Определение № 2125 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4300/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Й. И. срещу решение № 582 от 15.05.2024 г. по в. гр. д. № 2817/2023 г. на Софийски апелативен съд (САС), с което е потвърдено решение № 2663 от 23.05.2023 г. по гр. д. № 13062/2022 г. на Софийски градски съд, с което касаторът е поставен под ограничено запрещение по предявения от Р. П. И. иск с правно основание чл. 5, ал. 1 Закона за лицата и семейството (ЗЛС). Касаторът - ответник поддържа, че атакуваното решение е неправилно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в нарушение на чл. 337, ал. 1 ГПК, тъй като, макар да е призован за лично явяване и изслушване пред въззивната инстанция, ответникът като не се е явил, не е бил разпитан, при което въззивното решение е постановено без въззивният съд да е придобил лични впечатления от поставеното под ограничено запрещение лице. Освен това твърди, че не е следвало да бъде кредитирано заключението на психиатричната експертиза, прието от първоинстанационния съд, доколкото то не дава отговор на въпроса дали съдовата деменция на ответника вследствие на преживян инсулт съставлява душевна болест или слабоумие по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛС, както и ако това е така, дали тя препятства възможността на лицето да разбира и ръководи постъпките си. Вместо това навежда, че експертното заключение съдържа правни съждения за прилагане на института на ограниченото запрещение спрямо ответника, което е недопустимо. Нарушенията на процесуалния закон досежно кредитирането на заключението на психиатричната експертиза са релевирани и във въззивната жалба. Поради гореизложените процесуални нарушения намира, че въззивният съд не е изпълнил и задължението си за служебно събиране на необходимия доказателствен материал по делото за разкриване на обективната истина досежно психическата годност на ответника да ръководи постъпките си. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен нов, с който предявеният иск да бъде отхвърлен или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания по прилагането и тълкуването на закона. Ответникът по касационната жалба – Р. П. И. подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Прокуратурата на РБ не подава отговор на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, т.е. тя е допустима. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Ищецът Р. П. И. е предявил против баща си - П. Й. И., роден през 1934 г., иск с правно основание чл. 5, ал. 1 ЗЛС, обосновавайки искането си за поставяне на ответника под запрещение с възрастта му и с непрекъснато влошаващо се здравословно състояние с поведение, присъщо на болестта „Алцхаймер“, което поддържа, че не му позволява да осмисля действията си и да се грижи за своите работи. Първоинстанционният съд в изпълнение на императивната разпоредба на чл. 337, ал. 1 ГПК е разпитал ответника и формирал непосредствени впечатления за неговото здравословно състояние и способността му да се ориентира във времето и пространството, както и да се грижи сам за своите работи, като е отразил в изготвения съдебен протокол, ползван и от въззвния съд, становището на ответника по предявения иск (оспорване изцяло), както и отговорите на въпросите. Въззивният съд, без да изслушва на основание чл. 337, ал. 1 ГПК ответника пред себе си, въпреки извършено призоваване за лично явяване, е разгледал и решил делото в едно открито съдебно заседание, на което ответникът не е присъствал нито лично, нито чрез представител. Анализирайки приетите от първоинстанционния съд доказателства, в атакуваното решение, САС е приел за установено, че с експертно решение № 0886 от 31.03.2014 г на ТЕЛК при I МБАЛ - София на ответника е призната 92 % трайно намалена работоспособност без чужда помощ с водеща диагноза „последици от мозъчен инфаркт“. С експертно решение № 2408 от 12.11.2015 г. на ТЕЛК при I МБАЛ - София на ответника е призната 100 % трайно намалена работоспособност без чужда помощ с поставена водеща диагноза „смесена корова и подкорова деменция“. Въззивният съд е кредитирал изцяло приетото от първоинстанационния съд заключение на пдихиатричната експертиза, установяващо че ответникът страда от „смесена корова и подкорова съдова деменция в умерена степен с бавен ход, но с необратими дефицити“; при него са налице нарушения на паметта, дезориентация за време и посока, волева промяна в посока пасивност и безинициативност. Възприел е извода на съдебния експерт, че умерената степен, в която се проявява деменцията, позволява на ответника да разбира случващото се, но не пълноценно и в детайли, което ограничава и възможностите му добре да планира своите действия и техните последици. Посочил е, възпроизвеждайки експертното заключение, че деменцията е хронично прогресиращо разстройство с необратим ход, дължащ се на болестни процеси в мозъка, което се приравнява на юридическия критерий „слабоумие“. САС е кредитирал показанията на ищцовите свидетели, разпитани от първата инстанция, тъй като техните възприятия за поведението на ответника в неговото ежедневие в [населено място] не противоречат на фактическите констатации на вещото лице. Не е кредитирал показанията на свидетелите, посочени от ответника, тъй като те противоречат на заключението на психиатричната експертиза и приложените по делото множество писмени документи за установените по делото минали заболявания и пълна загуба на трудоспособност. От правна страна, въззивният съд е счел, че са налице посочените в чл. 5, ал. 1 ЗЛС предпоставки, очертани от медицинския критерий „слабоумие“ и юридическия критерий, при които следва да се отнеме дееспособността на ответника. Заключил е, изцяло базирайки се на заключението на психиатричната експертиза, съдържащо и правни изводи, че поради частично увреденото здравословно състояние, покриващо медицинския критерии „слабоумие“, ответникът следва да бъде поставен под ограничено запрещение. От изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба на касатора – ответник може да бъде изведен и обобщен следния правен въпрос: Деменцията като медицинско състояние отъждествява ли се с понятието „слабоумие“ по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛС и кога може да послужи като основание за поставяне на пълнолетен правен субект под запрещение?, който удовлетворява изискването за наличие на общо основание за допускане на искания касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение. Като допълнително основание по този въпрос е наведено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно противоречие с практиката на ВС и на ВКС, обективирана в ППВС № 5/1979 г. от 13.02.1980 г. и в решение № 1270 от 20.12.2008 г. по гр.д. № 3856/2007 г. на ВКС, ІV г.о.. Според тази практика предмет на иска по чл. 5 ЗЛС за поставяне на едно лице под запрещение е дееспособността му, а основанието на този иск е наличието на душевна болест или слабоумие (медицински критерий) и невъзможността на болния поради тези страдания да се грижи за своите работи (юридически критерий). Следва и двата критерия да са налице, за да се постави едно лице под запрещение. Това е така, защото основанието за поставянето под запрещение не е душевната болест или слабоумието сами по себе си, а невъзможността страдащият от такава болест или от слабоумие да се грижи за своите работи. Дементното състояние следва да е такова, което да води до извод за изразено слабоумие, което да е пречка да се ръководят постъпките от страна на болното лице. Поради това по дела за поставяне под запрещение вещото лице е компетентно да даде заключение досежно това дали лицето, чието запрещение се иска, страда от болестите или слабоумието, които законът има предвид, да определи степента на страданието, както и с оглед здравословното състояние на лицето може ли то фактически да се грижи за своите работи и интереси (т. 5 ППВС № 5/1979 г.). Само съдът е компетентен да реши с оглед медицинските и други данни дали лицето следва да бъде поставено под запрещение и какво да бъде то с оглед изискванията на закона. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, а следва да го обсъди в цялата доказателствена съвкупност по делото. Във всички случаи следва да изложи мотиви, включително когато не го кредитира, като посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и другите доказателства. Въззивният съд в атакуваното решение е възприел старческата деменция от съдов произход на ответника за достатъчна да се отъждестви с изискуемото слабоумие по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛС, като не е изложил аргументи в тази насока. По този начин е счел, че всяка деменция е равнозначна на изискуемото слабоумие като медицински критерий за ограничаване или отнемане на дееспособността по иск с правно основание чл. 5, ал. 1 ЗЛС, който извод противоречи на горепосочената практика на ВС и ВКС. По отношение на способността на ответника да се грижи за своите работи (юридическия критерий), САС е възприел правния по естеството си извод на съдебния експерт от приетото заключение на психиатричната експертиза, че е подходящо „обсъждане на поставяне под ограничено запрещение“, игнорирайки разпита на лицето по чл. 337, ал. 1 ГПК. Същевременно относно гласните доказателства, се е задоволил да посочи само кои кредитира и кои не кредитира, без да излага мотиви в подкрепа на тези изводи. По този начин, установената деменция в умерена степен при ответника, дори да може да се приеме, че покрива съдържанието на медицинското понятие „слабоумие“ по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛС, остава неаргументирано защо е пречка и невъзможност лицето да ръководи постъпките си. Последният извод е правен и следва да бъде направен от решаващия съд въз основа на съпкупна преценка и анализ на всички приети относими доказателства в процеса, вкл. разпита на ответника по чл. 337, ал. 1 ГПК. Такава преценка и анализ не са извършени от въззивния съд, който не е обективирал собствени изводи относно юридическия критерий, а е възпроизвел в този смисъл единствено мнението на съдебния експерт. Доколкото в обжалваното решение, не е съобразена горецитираната практика на ВС и ВКС по поставения правен въпрос, релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е осъществено. По гореизложените съображения, следва да бъде допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по горепосочения правен въпрос. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение