Определение № 442 от 13.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1709/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Камо Х. Интернейшънъл“ ООД, [населено място], срещу решение № 375 от 08.04.2025г. по в.гр.д. №222/2025г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение №3891 от 04.11.2024г. по гр.д. № 9668/2023г. на Варненски районен съд и е признато за установено на основание чл.422, ал.1 във вр. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК във вр. чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, че касаторът дължи на К. Ли Гиффорд сумата от 5 000 евро, представляваща платен от заявителя на отпаднало основание депозит по Договор за депозит от 09.02.2023г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 12.04.2023г., до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед №2662 от 10.05.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №4615/2023г. на Варненски районен съд. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, поради произнасяне по нередовна искова молба, а също и неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът твърди, че е доказал добросъвестното си поведение при изпълнението на договора за депозит, поради което е налице основание да задържи процесната сума. Счита, че ищецът не е доказал развалянето на договора поради неизпълнение от страна на дружеството - касатор. Навежда доводи, че наименуваният от страните депозит изпълнява функцията на задатък по чл.93 от ЗЗД, тъй като обезпечава поетото задължение от ищеца за сключване на предварителен договор, респ. служи като обезщетение при неизпълнение на това задължение. Излага аргументи, че представената покана от ищеца към ответника да върне платения депозит представлява волеизявление на ищеца, че няма да сключи предварителен договор, съответно съдържа извънсъдебно признание за неизгодния за него факт, че няма да изпълни основното си задължение по съглашението от 09.02.2023г. да сключи предварителен договор за строителство с изпълнителя. С оглед на това, че поддържа, че ищецът е неизправна страна по облигационното правоотношение между страните. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, както по и ал.2, предл.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Могат ли функциите на задатъка да бъдат придадени и на платената на изправната страна авансова сума за част от продажната цена на имота, дори тази сума да не е определена в съдържанието на договора с термина „задатък“, което предполага при неизпълнение сумата да се задържи, като при липсата на специална уговорка се прилагат диспозитивните правила на чл.93 от ЗЗД? 2.Действителна ли е или е неравноправна уговорката сума, платена като депозит, да бъде върната в случай на непостигане на съгласие между страните относно параметрите на предварителния договор в предвидения срок, което право е предоставено единствено на възложителя - и то не в случай на неизпълнение на задълженията на насрещната страна, а в случай когато възложителят единствено по свое усмотрение, включително и недобросъвестно, реши да не приеме параметрите, предлагани от изпълнителя и противоречи ли такава уговорка на чл. 94 от ЗЗД? 3. Длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила? 4. В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12 от ГПК, чл.235, ал.2 от ГПК и чл.236, ал.2 от ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение, и в тази връзка длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти? 5. Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ако въззивният съд в мотивите си не обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти, искания и доводи на страните? 6. За да се приложи чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД и да е налице този фактически състав, следва ли основанието да съществува към момента на престацията, но след това да е отпаднало с обратна сила? Твърди, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 71 от 09.07.2010г. по т.д. № 726/2009г. на ВКС, І т.о. и решение №198 от 17.01.2020г. по гр.д. №661/2019г. на ВКС, III г.о.; въпросът по т.3 – в противоречие с практиката формирана с решение № 50076 от 25.05.2023г. по гр.д. № 527/2022г. на ВКС, III г.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 80 от 03.05.2018г. по гр.д. № 2560/2017г. на ВКС, IV г.о., решение № 75 от 13.04.2021г. по гр.д. № 2206/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 60171 от 15.07.2021г. по гр.д. № 3277/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 50054 от 16.05.2023г. по гр.д. № 2023/2022г. на ВКС, III г.о.; въпросът по т.4 – в противоречие с решение №60011 от 16.06.2021г. по т.д. № 2852/2019г. на ВКС, I т.о., решение №105 от 14.01.2021г. по т.д. № 2939/2019г. на ВКС, II т.о., решение №192 от 29.01.2018г. по т.д. № 44/2017г. на ВКС, I т.о., решение № 51 от 16.04.2015г. по гр.д. № 5299/2014г. на ВКС, I г.о., решение № 96 от 18.06.2019 г. по т.д. № 1962/2018г. на ВКС, II т.о. По отношение на въпроса по т.2 сочи наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Касационният жалбоподател твърди също, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. Ответникът по касация К. Ли Гиффорд, гражданин на Обединено кралство Великобритания и С. И., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 09.02.2023г. страните са сключили договор за депозит, по силата на който възложителят К. Ли Гиффорд се задължава да плати на изпълнителя „Камо Х. Интернейшънъл“ ООД сумата от 5 000 евро, представляваща депозит за изграждане на къща в поземлен имот с идентификатор 30497.15.49, находящ се в [населено място], общ. Варна, м. Поляната, при цена и условия, които ще бъдат посочени в предварителен договор, подписан между страните най-късно до 01.03.2023г. Тълкувайки съглашението на основание чл.20 от ЗЗД е констатирал, че целта на договора за депозит е да гарантира обвързаността на страните по бъдещия предварителен договор чрез авансово плащане. Изложил е, че в параграф 4 от Договора, страните са уговорили, че при обективна невъзможност на която и да е от страните да подпише предварителен договор до 01.03.2023г., или ако страните не могат да постигнат съгласие относно параметрите на предварителния договор в този срок, включително и при невъзможност на възложителя да стане единствен собственик на парцела, върху който ще бъде изграден обектът, изпълнителят се задължава до 02.03.2023г. да върне пълната сума по депозита на възложителя. Въззивният съд е приел, че след изтичането на този срок договорната връзка между страните следва да се счита за прекъсната. Счел е, че договорът за депозит е прекратен на 01.03.2023г. при автоматичното изтичане на уговорения срок, тъй като след тази дата страните не са сключвали никакви допълнителни споразумения, които да уточняват или изменят условията на договора или да удължават неговия срок. Въз основа на представената кореспонденция окръжният съд е установил, че не е съставен проект за предварителен договор. С оглед на гореизложеното решаващият съд е аргументирал, че с отпадане на основанието за получаване на авансовото плащане на депозита, настъпва и прекратителното условие на този договор, съответно сумата подлежи на връщане на отпаднало основание. Въззивният съд е анализирал клаузата за авансово плащане и е приел, че при липса на обезпечителна и обезщетителна функция на депозита, чрез изрично уреждане на последиците при неизпълнение, предадената сума няма качество на задатък по смисъла на чл.93 от ЗЗД. Не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 пр.2 от ГПК. Съгласно задължителната съдебна практика – т.9 от ППВС №1/1985г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №249 от 23.07.2010г. по гр. д. №92/2009г., IV г. о., решение №124 от 24.03.2011г. по гр. д. №882/2010г., решение №131 от 14.07.2011г. по гр. д. №1120/2010г., II г. о., решение №329 от 20.12.2011г. по гр. д.№1789/2010г., III г. о., решение №157 от 30.10.2013г. по т. д. №1091/2012г., I т. о. и цитираните в него решения на ВКС, решение №130 от 23.06.2016г. по т. д. № 748/2015 г., I т. о., решение № 163 от 24.10.2017г. по т. д. №2323/2016г., II т. о. и др./, се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, а правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. В случая липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявения иск, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса, доколкото съдът се е съобразил с искането на ищеца и с фактите и обстоятелствата, които са въведени с исковата молба, а именно за заплащане на претендираната сума поради прекратяването на договорното правоотношение между страните. Определената от съда правна квалификация на спорното право се основава на твърденията на ищеца и заявения петитум. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице и основанията по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът по т.1 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване изразява несъгласие с извода на съда, че даденият депозит няма функцията на задатък, а съгласно постигнатите с договора уговорки е само авансово платена част от цената, като изпълнителят дължи връщането на този депозит при настъпването на определените в договора предпоставки, включително ако по предварителен договор до 01.03.2023г. страните не могат да постигнат съгласие относно параметрите на предварителния договор. В този смисъл въпросите насочват към оспорване фактическите констатации на решаващия състав на окръжния съд и на изградените въз основа на тях правни изводи, съответно са свързани с правилността на въззивното решение, а тя не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Наред с това не е налице и соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставения материалноправен въпрос. В практиката на ВКС е дадено разрешението, че ако в облигационния договор страните изрично са уговорили, че определена парична сума или вещ се предава от едната страна на другата като задатък, то волята на страните, че задатъкът изпълнява обезпечителна и обезщетителна функция, не се нуждае от тълкуване. В този случай, независимо, че би могла да липсва уговорка задатъкът да се задържи или да се върне в двоен размер при неизпълнение на задълженията, правата на изправната страна по чл.93 ал.2 от ЗЗД възникват по силата на закона. Ако обаче в договора не е употребен терминът „задатък“, то волята на страните подлежи на тълкуване. За да се приеме, че предаването на вещ или на парична сума изпълнява ролята на задатък, то от уговорките на страните следва да може да се направи обоснован извод, че договорът съдържа клауза, аналогична по съдържание на чл.93 от ЗЗД. Съобразявайки,че в случая в договора не е употребен изрично терминът „задатък“, нито от друга страна са предвидени последиците по чл.93 ал.2 от ЗЗД – сумата да подлежи на задържане или връщане в двоен размер, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл.93 от ЗЗД. Вторият въпрос също не отговаря на общия критерий за достъп до касация, защото не съответства на данните по делото и мотивите на въззивния съд. Самият въпрос е свързан с приложение на разпоредбата на чл.94 от ЗЗД, която установява недействителност на уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност. В случая нито страните са въвеждали твърдения, нито въззивният съд е формирал извод, че някоя от страните е допуснала неизпълнение поради умисъл или груба небрежност. Въззивният съд е приел, че договорната връзка между страните следва да се счита за прекъсната поради настъпване на изрично предвидените в договора предпоставки – липса на постигнато съгласие относно съществените елементи на предварителния договор до изтичането на уговорения в договора срок – до 01.03.2023г. Поради липса на констатации за неизпълнение на договорно задължение на някоя от страните, изводът за основателност на иска не е обусловен от приложението на разпоредбата на чл.94 от ЗЗД и поставеният въпрос не обосновава общата предпоставка за достъп до касация. Доколкото обсъжданият въпрос не може да служи като общо основание за допускане на касационно обжалване не следва да се обсъждат въведените от касационния жалбоподател допълнителни предпоставки за достъп до касация. Третият, четвъртият и петият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са относими към процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт и формално покриват общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било данни за допуснато отклонение от посочената от касатора и служебно известна на съда практика за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Въпросът не е предпоставен от пропуск на съда да обсъди релевантни за спора доказателства, възражения и доводи на страните. Той изразява несъгласието на касатора с направените от въззивния съд изводи досежно прекратяването на договорното правоотношение поради настъпването на предвидените в договора предпоставки и съответно е относим към обосноваността на съдебния акт, която е извън предмета на преценка във фазата на селекция на касационните жалби. Шестият поставен в изложението въпрос е обуславящ за изхода на производството, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, доколкото касаторът не е посочил практика на ВКС, в отклонение от която е постановено въззивното решение. По приложението на разпоредбата на чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД са налице задължителни указания и разяснения, дадени с т. 1 от ППВС № 1/28.05.1979г., както и е формирана константна съдебна практика. При третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила. Текстът намира приложение при унищожаване на договорите поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие, и в други подобни случаи. Хипотезата на чл.55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД урежда отношения между двете страни, възникнали по повод изпълнение на задължение, което е имало основание, но чийто правопораждащ факт е заличен с обратна сила. Тогава, освен даване и получаване, във фактическия състав се включва и наличие на основание към момента на получаването и настъпване на последващ юридически факт, обуславящ извод за заличаване на последиците от основанието. Всичко това определя предмета на търсената защита – съществуване на твърдяното правоотношение между насрещните страни, развалянето / прекратяването/ му и то по причината, твърдяна от ищеца. Съдът дължи да прецени наличието на поддържаната договорна връзка между страните, нейното съдържание, настъпили ли са твърдените основания за разваляне на договора и това сторено ли е, съответно какво е дадено като престации по разваления договор от насрещните страни по него. При постановяване на своето решение въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, като е изследвал наличието на всички елементи на фактическия състав по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290 ал.2 от ГПК проверка. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Касаторът обосновава очевидната неправилност с доводите за неправилност на извода на съда, че едностранното право на отказ от договора, предоставено само на възложителя без наличие на виновно поведение от другата страна, води до възможността същият да претендира обратно платената като депозит сума. Изложените твърдения съставляват основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.2 предл.3 от ГПК. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. На ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 485,73 евро / равностойност на сумата от 950 лева, посочена в списъка по чл.80 от ГПК/, заплащането на които се установява от представения договор за правна защита и съдействие от 14.07.2025г. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд