки това, отново следва да бъде изяснено, че релевираният порок, който обосновава необходимост от директен достъп до касационен контрол, предполага прилагане от въззивния съд на несъществуваща/отменена правна норма, или прилагане на норма в нейния обратен смисъл, както и драстично нарушаване правилата на формалната логика и на основни правни принципи. Подобни пороци не се констатират от настоящия състав при запознаване с мотивите на обжалвания съдебен акт. Твърденията на касатора ищец, че въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 61, ал. 3 ЗЗД, вр. с чл. 59 ЗЗД в една част, а е потвърдил първоинстанционното решение в друга част, с която е отхвърлен иска при квалификация по чл. 258 ЗЗД не обуславя нарушение правилата на формалната логика, а илюстрира разминаване между формираната в мотивите на въззивното решение воля на съда да присвои правна квалификация на насрещния иск по чл. 61, ал. 3 ЗЗД, вр. с чл. 59 ЗЗД и обективираната воля в диспозитива, с който потвърждава решението на Окръжен съд Добрич, която безсрочно може да бъде отстранена, вкл. по искане на страната. Твърденията на касатора ответник, че въззивният съд неправилно е интерпретирал определени факти по делото също не обуславя твърдения порок по чл. 280, ал. 2 ГПК, а представлява оплакване за обикновена неправилност.

Поставените от касатора ищец въпроси не покриват общата предпоставка за достъп до касация, регламентирана от чл. 280, ал. 1 ГПК и разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 т. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като по отношение на тях отсъства характеристиката обуславящи решаващите изводи на въззивния съд и поставящи за разрешаване материалноправни или процесуалноправни проблеми, вън от несъгласието на касатора с изхода на спора пред въззивната инстанция. Формулираните въпроси са хипотетично зададени, доколкото не кореспондират с конкретни оплаквания в касационната жалба – напр. кои факти и доказателства дружеството е било препятствано да наведе и представи поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и, ако беше ги представило при дадени от съда указания, изходът на спора би бил различен. Решаващо в случая е обстоятелството, че именно поради променената от въззивната инстанция правна квалификация на иска касаторът е получил, макар частично, удовлетворяващ резултат от изхода на спора. Поради това няма как правно-обвъзващо да бъдат релевантни в производството по чл. 288 ГПК твърденията, че въззивният съд накърнил правата му като не му дал достатъчно указания за кои факти носи доказателствена тежест при ясно заявени оплаквания във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е преценил наличието на задължение в тежест на ответника, произтичащо от източник на извъндоговорна отговорност, и неглижиране на въпроса за стойността на извършените СМР без добавена печалба. Въпросите са поставени при изопачаване на фактите и удостоверените по делото процесуални действия на съда и страните. Въззивният състав не е основал ключовите си мотиви на заключението, изготвено от вещото лице П., а на това, представено от вещото лице Д., като обстойно е мотивирал защо го кредитира. Обратно на тезата, която стои зад въпросите, въззивният съд е преценил размера на обезщетението като го е редуцирал със стойността на печалбата, посочена в експертизата на Д.. Решаващият мотив на апелативния съд е обусловен от констатираните на място СМР, съответно липсата на изградени кантар и склад, както и липсата на строителни книжа за част от обектите, за което е била предприета и санкция от страна на [община], а не защото поради непълнота на експертните заключения е останало неизяснено състоянието на извършените СМР. Въззивният съд не е обсъждал въпроса дали договорът за изработка е формален, а ключов за дадената правна квалификация на иска и изхода на делото е мотивът му, че липсва съвпадане на насрещни волеизявления от страните по делото, които да са обективирани изрично или с конклудентни действия по възлагането/приемането на конкретни СМР по видове, техния обем и цена, поради което е стигнал до заключение, че не е имало нито договор, нито мълчаливо съгласие и приемане на извършените от ищеца СМР в имота на ответника. Ясно е мотивирал защо приема наличието на противопоставяне от страна на „Агрив-В“ ЕООД. Дали адекватно е субсумирал фактите под хипотезиса на чл. 61, ал. 3, вр. с чл. 59 ЗЗД е въпрос по същество на спора, който не може да бъде обсъждан в производството по селекция. Въззивният съд в противовес на твърденията, заложени в последния въпрос, е разгледал доводите, че заповедите на кмета на [община] следва да бъдат ценени като установяващи наличието на облигационна връзка между двете дружества, но е мотивирал отрицателен отговор на този въпрос, доколкото от мотивите на съответните заповеди не личи някоя от страните да е представила на кмета договор, с който процесните СМР да са възложени на ищеца

Поставените от касатора ответник въпроси са изцяло по правилността на въззивното решение и единствено целят пререшаване на спора поради несъгласието му с изводите на въззивната инстанция относно частичната основателност на предявения срещу него иск. Проверката за законосъобразност на въззивното решение не се включва в предмета на производството по чл. 288 ГПК, както е пояснено с цитираното по-горе ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите предполагат проверка на въззивното решение по същество и не притежават характеристиката правни, поставяйки общовалиден материалноправен или процесуалноправен проблем за разрешаване, вън от казуистиката на конкретното дело. Съставът на Апелативен съд Варна е изяснил какво включва обезщетението по чл. 61, ал. 3 ЗЗД, вр. с чл. 59 ЗЗД, както и, че работата е била предприета уместно, тъй като за признатите СМР /ограда на имота/ е установено, че са изградени на място и отговарят на изискванията по ЗУТ.

При изхода на делото пред настоящата инстанция разноски не се присъждат.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС