Определение № 2410 от 14.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3841/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №5455/24.07.2024г. на П. Х. П., чрез адв. Ч. срещу Решение №105/26.06.2024г., постановено по в. гр. дело №20243000500122 по описа на Апелативен съд Варна. за 2024г., с което е потвърдено първоинстанционното решение. Според касатора, решението е очевидно неправилно, постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и незаконосъобразно, тъй като е постановено при неправилно приложение на материалния и процесуалния закон, предвид което се явява и необосновано. Счита, че въззивната инстанция формално, при липса на обоснованост и задълбочен анализ на приобщените писмени доказателства и тълкуване на относимите и релевантни правни разпоредби, е постановило обжалваното решение. В изложението на касационните основания се поставят следните въпроси:

1. „Вписаното завещание има ли материално доказателствена сила в исковото производство, ако то е обявено за нищожно?“

2. „Извършената продажба с нищожно завещание създава ли права на този който е закупил с нотариален акт имота и на това основание може ли да се противопостави на истинският собственик?“

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички оплаквания, твърдения и възражение на въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение?“ при наведени твърдения, че във въззивната жалба се съдържат възражения, които не са обсъдени в решението и липсва отговор.

Касаторът се позовава на ТР №3/2009г.на ВКС, като счита, че според неговите разяснения, невписването на исковата молба не се отразява на спорния предмет защото по аргумент на чл.115, ал.4 от ЗС, влезлите в сила решения от тези дела също подлежат на вписване, а дори и не вписани тези решения обвързват страните със сила на присъдено нещо, но придобитите вещни права ще бъдат противопоставими на трети лица.

Счита, че по поставените въпроси са налице основанията за допустимост на касационно обжалване по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 от ГПК, тъй като те са от съществено значение за разрешаване на спора по делото.

Излага, че е на лице и основанието чл.280 ал.2 ГПК, тъй като въззивното решение очевидно е неправилно, като в тази връзка се позовава на определение №405/30.04.2018г по гр.д. №126/2018г., постановено от ВКС, в което се приема, че „като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК следва да бъде квалифициран и въззивния съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика“.

В писмения си отговор, ответниците Д. Г. и А. А., чрез адв. Д. С. изразяват становище за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Твърдят, че изложените в касационната жалба аргументи не са нови, като всички те са обсъдени от въззивния съд. Излагат, че са добросъвестни, тъй като нито към момента на придобиване на имота, нито към този на неговото отчуждаване е имало вписаната искова молба по отношение на него.

Ответниците Т. С. Б. и М. Й. Б., чрез депозирания писмен отговор, излагат, че липсват основания за допускане до касационно обжалване, тъй като поставените от касаторката въпроси не са включени в предмета на спора, и по отношение на тях въззивният съд не е формирал решаващи за крайните му изводи мотиви. Твърдят, че въззивният съд при постановяване на решението не се е произнесъл в нарушение на практиката на ВКС, нито е допуснал твърдяните от касаторите нарушения. В заключение се моли решението да не бъде допуснато до касационно обжалване, като им бъдат присъдени разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК, от легитимирано лице, и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставки за допускане до касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от П. Х. П. против Т. С. Б. и М. Й. Б., да се признае за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на недвижим имот - апартамент № 2А, находящ се в [населено място], [улица], ведно с избено помещение № 7А, със застроена площ от 3.03 кв.м. и осъждане на последните да ѝ предат владението върху него. Ищцата твърди, че е единствен наследник по закон на брат си К. Х. П., починал на 26.08.2018г., който бил собственик на процесния имот. При извършена справка в СВ, ищцата установила, че на 8.10.2018г. нотариус В. П. с peг.№ 205, е обявил саморъчно завещание на брат й в полза на Д. С. Л.. Твърди, че с влязло в сила на 22.12.2021г. решение №260057/20.05.2021г. по гр.д. №1430/2021г. на ВОС, е прогласена нищожността на саморъчното завещание. След вписване на завещанието, Д. Л. се разпоредил с имота в полза на Д. Г., който от своя страна с договор от 12.04.2019 год. го препродал на ответниците. Предвид изложеното, ищцата претендира осъждането им да й предадат владението върху спорния имот, на основание чл.108 от ЗС.

Ответниците Т. С. Б. и М. Й. Б. оспорват предявения иск, като неоснователен. Твърдят, че са платили продажната цена и стойността на движимите вещи и извършените в имота подобрения. Излагат, че са собственици на основание договор за покупко-продажба, сключен на 12.04.2019г., обективиран в Нотариален акт №79, том I, peг. № 2662, дело 64/2019г., и са били добросъвестни приобретатели.

Конституираните на основание чл.219 ал.1 ГПК с определение №2107/06.06.2022г. в качеството им на трети лица – помагачи на ответниците, техните праводатели – Д. Г. и А. А., оспорват превения иск по чл. 108 ЗС. Предявяват в условията на евентуалност – ако бъде уважен иска по чл.108 от ЗС, обратен иск против Д. Г. и А. А., с правно основание чл.87, ал.3 от ЗЗД, вр. с чл.189, ал.1, изр.1-во ЗЗД с искане: да се развали договорът за покупко-продажба, от който черпят правата си и да бъдат осъдени ответниците по обратния иск да им заплатят солидарно заплатената продажна цена, разноски по сключване на договора и имуществена вреда, изразяваща се в разликата между пазарната равностойност на жилището към датата на закупуването му - 12.04.2019 год. и неговата пазарна равностойност към датата на осъществената съдебна евикция - увеличената стойност вещта, ведно с лихви и разноски.

Ответниците Д. Г. и А. А., оспорват предявените срещу тях евентуални обратни искове, като излагат, че процесният апартамент са придобили в режим СИО с договор за покупко-продажба, обективиран с нот. акт №17, том I, рег. № 229, дело № 12/18.01.2019г. от Д. С. Л., който се легитимирал като собственик в качеството му на наследник по завещание. Твърдят, че са добросъвестни, тъй като към датата на придобиване и към датата на отчуждаването му, върху имота не е имало вписани тежести или претенции на трети лица върху него.

С определение № 3359/13.09.2022 г., съдът е конституирал като трето лице - помагач на страната на ответниците Д. Г. и А. А., техният праводател Д. С. Л., срещу когото те са предявили при условията на евентуалност обратен иск с правно основание чл.87, ал.3 от ЗЗД, вр. с чл.189, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД и искания: да бъде развален договор за покупко - продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт №17, том I, рег. № 229, дело № 12/18.01.2019 год., да бъде осъден праводателят да им заплати получената продажна цена и разноските по договора за покупко – продажба, и имуществена вреда според уважената част от обратния иск, ведно със законната лихва и разноските.

За да отхвърли предявеният ревандикационен иск, въззивният съд е съобразил следното от фактическа страна:

Ищцата П. Х. П. е сестра и единствен наследник по закон на К. Х. П., починал на 26.08.2018 год.

К. Х. П. е придобил собствеността върху апартамент № 2А, находящ се в [населено място], [улица], ет. 1, със застроена площ 38.80 кв.м., ведно с избено помещение № 7а, със застроена площ 3,03 кв.м. и 8.26 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворно място, представляващо поземлен имот X.-56 в кв.34 по плана на 18 подрайон на [населено място] въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт № 151, том I, рег. № 2769 дело №129/14.06.2001 год.

С определение № 14066/28.10.2019 год. по ч.гр.д. № 17544/2019 год. по описа на ВРС е вписано приемане от ищцата на наследството на починалия й брат под №645/2019 год. в особената книга на съда.

Със саморъчно завещание, обявено на 26.09.2018г. и заверено на 8.10.2018г. от нотариус В.П., рег.№ 205 на НК, К. Х. П. е завещал в полза на Д. С. Л. описания по-горе недвижим имот.

С договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт № 17, том.I, рег. № 229 дело № 12 от 18.01.2019 год., Д. Л. е продал на Д. Г. получения по завещание недвижим имот за сумата от 55 000 лева.

С договор по Нотариален акт за покупко-продажба № 79, том I, рег. № 2662, дело № 64/12.04.2019 год., Д. Г. и А. А. са продали на Т. С. Б. и М. Й. Б. процесния имот за сумата от 54 000 лева.

С Решение №260057/20.05.2021 год. по гр. дело № 1430/2020 год. по описа на ВОС, влязло в сила на 22.12.2021 год., вписано с Вх. Рег. № 3737/11.02.2022 год., акт № 44, том II, дв.Вх.рег. № 3691 на СП-В., е прогласена нищожността саморъчното завещание, обявено с Протокол от 26.09.2018 год. на нотариус с peг. № 205 на НК, тъй като същото не е било написано и подписано от завещателя, на основание чл.42, б."б" вр. чл.25, ал.1 от ЗН, по иск предявен от П. Х. П. срещу Д. С. Л.. Исковата молба, по която е образувано гр. дело № 1430/2020 год. по описа на ВОС не е била вписана.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е посочил, че страни по последното цитирано дело са били П. Х. и Д. Л., като съгласно чл.298, ал.1 и ал.2 ГПК, решението има действие само между тях. Ответниците Т. С. Б. и М. Й. Б. и третите лица-помагачи Д. Г. и А. А. не са участвали в производството, поради което не са обвързани от СПН на влязлото в сила решение. Посочил е, че те са частни правоприемници на заветника Д. Л., но са придобили имота на 12.04.2019г., т.е. преди 22.12.2021г. - когато съдебното решение за установяване нищожност на завещанието е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че постановеното решение е непротивопоставимо на ответниците Т. Б. и М. Б. /закупили имота на 12.04.2019 год./ и на третите лица-помагачи Д. Г. и А. А. /закупили имота на 18.01.2019 год./ и с оглед разпоредбата на чл.115, ал.4 от ЗС, съобразно която постановеното по невписана исковата молба решение, няма действие спрямо трети добросъвестни лица, каквито са посочените страни.

Доколкото съобразно разпоредбата на чл.226, ал.3 ГПК, влязлото в сила Решение №260057/20.05.2021 год. по гр.дело № 1430/2020 год. по описа на ВОС, не обвързва със сила на пресъдено нещо ответниците, въззивният съд е счел, че искът по чл.108 от ЗС следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да прецени наличието на основания за касационно обжалване на решението, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По първия и втория въпрос не са налице основания за допускане до касационно обжалване, тъй като така поставени, те не отговарят на общата предпоставка за селектиране на касационната жалба, а именно произнасянето по тях да е от значение за изхода по конкретното дело. Според разясненията, съдържащи се в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по т. д. №1/2009г., ОСГТК, материално-правният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. За да отхвърли предявения иск по чл. 108 ЗС, съдът е изложил мотиви относно субективните предели на силата на присъдено нещо на решението, с което е призната недействителността на завещанието. Относно значението и действието на нищожното завещание въззивният съд не е излагал решаващи мотиви, довели до отхвърляне на иска, предвид което по първите два въпроса липсва основанието по см. на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

По третия въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички оплаквания, твърдения и възражение във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение, не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК и множество решения, въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства в с оглед спорната пред него фактическа обстановка.

Изложените от въззивния съд съображения относно пределите на силата на присъдено нещо съответстват на разпоредбата на чл. 298 ГПК, както и на съдебната практика, според която от силата на присъдено нещо на решението е обвързано лицето, ползващо се от завещанието, срещу което искът за нищожността му е уважен, но само в отношенията си с останалите страни по същото дело – тези наследници по закон на завещателя, които са участвали в производството, както и с техните наследници или правоприемници.

Ответниците Т. и М. Б. не са участвали в производството по горното дело, те не са обвързани от СПН на влязлото в сила решение, макар и да са придобили по договор за продажба апартамента на наследодателя на ищцата, тъй като това правоприемство е настъпило преди предявяване на иска за установяване нищожността на завещанието. Само страни, участвали в производството могат да се позоват на силата на присъдено нещо на решението, с което е установена недействителността на завещанието, съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК, както и техните наследници или правоприемници, макар и да не са участвали в делото - чл. 298, ал. 2 ГПК /каквито в случая не са налице, с оглед съобразяване момента на настъпване на правоприемството при продажбата на завещания имот с оглед данните по делото/. По отношение на други трети лица сила на присъдено нещо не се формира, поради което и последните не могат да се позоват на влязлото в сила решение, в какъвто смисъл е и изводът на въззивния съд.

Доколкото силата на присъдено нещо е непротивопоставима на ответниците, придобили имота преди завеждане на иска и постановяване на решението по чл. 42 ЗН, то в подобна хипотеза нищожността на завещанието трябва да бъде установена и по отношение на тях. Доказателства в тази насока по настоящото дело не са ангажирани. Във въззивната жалба липсва оплакване за непълнота на доклада на първоинстанционния съд относно разпределението на доказателствената тежест досежно подлежащите на доказване от ищцата обстоятелства във връзка с предявения иск. Предвид което не се установява въззивният съд да е действал в противоречие с разясненията, съдържащи се в ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК.

Не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал.2 ГПК, тъй като наличието на о чевидна неправилност като предпоставка за допускане до касационен контрол означава неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му виждане имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.

При този изход на спора, на ответниците по жалбата Т. С. Б. и М. Й. Б., заявили такова искане, следва да се присъдят разноски, които съдът, с оглед представените доказателства определя в размер на 2500.00 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение