Определение № 434 от 03.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 89/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – Пловдив срещу въззивно решение № 168/16.10.2018 г., постановено по възз. гр.д.№369/2018 г. на Пловдивския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 616/04.05.2018 г. по гр. д. № 3065/2017 г. на Окръжен съд - Пловдив, Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на ищеца К. Д. П. сумата 30 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от водено срещу него досъдебно наказателно производство, приключило с постановление за прекратяване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.01.2017 г. до окончателното й изплащане. За разликата до пълния предявен размер от 70 000 лева искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен, като в тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд, като се иска съдебният акт да бъде отменен и размерът на присъденото обезщетение бъде намален в съответствие с принципа за справедливост и действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прокуратурата поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпроси, които обобщени касаят задължението на въззивния съд да обсъди и прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от наказателно преследване, прекратено в досъдебната фаза и за приложението на законовият критерий по чл.52 ЗЗД не абстрактно, а само с оглед възмездяване на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда. По тези въпроси се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с ППВС №4/1968г., ТР № 3/ 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Ответникът по касационната жалба К. Д. П. в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди - спрямо лицето е било повдигнато обвинение в извършване на престъпления, по което наказателното производство е завършило с постановление на прокуратурата за прекратяване. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид, че повдигнатото обвинение е за извършени от К. П. престъпления (присвояване, престъпление по служба, престъпление против кредиторите, документно престъпление) в качеството му на длъжностно лице – заместник - кмет на [община]- по чл. 203, ал. 1 вр. чл. 202, ал. 1, т.1 вр. чл. 201 вр. чл. 20, ал.2 вр. ал. 1вр. чл. 26, ал. 1 от НК; по чл. 282, ал. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 227б ал. 2 вр. ал. 1 от НК. Посочено е, че наказателното производство е продължило 5 години - ищецът е привлечен като обвиняем на 30.04.2010 г. и му е наложена мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 10 000 лева. С постановление от 06.12.2013г. на ОП – Пловдив досъдебното производство е частично прекратено по повдигнатите обвинения по чл. 282, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал.1 от НК, по чл. 203, ал. 1 от НК и по чл.227б ал. 2, вр. ал. 1 от НК. След това, с постановление от 23.03.2015 г. на РП – Пловдив производството е прекратено и в останалата му част по обвиненията по чл.202, ал. 2, т.1 вр. ал. 1, т.1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал. 1, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал.1, вр. чл. 282, ал.2, вр. чл. 26, ал.1 от НК. Въззивният съд е приел, че неоснователно воденото наказателно производство безспорно е причинило на ищеца негативни изживявания – стрес, притеснения, неудобство, срам; накърнило е доброто му име и авторитет в обществото, променило е обичайния му начин на живот; отразило се е на професионалната му реализация, както и на личния и семейния му живот. Същевременно, посочено е, че производството се е развило само в досъдебната си фаза, процесуалните действия с участието на ищеца са сравнително малко и не е налагана мярка, ограничаваща личната му свобода. За да счете, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на сумата 30 000 лв., съдът е отдал решаващо значение на факта, че случаят е получил широка медийна разгласа и на обстоятелството, че незаконното обвинение е било за извършено умишлено престъпление във връзка с упражняваната професия и заеманата от К.П. длъжност на заместник – кмет, като е направен извод, че в тези случаи негативното отражение в неимуществената сфера на лицето е много по-силно. Прието е, че създадената негативна представа за личността на К.П., начина, по който е узнал за обвиненията, публичното злепоставяне на доброто му име и създадените притеснения на най-близките му хора (родители, съпруга и деца), са причинили значителни по вид, обем и интензитет неимуществени вреди, които и към момента не са преодоляни. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените от касатора в изложението му правни въпроси, касаещи критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, са правно релевантни. Същите от значение за изхода на спора и същевременно са разрешени от въззивния съд в противоречие със сочената от жалбоподателя задължителна съдебна практика - ППВС №4/1968г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК и установената практика на ВКС - решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., IV г.о., решение № 28/06.02.2018 г. по гр.д. №1639/2017 г., IV г.о. и др. (по въпроса за обстоятелствата, имащи значение при приложението на критерия, установен в чл.52 ЗЗД). Мотивиран така и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд на РБ, състав на Трето гражданско отделение