Определение № 3710 от 07.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1780/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. Ю., чрез адв. П., срещу въззивно решение № 30/23.01.2026 г. по гр. дело № 1282/2025 г. на Окръжен съд – Благоевград. С обжалваното решение е потвърдено решение № 293/18.07.2025 г. по гр. дело № 1709/2024 г. на Районен съд – Гоце Делчев, с което е прекратен с развод бракът между А. Ш. Ю. и С. И. Ю., предоставено е упражняването на родителските права на родените от брака деца Ф., С. и Ш. на тяхната майка, при която е определено и местоживеенето им, на бащата е определен режим на лични отношения с тях, като първоинстанционното решение е отменено в частта относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, вместо което въззивният съд е постановил, че вина за това имат и двамата съпрузи.

В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя следните въпроси:

1. При спор за упражняване на родителски права следва ли въззивният съд да извърши изричен и мотивиран сравнителен анализ на всички критерии по чл. 59 СК, когато е приел, че и двамата родители притежават необходимия родителски капацитет и следва ли да извърши комплексна оценка на условията за отглеждане на децата при двамата родители?

2. При признати от съда равностойни родителски качества, достатъчна ли е ниската възраст на децата сама по себе си, за да обоснове въззивният съд извод за правилност на първоинстанционното решение, упражняването на родителските права върху децата да бъде предоставено на майката?

3. Длъжен ли е въззивният съд при определяне размера на издръжката да извърши конкретна преценка на доказаните доходи и реалните финансови възможности на задълженото лице?

4. Нарушил ли е въззивният съд разпоредбата на чл. 3 от Конвенцията за правата на детето, като не е взел предвид влиянието на поведението на майката, станало причина за бракоразвода, върху психическото благополучие на децата?

5. Нарушил ли е въззивният съд разпоредбата на чл. 266 ГПК, като е отхвърлил искания за допълнителни доказателства, които имат пряко отношение към интересите на децата?

6. Противоречи ли въззивното решение на задължителната практика на ВКС относно комплексната оценка на родителските права и условията на живот?

7. Нарушил ли е въззивният съд принципа на равнопоставеност на родителите, като формално е обсъдил вината за развода, без да анализира нейното влияние върху родителския капацитет и интересите на децата?

Насрещната страна по касационната жалба А. Ш. Ю., чрез адв. А.-Х., я оспорва като неоснователна по съображения, подробно изложени в депозирания писмен отговор.

При извършената служебна проверка Върховният касационен съд намери касационната жалба за процесуално недопустима в частта, в която се обжалва въззивното решение относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по брачни искове, вкл. относно въпроса за вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Ето защо в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, а производството по нея да се прекрати.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение в останалата му обжалвана част, Върховният касационен съд съобрази следното:

По предявените от А. Ю. срещу С. Ю. искове за развод с произнасяне по вината, за предоставяне на родителските права върху родените от брака деца и за определяне на издръжката им, както и за определяне на режим на лични отношения с родителя, който не упражнява правата, за предоставяне ползването на семейното жилище и за промяна на фамилното име, при съвкупен анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че отношенията между страните са дълбоко и непоправимо разстроени, вина за което имат и двамата съпрузи. Отчел е обстоятелството, че около месец преди да предяви иска за развод, ищцата А. Ю. се е преместила заедно с децата да живее при друг мъж, както и че около половин година, докато ответникът бил на работа в чужбина, тя се е грижела сама за трите си деца. Съдът е намерил за недоказани твърденията на ответника, че през времето, докато работел извън страната, той е предоставял средства на съпругата си за издръжка на домакинството и децата. Съобразил е, че и след образуване на изпълнително дело за събиране на алиментното задължение на бащата по присъдената на децата издръжка, за периода от 12.09.2025 г. до 15.01.2026 г. той е заплатил едва 2000.00 лв., която сума покрива дължимата издръжка само за два месеца. Затова съдът е приел, че ответникът не е демонстрирал отговорно поведение към семейството си, вкл. изпълнявайки задълженията си да обезпечи финансово нуждите на децата си. Относно предоставянето на родителските права върху трите деца съдът се е позовал на задължителната съдебната практика, формирана с Постановлението на Пленума на ВС № 3/1974 г., според което основен критерий при произнасяне по този въпрос са интересите на детето. Това понятие включва необходимостта от правилно отглеждане и възпитание на децата, създаване на трудови навици и дисциплинираност, обезпечаване на жилище, битови условия, управление на имуществото и грижи за съхранението му и др. От значение за определяне на родителя, който да упражнява правата върху детето, са възпитателските качества на родителите, моралният им лик, грижите и отношението им към децата, желанието на родителите, привързаността на децата, полът и възрастта на децата, помощта на трети лица, социално обкръжение, жилищно-битови и други материални условия на живот, вината за дълбокото разстройство на брака. Според съда в случая и двамата родители притежават необходимите родителски и морални качества, както и материално-битови условия за отглеждане на децата и желаят да упражняват родителските права върху малолетните. Децата са привързани към всеки един от двамата им родители. Съдът е съобразил и факта, че когато детето е малко, то има нужда от майчини грижи постоянно. С оглед на всички посочени обстоятелства, възрастта на децата (7 г., 4 г. и 3 г.) и тяхната привързаност към майката, изградена на база ежедневно полаганите от нея грижи, стабилната за децата в емоционален и психологически план среда, осигурена от нея след раздялата между двамата родители и подкрепата на новия партньор и неговата собствена майка, въззивният състав е приел, че родителските права следва да се предоставят на майката, а на бащата да бъде определен разширен по обхват режим на лични контакти, какъвто е определен от районния съд.

При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият, вторият, шестият и седмият въпроси обобщено са относими към критериите, които подлежат на преценка при избора на кого от двамата родители да бъдат предоставени родителските права. Въпросите са относими за изхода на спора и са от значение за правилното му решаване, но касационното обжалване не може да се допусне по тях, тъй като същите не са разрешени от въззивиня съд в противоречие с формираната задължителна съдебна практика. Според задължителните указания, дадени с ППВС № 1/1974 г. и последващата трайна съдебна практика е изяснено, че от значение са възпитателските качества на всеки един от родителите, моралният им облик, начинът, видът и продължителността на полаганите от родителя грижи към детето, пола и възрастта на детето, възможността близки трети лица да помагат в отглеждането, материалните условия на живот и др. При определяне на родителя, комуто да бъдат предоставени родителските права, съдът не е отдал значение на отделни и изолирани обстоятелства, каквито в частност се явяват пола и възрастта на децата, а на базата на задълбочена съпоставка на всички относими за случая данни и комплексната им преценка е достигнал до извода, че малолетните, на 3, 4 и 7 години, следва да бъдат отглеждани от майката, включително и поради ниската им възраст на децата, без да бъдат пренебрегвани останалите относими към правилността на това решение обстоятелства. Съдът е посочил, че и двамата родители имат равен родителски капацитет и могат да осигурят добри материални условия за отглеждане на децата. Отчетено е също, че майката ежедневно е полагала грижи за децата, осигурила им е стабилна среда след раздялата със съпруга й, а и има подкрепата на своя партньор и неговата майка. При това положение не може да се приеме, че възрастта на децата е разгледана изолирано, нито че останалите релевантни обстоятелства са били игнорирани.

Третият въпрос, относно задължението на съда да съобрази възможностите на лицето, което е длъжно да дава издръжка, се поставя за пръв път пред касационната инстанция. Този въпрос, както и четвъртият въпрос от изложението за влиянието върху децата на поведението на майката, не покриват общата селективна предпоставка за допускане на касационно обжалване, защото техните отговори не са дали опора на решаващите мотиви на въззивното решение. След като присъдената месечна издръжка от по 280 лв. за всяко дете е дори под минималния размер от 303.25 лв., определим съобразно с чл. 142, ал. 2 СК, въпросът за възможностите на бащата да я дава е правно ирелевантен и не е разглеждан от въззивния съд. Същевременно от установената по делото фактическа обстановка и събраните доказателства не е правен извод, че майката с поведението си по някакъв начин е застрашила психическото благополучие на децата. Въпросът отразява субективната оценка на касатора относно установените по делото факти и тяхното значение за решаването на спора по същество, поради което не покрива общата селективна предпоставка за допускане на решението до касационно обжалване.

Петият въпрос касае правомощията на въззивния съд при събиране на сочени от страните доказателства във втората съдебна инстанция. Макар и да не е посочено изрично от касатора, този въпрос има връзка и със задължението на съда служебно да събере доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти за най-добрия интерес на децата и за упражняването на родителските права. Въпросът е относим, но същият е разрешен от въззивния съд изцяло в съответствие с постановките на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и многобройната последваща практика на ВКС. Да бъдат подлежащите на доказване факти правнорелевантни означава те да са от значение за правилното решаване на спора като относими и необходими. Ето защо, след като от събраните доказателства по делото е изяснено при какви условия живеят децата, в съответствие с посочения тълкувателен акт въззивният съд приел, че не е налице необходимостта от събиране отново на доказателства за това обстоятелство.

Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК. По силата на посочената разпоредба хипотезата на очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. Ето защо, не е налице основание за допускане на обжалването и по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Предвид изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата по касационната жалба се дължат разноски за касационното производство в размер на 1000 евро, съгласно представения договор за правна защита и списък по чл. 80 ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,