Определение № 1781 от 03.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2258/2025 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. С. Г. против въззивно решение № 63 от 05.02.2025 г. по гр.д.№ 866/2024 г. на Окръжен съд-Велико Търново, с което след частична отмяна на решение № 73/05.07.2024г. постановено по гр. дело № 11/2023г. на РС –Елена са отхвърлени предявеният от касаторката положителен установителен иск за собственост, в частта, с която е бил уважен от РС, а именно: да се признае за установено по отношение на Я. С. П. и С. Д. С., че ищцата Д. С. Г. е собственик на 12/504 ид. части от ПИ с идентификатор ***по КККР на [населено място], на основание наследяване, за отмяна на основание чл. 537 ал. 2 ГПК на нотариален акт № 152, том III, рег. № 2203, дело 507/17.11.2022г. на нотариус Й. Ц. за останалата част над 492/504 ид. части, с която част Я. П. е признат за изклучителен собственик на същия имот и иска по чл. 33 ал. 2 ЗС за допускане на изкупуване /неправилно формулирано като признаване право на изкупуване/ на 252/504 ид. части (1/2 ид. част) от същия имот, предмет на покупко – продажба, оформена в нот.акт № 153, том III, рег. № 2204, дело № 508/2022г. на нотариус Й. Ц.. Касаторката моли да се отмени въззивното решение и да се уважат предявените от нея искове. В касационната жалба се навеждат оплаквания за необоснованост на изводите на съда и необсъждане на свидетелските показания в цялост, игнориране показанията на св. М. и Г.. Касаторката настоява, че имота е принадлежал на общата наследодателка А. С. Т., починала 1961 г., че прекият й наследодател – баща й С. П. Т. е владял имота, а не сина му Я.. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди противоречие със съдебната практика по следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивния съд при постановяване на решението си да направи цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл. 12 ГПК, чл.235, ал.2 ГПК и чл. 236, ал.2 ГПК, да обсъди показанията на всички разпитани свидетели по делото по отделно и в съвкупност с целия доказателствен материал, да прецени всички обстоятелства, свързани с възприемането от свидетелите на изложените пред съда факти, а при противоречие в показанията им, да изложи обосновани мотиви относно това на кои свидетели дава вяра и на кои не, да извърши преценка на обективността на показанията на свидетел, за който е приел, че е заинтересован по смисъла на чл. 172 ГПК и да ги цени, ако от данните по делото може да се приеме, че евентуалната заинтересованост на свидетеля не влияе на достоверността на показанията му? По този въпрос се твърди противоречие с Определение № 50071 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3089/2022 г., II г. о., Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., Определение № 678 от 12.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5374/2023 г., I г. о., Решение № 173 от 15.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3303/2023 г., I г. о., Определение № 1647 от 14.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 231/2023 г., II г. о. Вторият въпрос е: Изводът на съда, че едно лице е започнало да упражнява самостоятелна фактическа власт върху спорния имот на основание, което не произтича от наследяване, с оглед на което презумпцията на чл. 69 ЗС е приложима, може ли да почина на предположение или следва да се основава на надлежни доказателства? По него се твърди противоречие с: ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 75 от 3.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2871/2018 г., II г. о., Решение № 19 от 28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2018 г., I г. о., Решение № 102 от 29.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2820/2017 г., I г. о., Решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о. Трети въпрос е: Изявлението на собственика, че след смъртта му желае имота да остане на лице, което не е негов наследник има ли правно значение за установяване на владение, ако имота не е предаден на това лице и то не е установило фактическа власт върху него? По този въпрос се твърди противоречие с Решение № 75 от 3.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2871/2018 г., II г. о., Решение № 19 от 28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2018 г., I г. о. Четвърти въпрос е: Какви действия следва да бъдат извършени върху незастроен поземлен имот, за да се приеме, че лицето изпълнява обективният елемент от владението – упражняване на фактическа власт върху имота? По този въпрос се твърди противоречие с: Решение № 503 от 2.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 83/2011 г., I г. о. и определение № 23 от 20.05.2016 г. по гр.д.№ 5162/2015 г. на ВКС, ІІ гр.о. Ответниците по касация Я. С. П. и С. Д. С. с общ отговор оспорват касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като по първия въпрос решението не противоречи на съдебната практика, поставените въпроси № 2 и № 3 не са значими /не определят/ изхода от настоящия спор и съдът не се е произнасял по тях, а четвърти въпрос не кореспондира на приетото от съда и по него решението не противоречи на съдебната практика. С молба от 25.02.2026 г. ответникът Я. С. П. заявява, че признава правото на собственост на сестра си Д. С. Г. за 1/2 ид.ч. върху процесния имот, който бил на баща им, починал 2019 г. и било справедливо да го наследят по равно. Счита, че касационната жалба е основателна и моли да бъде уважена. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: Ищцата Д. С. Г. и първия ответник Я. С. П. са деца на С. П. Т., починал на 26.04.2019 г., който е син на П. Н. Т., починал на 31.01.1981г. и на Й. С. Т., починала на 23.02.2000г. Техни деца са и Н. Т., починал на 26.02.2009г., който е оставил двама низходящи, както и Х. Т., който е жив. Последните не участват в настоящото производство. От своя страна П. Н. Т. е син на А. С. Т., починала на 07.04.1961г., която освен него имала още 6 деца. По делото не е спорно, че процесният имот, сега е с идентификатор ***по одобрената КК през 1922г. Площта му е 1238 кв.м. и попада в урбанизираната територия на [населено място], общ. Е.. В миналото е стопанисван от А. С. Т., която не е разполагала с титул за собственост. Първият титул за собственост е нотариален акт № 152, том III, рег. № 2203, дело № 507/17.11.2022г., издаден по реда на чл. 587 ал. 2 ГПК /по обстоятелствена проверка/, с който Я. С. П. е признат за собственик на целия имот по давност. С нотариален акт № 153, том III, рег. № 2204, дело № 508/17.11.2022г. той е продал този имот на ответника С. Д. С. за сумата от 3000 лв., която е била изплатена изцяло и в брой на продавача. С исковата молба, ищцата твърди, че имота е принадлежал на А. С. Т. на основание давностно владение и по разбирателство между наследниците й имота останал на С. П. Т. – баща на нея и на първия ответник Я. П.. Твърди, че само той го владял лично или чрез трети лица – отдавал го под наем за косене. Ответниците оспорват последното твърдение, като твърдят, че Я. П. е упражнявал владение върху имота което му е предадено от баба му Й.. Владял имота със знанието и без противопоставянето на баща му С., и го е придобил по давност, след което го е продал. Показанията на разпитаните свидетели относно владението са следните: Свид. В. – колега на ищцата, разказва, че през 2018г. веднъж говорил с баща й във връзка с наемането и закупуването на земеделски земи, защото бил земеделски производител, и той му отговорил, че има наследствени земеделски имоти от баща си и от баба си в [населено място], но че същите не се продават и са дадени за ползване на други земеделски производители. От него разбрал, че едната нива, която е по наследство от баба му е до самото [населено място], а вътре в селото има празно дворно място, което се обработва и коси. Свидетелят посочва, че от разговора разбрал, че всички наследствени ниви и имоти са предоставени от него за ползване на С. К. и че в разговора не е ставало на въпрос имотите да са на сина му. От показанията на свид. С. К. – кметски наместник на [населено място] се установява, че се запознал с ищцата след смъртта на баща й С. Т., а ответниците познава от деца. Ползвал процесното празно дворно място в [населено място] в периода от 2012г. до 2022г., като косил част от него, с площ от 600 кв.м., за да храни животните си. Я. му разрешил да коси двора, за което той му давал по 10 лв. Когато Я. му дал имота за косене, той бил с баща си на центъра на селото. Не знае преди това някой от двамата да е обработвал дворното място. Свидетелят отрича да е споменавал на ищцата кой му е дал имота за ползване, както и да е предупредил първият ответник, че не трябва да вади единствено за себе си документ за собственост. След смъртта на С. Т., свидетелят водил до [населено място] брат му Х., на когото казал, че коси една тяхна наследствена нива, но същият вече знаел това. Свидетелят не знае след смъртта на С. Т. да е имало претенции към първия ответник за собствеността на празното дворно място. Отрича да е давал по 20 лв. на бащата на Я., за да може да го коси. Свид. Цв. М. – притежаващ имот в съседство в процесното дворно място разказва, че познава ищцата от 2022г., а ответниците - от години преди това. Виждал е С. Т. поне 10 години да сее боб и картофи в спорния имот и да го поддържа, а Я. П. е виждал само веднъж – два пъти да ходи там, след като излязъл от затвора. Бил чувал от свид. С. К., че С. му бил дал имота за косене, за което му плащал 20 лв. Свидетелят счита, че собственик на имота е бил С., като доайен и той въртял нещата, а Я. бил като храненик. След смъртта на С. ходил при брат му – Х., за да говори за закупуването на двора в [населено място], но същият казал, че е оставил отдавна къщата и земите там, не се интересувал от тях и С. се занимавал с това. Свидетелят посочва, че С. преди 12-15 години го търсил, за да му продаде дворното място, но не го купил, тъй като С. нямал документ за собственост. Казал му, че ползва имота и че брат му му го е оставил. След смъртта на С., свидетелят получил пълномощно от Я., за да извади документи за имота – да го заснеме в кадастъра и да му очертае границите, тъй като обещал да му продаде своята част. След това свидетелят се свързал и с ищцата през м. май 2022г. и тя дала съгласие за продажба. Впоследствие узнал, че след заснемане на имота първият ответник си извадил нотариален акт за собственост и го продал на втория ответник. Свидетелят посочва, че има интерес от изхода на делото, тъй като все още иска да придобие имота, за което имал предварителен договор с ищцата. От показанията на свид. Г. Г. – съпруг на ищцата, се установява, че с баща й и брат й са били в нормални роднински отношения. Веднъж предложили на С. да му дадат картофи, но той им казал, че има имот в [населено място], където си сее. Мястото било на майка му – баба Д.. Свидетелят един път посетил имота със С., докато Я. бил в затвора. Това било през 2010г. Свидетелят знае, че в последните години дворното място е било дадено от С. на кмета на [населено място] – свид. С. К. да го коси срещу 20 лв. Свидетелят не е чувал Я. да работи това място. Той е работил за други хора, като е копал и косил техни имоти, но не й за себе си. Преди смъртта на баща му, двамата работели като гробари. Когато ходили при свид. С. К. за удостоверение за наследници на С., той им казал, че Я. също е идвал за такова и му казал, че не е единствен собственик на двора. Въпреки това Я. продал имота на С., който на 06.12.2022г. звъннал на ищцата по телефона, за да й плати сумата от 1500 лв. и да се оправят за имота, но тя не се съгласила. Преди това през пролетта на 2022г. свид. М. също търсил ищцата да закупи мястото, но тя му казала, че ще продава след като станат готови документите за него. От показанията на свид. М. П. – доведен от ответниците се установява, че притежава наследствени имот в [населено място] и че познава ответниците повече от 10 години, но не познава ищцата. Никой в селото не е знаел, че Я. има сестра. Свидетелят знае, че Я. има имот в [населено място] с площ над декар, който не е застроен. През 2014-2015г., докато баща му С. бил жив, свидетелят искал да купи от него имота, но същият му казал, че е на сина му, като идва от баба му Й.. В селото се знае, че имота в [населено място] е на Я.. Виждал го е да почиства имота, а и го е давал на кмета С. К. да го коси. От показанията на свид. М. П. – съсед на Я. П. в [населено място] се установява, че го познава още от раждането му и че е оставен от майка си за отглеждане на баба си Й. и дядо си П.. Познава и другия ответник отдавна С., а с ищцата се запознала на погребението на баща й. Знае, че бабата на Я. С. има земеделски имоти около [населено място] и едно празно дворно място в самото село, с форма на триъгълник и площ около декар и нещо. Докато била жива баба Й. се грижила за това място и Я. като дете е ходил с нея. Преди на почине същата казала на свидетелката, че след смъртта й дворното място ще остане за Я.. Той също знаел за това и е казвал, че имота е негов. Нямал пари, за да си извади документ за собственост. В [населено място] се знаело, че имота е на баба Й., която го работела. Сеела в него царевица, боб и картофи. Я. и баща му също ходили да работят на това място, но нямали с какво да го обработват, били бедни и с годините имота се затревил. След смъртта на баба си, Я. започнал да го дава за косене, вземал наемите за това и се знаело, че двора е на „Я. мястото“. През годините никой не е казвал, че имота е на бащата на Я.. Нито чичовците на Я., нито ищцата са идвали на имота. С. не е спорил, че имота е на Я., а преди това на майка му. При нея имота идва по линия на мъжа й от неговата майка – А.. От показанията на свид. Ст. С. – доведен от ответниците се установява, че познава същите от години, а ищцата от погребението на баща й. Знае, че Я. има дворно място в [населено място], завещано от баба му Д. и че през последните години го е давал на свид. С. К. да го коси, за което същият му плащал. Свидетелят знае от баща си, че това дворно място е на баба Д., но не знае на кого е бил имота преди да стане неин. Цялото [населено място] знае, че баба Д. малко преди да почине е дала мястото на Я.. Няма спомен същият да е работил двора, но го е давал за косене на кмета. От показанията на свид. С. К. – доведен от ответниците и жител на [населено място] се установява, че познава същите отдавна, но не и ищцата. Знае, че дворното място в [населено място] е на Я. и че идва от прабаба му А., а след това от дядо му П. и баба му Й.. Докато бил жив баща му С., неговата майка – баба Д., казвала, че имота ще го остави на внук й Я., тъй като го е отгледала. Винаги е повтаряла това, още докато Я. бил малък, а и след това. След смъртта на баба Д., никой не е спорил собствеността на Я. върху двора. Той и баща му почиствали и косели имота, а по – късно Я. давал на С. К. да го коси за сено докато баща му С. бил жив. РС е уважил иска за собственост за 12/504 ид.ч. от имота, каквато е частта на Я. П. от наследството, оставено от А. Т., за тази част е отменен констативният нот. акт и е допуснато изкупуване /макар диспозитива да е формулиран като при установителен иск, а не като по конститутивен, какъвто е иска по чл. 33, ал.2 ЗС/ Решението на РС е обжалвано и от двете страни. Въззивният съд е съобразил съвпадащите твърдения и обяснения на страните и е приел, че процесния имот е принадлежал на прабабата на ищцата и първия ответник Я. С. - А. Т.. Съобразил е показания на свидетелите М. П., С. К.. М. П. и В. В., че след смъртта на А. Т., починала 1961 г. имота се стопанисвал от сина й П. Т. и съпругата му Й. без противопоставяне от другите й наследници, в какъвто смисъл са и твърденията на ищцата в исковата молба. Наследодателката А. Т. не е притежавала титул за собственост. Свид. Пашова, родена през 1946г., посочва, че Й. е обработвала имота от както се помни, а свид. С. К. дава показания, че А. Т., сина й П. и съпругата му са живели заедно в къщата в [населено място]. А. е починал през 1961г., приживе е предала на син П. и съпругата му Й. владението върху спорния имот. Тя нямала документ за собственост, но за прдаване на владението не се изисква писмена форма. Въззивният съд е приел в съответствие с твърденията на страните и изложените свидетелски показания, че П. и Й. установили самостоятелна фактическа власт върху имота и демонстрирали намерение да придобият собствеността от този момент. Тъй като владението е установено докато А. Т. е била жива, съдът е приел, че е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, т.е. не е било необходимо да се манифестира пред останалите й наследници по закон намерението на П. Т. и съпругата му за своене на имота, нито постигането на съгласие между всички наследници след смъртта й. От показанията на свидетелите М. П. и С. К. е прието за установено, че от момента на установяване на фактическа власт върху дворното място П. Т. и съпругата му са го владели спокойно, явно и несъмнено, като след смъртта на съпруга й през 1981г., това владение е продължено от Й. Т. до смъртта й през 2000 г. - сеела царевица, боб и картофи /свид. М. П./. Няма твърдения и доказателства другите наследници на А. Т. да са оспорили това владение, да е смутено или отнето или да е прекъсната фактическата власт за повече от шест месеца, а напротив, всички свидетели посочват, че спорното място било на Й. Т., за нея е действала презумпцията на чл. 69 ЗС, поради което е прието, че в периода 1981г. – 2000г. Й. Т. е владяла изцяло за себе си спорния имот и го е придобила по давност. Не е възприета тезата на касаторката Д. Г., че баща й С. Т. е владял имота заедно с майка си, защото това твърдение е направено за първи път пред въззивната инстанция и защото не се установява да е оспорвал владението на майка си и правата й върху имота, както и да е установил владение за себе си след смъртта й през 2000 г. Съдът е анализирал показанията на двете групи свидетели относно това обстоятелство. Не са възприети показанията на свидетелите М. и Г. и донякъде от тези на В. за това, че С. Т. е предоставял имота за косене на свид. С. К. срещу получаване на наем за събраното сено, а е дадена вяра на показанията на самия К., съвпадащи с показанията на всички свидетели на ответната страна, че ползването на дворното място му е дадено от сина на С. – ответника Я. Т., на когото е заплащал наем. Свид. С. К. е категоричен, че имота му е даден за косене от първия ответник Я., на когото е плащал и възнаграждение за добитото сено, а не от баща му С., който е присъствал на разговора. Въззивният съд се е мотивирал, че дал вяра на показанията на св. С. К., защото той не е заинтересован от изхода на спора - от 2022г. е спрял да ползва имота защото показанията му са за факти и обстоятелства, в които е бил участник и които лично е възприел, а и защото изложеното от него е в унисон с показанията на свидетелите П., П., С. и С. К.. Тези свидетели установяват, че дворното място е косено от свид. С. К. по разрешение от ответникя Я., дадено след смъртта на баба му Й. и приживе на баща му С.. Не са кредитирани показанията на свидетелите М. и Г. относно спорното обстоятелство – кой е разрешил косенето на имота, тъй като те дават сведения за това с оглед споделеното им от свид. С. К., който изрично отрича в разпита си по делото да е водил с тях разговори с подобно съдържание. Отчетена е и заинтересоваността на свидетелите М. и Г. от изхода на делото – първия е сключил предварителен договор с ищцата за продажбата на имота, ако спечели делото и в показанията си е декларирал заинтересоваността си от изхода на спора. Вторият свидетел е неин съпруг и също е заинтересован от изхода от спора. Като не достатъчно конкретни и информативни за процесния имот са преценени показанията на св. В. – отнасят се за земеделските земи, които искал да наеме като земеделски производител. Въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че С. Т. е поддържал имота и е сеел в него картофи и боб, както посочва св. М., тези негови действия са определени като ползване на имота, а не като упражняване на фактическа власт с намерение за своене за себе си. Този извод е направен защото такива действия С. е извършвал заедно със сина си Я., според св. П. и П. и те не е доказват намерение за своене само от С. Т. при установеното, че майка му Й. Т. е изявила воля имота да остане на внука й, който й е оставен да се грижи за него от бебе след раздялата на родителите му и след като баща му, при когото останал, се преместил да живее в друго село с майката на ищцата /свидетелите М. П., Ст. С. и С. К./ и тази воля е възприета от сина й С. Т. /свид. С. К. и свид. П./ – за отдаване под наем за косете и за покупка на имота, С. казвал да питат сина му. Въззивният съд е посочил, че от показанията на свидетели М. и Г. не се установява С. Т. да е завладял частите на останалите преки наследници на майка му, а свид. М. дава вътрешно противоречиви показания, тъй като от една страна сочи, че при разговор през 2021г. с преживелия брат Х. Т., той му казал, че отдавна е оставил всичко– къщата и земите на С. и че не му се занимава, а от друга страна, че през м. януари 2023г., след като първият ответник е продал процесния имот, Х. Т. бил обезпокоен и притеснен да не е продал и нещо друго като гори и земи. Последното не се отнася за процесния имот, който е в селото. Показанията на свид. М., че преди 15 години С. Т. му предложил процесния имот за продажба, не са кредитирани от съда, с оглед неговата заинтересованост от изхода на спора. Отчетено е и че възприемането от свидетеля М., че С. Т. е стопанин и собственик на имота е поради факта, че е по-възрастен от първия ответник Я. и го е виждал по-често там, а не поради обективирани ясни и недвуслимслени действия, сочещи на владени от него. Показанията на св. Г., че С. Т. му е заявил, че ползва място в [населено място] за производство на земеделска продукция също не са възприети като демонстрация на владение за себе си по изложените по-горе съображения относно заинтересоваността на този свидетел, това, че не сочи преки впечатления, а разказва за изявления на други лица, което се и опровергава и от други гласни доказателства. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Поради това, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. В хода на касационното производство, след подаване на общ отговор на касационната жалба от името на двамата ответници, е подадена молба, с която се заявява признание по иска за собственост от ответника Я. П.. Искът за собственост има преюдициално значение по отношение на иска по чл. 33, ал.2 ЗС. С тази молба П. променя становището си по иска за собственост за първи път в настоящата инстанция и така застъпва обратно становище на това на другия ответник С. С.. Двамата ответници са обикновени другари по иска за собственост, а като страни по сделката са необходими задължителни другари по иска по чл. 33, ал.2 ЗС, който е обусловен от резултата по иска за собственост. Първоначално двамата ответници са имали еднакви позиции по предявения иск. Позициите им стават различни едва след подаване на отговора на касационната жалба. Изложеното налага съдът да преценява заявеното признанието на иска в съответствие с всички доказателства по делото. Поради това, че ответникът Я. П. се е разпоредил с правата си върху имота, той е признал права, с които не разполага, т.е. молбата не съставлява признание на иск и не е основание за постановяване на решение по чл. 237, ал.1 ГПК, съгласно ал.3, т.2 от същата разпоредба. С тази молба П. прави признание на право на собственост, което не е придобивно основание по смисъла на чл. 77 ЗС. Защитата на собствеността чрез положителен установителен иск се състои в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик, което изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на придобивен способ, на който се позовава. /Решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о./ Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т. е., че имотът принадлежи на ищеца. Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, поради което направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, доколкото касае елементи от основанието на иска за собственост - владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др. По иска по чл. 33, ал.2 ЗС двамата ответници са необходими задължителни другари. Заявеното признание от ответника П. в настоящата фаза на процеса за това, че и ищцата е съсобственик сочат на противоречиво поведение до този момент на процеса и на противоречие със становището на другия ответник-необходим другар и следва да се преценяват от съда с оглед събраните доказателства по преюдициалния иск за собственост. /чл. 217 ГПК/ По изложените съображения признанието на първия ответник, преценено самостоятелно, не може да доведе до допускане до касационно обжалване. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Първият формулиран въпрос касае преценката на доказателствата, включително и на свидетелските показания. Видно от подробно изложените мотиви към въззивното решение, съдът е извършил подробен анализ на гласните доказателства, преценил ги е по отделно и във взаимната им връзка, съпоставил ги е с твърденията на страните в хода на процеса, обсъдил е относно кои факти показанията са противоречиви. След подробен анализ е посочил кои свидетелски показания кредитира и защо не кредитира показанията на двама от свидетелите и частично на трети свидетел. В случая показанията на св.М. и св.Г. не са възприети от съда относно конкретно посочени факти, но съдът се е мотивирал защо. Тези свидетели са пряко заинтересовани от изхода на спора и показанията им пряко влияят на резултата, а същевременно в тях те възпроизвеждат разговори с друг свидетел, които не съвпадат с неговите показания и с показанията на останалите свидетели. Предвид изложеното, съдът не констатира противоречие на въззивното решение с посоченото от касаторката Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о. и цитираните в него. Определенията по чл. 288 ГПК не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Останалите цитирани решения по тази точка се отнасят до владение, т.е. до другите въпроси. Поради това, че по първия поставен въпрос съдът не констатира противоречие на въззивното решение със съдебната практика относно задължението на въззивната инстанция при обсъждане на доказателствата, включително и гласните такива, не се допуска касационно обжалване по първия поставен въпрос – не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Изводът на съда, че когато едно лице е започнало да упражнява самостоятелна фактическа власт върху спорния имот на основание, което не произтича от наследяване, с оглед на което презумпцията на чл. 69 ЗС е приложима, е в съответствие със съдебната практика, цитирана от касаторката /Решение № 75 от 3.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2871/2018 г., II г.о., Решение № 19 от 28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2018 г., I г. о./. Касаторката поставя въпроса дали този извод може да почива на предположение. В случая такъв извод е направил въззивния съд първо относно това, че синът П. Т. е поел от майка си А. владението, на което другите й деца не са се противопоставили. В този смисъл твърдение е направила самата ищца в исковата молба. Съдът е приел, че Й. Т. също е изразила воля имота, който е стопанисвала двадесет години да остане на внука й Я., който е отгледала от бебе, защото родителите му се разделили и и го оставили при нея. За така изразена воля от Й. Т., изводите на съда почиват на показанията на свидетелите М.П., Ст. С. и С. К.. Тези показания не са оборени, защото никой от другите свидетели не установява противното – не е установено бащата да е оспорил владението на сина си, а напротив той казвал за продажба на имота и за отдаване за косене желаещите да се обръщат към сина му Я.. Следователно изводът не почива на предположения, а на събрани, необорени гласни доказателства, поради което втори въпрос не кореспондира на данните по делото и по него не се допуска касационно обжалване. В третия въпрос се акцентира върху това дали изявлението на собственика, че след смъртта му желае имота да остане на лице, което не е негов наследник има правно значение за установяване на владение, ако имота не е предаден на това лице и то не е установило фактическа власт върху него. Така зададен въпроса не кореспондира на данните по делото. Установено е, че Я. П. е упражнявал фактическа власт върху имота чрез трети лица – отдавал го е за косене срещу заплащане със знанието и без противопоставянето на баща му и на останалите наследници на Й.. Владението може да се упражнява и чрез други го, съгл. чл. 68, ал.1 ЗС. Не се констатира по този въпрос и противоречие с посочените от касаторката Решение № 75 от 3.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2871/2018 г., II г. о., Решение № 19 от 28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2018 г., I г. о. В първото решение се приема, /което е приел и въззивния съд/, че „ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че е последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя“. Последователна е съдебната практика и относно това, че когато владението е установено чрез предаването му от предишния собственик или владелец, което може да стане с конклудентни действия или да се изрази словесно или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС, т. е. приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. / решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I г. о./ Тази хипотеза е разгледана и в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В цитираното от касаторката по този въпрос Решение № 19 от 28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2018 г., I г. о. се приема същото, като са разгледани и възможни хипотези. Вярно е, че за да се предаде владение е необходимо да е получена фактическата власт върху имота, но както вече се посочи, тя може да се упражнява и чрез други го. В случая тя е упражнявана чрез лицата, на които Я. П. е давал да косят имота срещу заплащане със знанието и без противопоставянето на баща му и останалите деца на Й., поради което не е налице противоречие на възивното решение с цитираната съдебна практика и няма основание за допускане до касация по трети въпрос. По четвърти въпрос се твърди противоречие с Решение № 503 от 2.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 83/2011 г., I г. о. В него обаче са разгледани признаците на владението - фактическата власт да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта, като е посочено, че действията имат различно проявление при владението на различните имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване и всеки един се преценява конкретно по всяко дело. Следователно относно конкретните действия не може да се обобщава съдебната практика, защото зависи от конкретна преценка. В случая по настоящото дело не се установява да има спор относно упражняването на фактическата власт. Тя е упражнявана от тези, на които е разрешавано да косят имота срещу заплащане. Спора между страните е дали те са упражнявали фактическа власт за бащата С. Т. или за сина му Я. П.. Този въпрос обаче се разрешава от установеното по спора от разпитаните свидетели, а не от съдебната практика. Затова съдът не констатира противоречие на въззивното решение с цитираното от касаторката решение. Определение № 23 от 20.05.2016 г. по гр.д.№ 5162/2015 г. на ВКС, ІІ гр.о., постановено по чл. 288 ГПК не съставлява съдебна практика по смисъла на ч. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност. От мотивите на обжалваният акт не се установява да е приложена неправилно или да не е приложена относима императивна правна норма или да са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация С. Д. С. следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в доказаният с договора за правна помощ размер 1200 лв., за които е отбелязано, че са изплатени в брой, равняващи се на 613,55 евро. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение