Определение № 1801 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 793/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.

С определение № 5567 от 16.12.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2403/2024 г. на ОС-Варна е потвърдено определение, постановено в съдебно заседание от 23.10.2024 г. по гр. д. № 11328/2023 г. на РС-Варна, с което е прекратено производството в частта по предявените от С. К. Г.-М. срещу Д. Т. Г. и М. Б. Г. положителни установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено между страните, че С. К. Г.-М. е собственик на 1/2 ид. част от ПИ с идентификатор [№] и на 2/3 ид. части от жилищната сграда с идентификатор 00182.500.331.1 по КККР на [населено място] въз основа на придобивна давност от 2002 г. до настоящия момент, както и на 1/8 ид. част от ПИ с идетификатор [№] и 1/12 ид. част от жилищна сграда с идентификатор [№], въз основа на наследяване и придобивна давност, при владение на дворното място, установено през 1986 г. и на сградата, установено през 1950 г., на основание чл.229, ал.2 ГПК.

Въззивният съд е приел следното:

Предявените по настоящото гр. д. № 11328/2023 г. на ВРС положителни установителни искове за собственост на С. К. Г.-М. срещу Дена Т. Г. и М. Б. Г. имат за предмет идеални части от ПИ с идентификатор [№] и от жилищната сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място].

С влязло в сила на 18.10.2023 г. решение № 1819/25.11.2021 г. по гр. д. № 3990/2021 г. на ВРС са отхвърлени предявените от С. К. Г.-М. срещу Дена Т. Г. и М. Б. Г. отрицателни установителни искове, че ответниците не са собственици на цялото дворно място, представляващо УПИ [№] от кв.26 по плана на [населено място] с площ 820 кв. м., и на построената в него жилищна сграда на два етажа с РЗП 120 кв. м.

Прието е, че УПИ [№] от кв.26 е идентичен с ПИ [№], а жилищната сграда в този имот е идентична с идентификатор [№].

При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният по настоящото дело положителен установителен иск е недопустим, тъй като спорът за собственост на дворното място и жилищната сграда е разрешен със сила на пресъдено нещо, която обвързва страните. Прието е, че отхвърлянето на отрицателния установителен иск за собственост е равнозначно признаване на собствеността на ответниците върху спорния имот. Обстоятелството, че по настоящото дело, освен С. К. Г.-М., ищци са и две други лица, не води до извод, че липсва сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, която да обвързва С. К. Г.-М. и да прави нейния иск допустим. Само искът на другите двама ищци е допустим и спрямо тях производството по делото не е прекратено.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от ищцата С. К. Г.-М..

Жалбоподателката изтъква разликите между положителния и отрицателния установителен иск за собственост. Сочи, че по приключилото дело се е позовала на друг период на придобивна давност – 1991г. – 2002 г., както и че нейното право на собственост е останало неустановено със съдебно решение. Настоящото дело се основавало на нов факт – съсобственост, която не е преклудирана от влязлото в сила решение, както и на друг период на придобивната давност, текла в нейна полза. Позовава се и на други факти по приключилото дело, които според нея не са преклудирани от влязлото в сила решение. Отново се позовава на разликата в ищците по настоящото и по приключилото дело, както и на текста на чл.298 ГПК. Счита, че след като не е налице пълен обективен и субективен идентитет между двете дела, то вторият иск е процесуално допустим.

В изложението към жалбата се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на определението си да установи различните основания по влязлото във влязлото в сила предходно дело и по настоящия иск, като той е позоваване на придобивното основание по чл.79 ЗС и не е с оглед личността и не се погасява след смъртта на владелеца, а се включва в наследството му. Наследяване след смъртта на наследодателя Г. И. М., б. ж. на [населено място], родил се и починал през 1959 г. в [населено място], в процесния имот, като реална част е оставен в наследство от него в полза на моята доверителка като наследство по закон и давност, като владение на лично основание до момента.

По този въпрос се поддържа противоречие на обжалваното определение и следната практика на ВКС: ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, решение № 239 от 29.V.1996 г. по гр. д. № 91/96 г., I г. о., и решение № 140 от 17.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 797/2005 г., I г. о. и решение № 872 от 13.02.2006 г. на ВКС по гр. д. № 259/2005 г., I г. о.

2. Зачита ли се СПН по отрицателен установителен иск, когато двата иска, положителен и отрицателен, за доказване на различен давностен период от време, придобиване по наследство по- дълъг период от 10 години, като изложените факти за наследодателя са станали известни след приключване на делото с влязло в сила решение;

3. Легитимира ли се наследникът на единия от наследниците и продавач на процесния имот чрез КНА № 43 от 1979 г., издаден по време на забрана от 1973 г. до 2001 г. на давност, Г. М. към датата на съставения нот. акт № 43 от 1979 г. /във връзка с чл.59 ЗТСУ/ и издадения нищожен КНА с реална част от парцел, ползван за продажба на процесния имот и продаден само от един от наследниците;

4. Установява ли се допусната грешка в КНА в номера на имота, когато собственикът е починал и няма живи наследници, със СТЕ, или поправката на КНА се извършва пред нотариус, а продажбата се приподписва отново между участниците в продажбата.

Налице била и очевидна неправилност на обжалваното определение.

Ответниците М. Б. Г. и Д. Т. Г. оспорват частната жалба. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС въззивно определение, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

На първо място – поставените въпроси в изложението към жалбата не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, разяснена в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по тях не може да се допусне касационно обжалване. В тълкувателното решение е прието, че правният въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на този въпрос. Приема се също, че въпросът трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В настоящия случай въпросите, които се поставят в изложението към жалбата, от една страна са неясни, а от друга страна са свързани с правилността на въззивното определение. По такива въпроси касационно обжалване не може да се допусне. Посочената практика на ВКС, която жалбоподателката свързва с първия въпрос, също е по материалноправни проблеми на придобивната давност, а не във връзка с процесуалния въпрос, който стои по настоящото дело и който се свежда до това дали след като е отхвърлен отрицателен установителен иск за собственост на един имот същият ищец може да предяви срещу същите ответници положителен установителен иск за собственост на идеални части от същия имот, като искът не се основава на нови факти, настъпили след приключване на устните състезания във въззивната инстанция по отрицателния установителен иск. Това е единственият въпрос, който е обуславящ по смисъла на т.1 на посоченото тълкувателно решение, но той не е поставен от жалбоподателката.

Въззивното определение съответства на практиката на ВКС по обуславящия процесуалноправен въпрос за недопустимостта на новия положителен установителен иск за собственост. Приема се, че с отхвърлянето на отрицателен установителен иск се признава със сила на присъдено нещо, че ответникът е носител на отричаното му от ищеца право - решение № 1046 от 13.07.2004 г. на ВКС по гр. д. 372/2003 г., IV г. о., решение № 530 от 5.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1560/2009 г., I г. о., решение № 32 от 10.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4741/2015 г., II г. о. и др. Приема се също, че съгласно чл.299 ГПК спор, разрешен със сила на пресъдено нещо, може да бъде пререшен само въз основа на настъпили нови факти, които не са обхванати от силата на пресъдено нещо - решение № 60062 от 3.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 282/2020 г., II т. о., решение № 391 от 1.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2010 г., I г. о., решение № 201 от 20.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1547/2010 г., IV г. о.

С влизане в сила на решението по гр. д. № 3990/2021 г. на Варненския районен съд правото на собственост на ответниците по предявения отрицателен установителен иск Д. Т. Г. и М. Б. Г. върху процесните имоти е признато и това решение се ползва със сила на пресъдено нещо спрямо ищцата С. К. Г.-М.. Спрямо ищцата ответниците са собственици на спорния имот. Нов иск за собственост за същия имот и срещу същите ответници С. К. Г.-М. може да предяви само на основание нови факти, настъпили след приключване на устните състезания във въззивния съд по предходното дело. Такива нови факти в случая не се твърдят. Въведеният от ищцата по настоящото дело нов период на придобивна давност - 1991г. – 2002 г., не съставлява такъв нов факт, тъй като той е обхванат от силата на пресъдено нещо по приключилото дело.

Въззивното определение не е и очевидно неправилно, тъй като при неговия прочит не се констатират груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство – 300 лв. по договор за правна защита и съдействие от 27.01.2025 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,