Определение № 688 от 25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 199/2014 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №1562/17.06.2013г. по в.т.д. №2027/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав. С него е потвърдено решение от 10.02.2012г. по т. д. №148/2007г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-6 състав, с което са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място], срещу [фирма], [населено място], обективно съединени искове с правно основание чл.95 ал.1 т.1 вр. чл.93в от ЗАПСП за установяване на факта на извършеното нарушение чрез осъществено извличане под формата на „постоянно пренасяне” от „А. право” и „А. практика” към базите данни „Българско право” и „Съдебна практика” на [фирма], което съдържание е съществено в количествено и качествено отношение към м.09-10.2006г., иск с правно основание чл.95 ал.1 т.2 вр. чл.93в от ЗАПСП за преустановяване на нарушението, изразяващо се в повторното използване на съдържанието на базата данни или на негова съществена в количествено или качествено отношение част, чрез неправомерно търговско разпространение на извлечените данни от „А. право” и „А. практика” под формата на копия от модулите „Българско право” и „Съдебна практика”, както и иска с правно основание чл.94а ал.1 т.1 във връзка с чл.94 от ЗАПСП за заплащане на обезщетение в размер от 100 000 лева, причинени имуществени вреди в резултат на извършеното нарушение. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Поддържа се, че въззивният съд неправилно и в противоречие с действащата норма на чл.93б от ЗАПСП е квалифицирал спорното право, като сродно на авторското право, а не като особено /sui generis/ право в полза на производителя на база данни. Поддържа,че между двата вида права има съществена разлика, изразяваща се в това,че обект на закрила на особеното право по чл.93 б от ЗАПСП е не творческата дейност на автора, а инвестициите на производителя в съдържанието на базата данни и то само срещу извличане и повторно използване. Твърди се, че наред с това съдът погрешно е преценявал наличието на нарушението „извличане и повторно използване” с критериите за нарушение на авторското право, като е преценявал дали са налице действия по „възпроизвеждане”, „разпространение” и други, които се отнасят до нарушението на авторски права и не са приложими в случая. Твърди се и наличие на процесуални нарушения, състоящи се в това,че въззивният съд не е разгледал пороците на първоинстанционното решение, изложени във въззивната жалба, съответно не се е занимавал с оплакванията и доводите в жалбата и в писмената защита. Правят се оплаквания,че при постановяване на съдебния акт Софийски апелативен съд, в нарушение на разпоредбата на чл.633 от ГПК, не се е съобразил със силата на тълкувано нещо на решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания, във връзка с тълкуване на разпоредбата на чл.7 ал.2 б.”а” от Директива 96/9/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 11 март 1996г. за правна закрила на базите данни,транспонирана в чл.93в ал.1 т.1 от ЗАПСП. Допускането на касационното обжалване се обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът поддържа, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото въпроси, а именно: 1. Представлява ли закрилата на базата данни по чл.93в ЗАПСП защита на право, сродно на авторското по смисъла на чл.72 от същия закон или представлява самостоятелна защита на особено /sui generis/ право по смисъла на чл.7 от Директива 96/9/ЕО? Съществуват ли права, сродни на авторските права, извън изброените в чл.72 от ЗАПСП и ако да, то попада ли правото върху базата данни сред тях?; 2.Представлява ли липсата на идентичност между сравняваните бази данни доказателствен факт при изследване на нарушение чрез извличане и повторно използване на база данни, когато същата е обект на защита като особено /sui generis/ право, а не като авторско право? 3.Към кой момент следва да се съпостави съдържанието на спорните бази данни, с оглед установяване на извършено извличане и в частност дали това е моментът на първоначалното появяване на оспорената база данни или към всеки един произволен бъдещ момент до приключване на съдебното дирене? 4.Какъв е обхватът на задълженията на въззивната инстанция в производството по реда на чл.196 и сл. от ГПК /отм./ и в частност задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения? 5.Какъв е обхватът и съдържанието на задължителната сила на решенията на Съда на Европейските общности, въведен с разпоредбата на чл.633 от ГПК, ползват ли се със задължителна сила на „тълкувано нещо” мотивите на тези съдебни решения, както и задължително ли е решение на Съда на Европейските общности, постановено по преюдициално запитване по друго дело, различно от това, по което българският съд се произнася? Касаторът поддържа, че произнасянето във въззивното решение по четвъртия процесуалноправен въпрос противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС№1/953г. и в ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в решение №212 от 01.02.2012г., постановено по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, съобразно която задължение на въззивния съд е да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор. По отношение на останалите четири въпроса поддържа, че осъществяването на касационен контрол по тях ще допринесе за точното приложение на закона и развитието на правото. Ответникът по жалбата [фирма] поддържа, че липсват основанията по чл.280 от ГПК, а по същество оспорва жалбата като неоснователна и недоказана. Поддържа, че касаторът е депозирал изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, без да изпълни основното законово изискване по чл.280 ал.1 от ГПК за ясно формулиране на конкретни правни въпроси, обусловили правните изводи на въззивния съд, чието решение се обжалва. Поддържа,че посочените от касатора аргументи не са основания за допускане на касационно обжалване с оглед неговото приложно поле по чл.280 ал.1 от ГПК, а имат значение единствено при преценката относно законосъобразността и правилността на въззивното решение в производството по чл.293 от ГПК. Оспорва основателността на жалбата, като поддържа,че съдът е обсъдил всички релевантни доказателства, събрани от първата и въззивната инстанция именно с оглед твърденията за „извличане” по смисъла на чл.93в от ЗАПСП, а също и според твърденията в исковата молба за това как е било осъществено това извличане – чрез копиране на цялото съдържание на базата данни на ищеца.Счита,че по делото е установено безспорно,че ответникът е използвал публично достъпни източници, различни от базата данни на ищеца, като също така е направил съществена инвестиция в създаването и оформлението на тази база данни. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че не е установена въведената с нормативната уредба предпоставка за основателността на исковете, а именно да е доказано извличането на съществена част в количествено отношение от базата данни на ищеца. Приел е,че не е доказано и извличане на съществена част в качествено отношение, с оглед публично достъпния характер на елементите, съдържащи се в базата данни. Посочил е,че не е достатъчен само фактът, че конкретни лица от ръководния екип на [фирма] са бивши служители в [фирма], за да се приеме за доказано пренасянето на база данни от системата на ищеца. Изтъкнал е и обстоятелството,че ответникът е вложил значителен и съответен на обема на базата данни ресурс за проверка, оформление и редактиране на данните в системата. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основанията по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по формулирания от касатора матеариалноправен въпрос „Към кой момент следва да се съпостави съдържанието на спорните бази данни, с оглед установяване на извършено извличане и в частност дали това е моментът на първоначалното появяване на оспорената база данни или към всеки един произволен бъдещ момент до приключване на съдебното дирене?” Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, който е кредитирал само изводите на съдебно – техническа експертиза, основани на съпоставка само между актуалните онлайн версии на правно – информационните системи на ищеца и ответника. По този начин извън предмета на проверка е останало състоянието на създадената и поддържаната от ответното дружество правно – информационна система към момента, в който се твърди,че е извършено нарушението „извличане на данни”. Това становище на въззивния съд по поставения въпрос е обусловило изводите му за неоснователност на исковите претенции. Следователно по отношение на въпроса е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Тъй като по въпроса не съществува задължителна за съдилищата практика, касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. За да е налице поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, приложимата норма, обусловила решаващия извод на съда, следва да налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, като точното прилагане на закона следва да е от значение за развитие на правото. Посочените предпоставки са налице по отношение на поставения материалноправен въпрос, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. По отношение на останалите въпроси, настоящият съдебен състав намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е свързан с предмета на спора, доколкото съдът е приел в мотивите си,че претендираното от ищеца право е от категорията права, сродни на авторското. Действително правата на производителя на база данни не са сред изчерпателно изброените в чл.72 от ЗАПСП права, сродни на авторското. Разпоредбата на чл.95 ал.1 от ЗАПСП изрично визира базите данни, като самостоятелен обект на закрила, наред с произведенията и обектите по чл.72 от ЗАПСП, като по този начин ги разграничава. Изводът на въззивния съд за неоснователност на предявените искове по чл.94 и чл.95 ал.1т.1 и т.2 от ЗАПСП обаче не е обусловен от неправилната квалификация на вида и характеристиките на правото, предмет на исковия процес. Въззивният съд е приел за недоказано осъществяването на претендираното от ищеца нарушение, като е взела предвид специфичните действия, в които то се изразява и е извършила анализ на събраните по делото доказателства именно в тази насока. Поради това след като формулираният в изложението материалноправен въпрос не е обусловил изводите на съда за неоснователността на предявените искове, този въпрос не може да обоснове наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 от ГПК. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда. Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория поставен от касатора правен въпрос относно значението на липсата на идентичност между сравняваните бази данни при изследване на нарушение чрез извличане и повторно използване на база данни, когато същата е обект на защита като особено /sui generis/ право, а не като авторско право. Съгласно дадените указания в т.4 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, когато е налице неправилна съдебна практика, която следва да бъде преодоляна, или законите са непълни, неясни или противоречиви, съответно правната уредба се нуждае от осъвременително тълкуване с оглед настъпили промени в законодателството и обществените условия. По поставения въпрос за критериите за съпоставка на идентичността на базите данни и нейното правно значение са дадени подробни разяснения в решението по дело С-545/07 на С., постановено по преюдициалното запитване, извършено от първоинстанционния съд в хода на настоящото съдебно производство. С това решение С. е дал тълкуване на разпоредбата на чл.7 ал.1 и 2 от Директива 96/9/ЕО, съответно транспонирана в чл.93в от ЗАПСП. В решението, С. е подчертал,че за целите на тълкуването на понятието „извличане” е без значение, че пренасянето на съдържанието на защитената бази данни води до структурна организация на съответните елементи, различни от тази, която характеризира оригиналната база данни. Тоест пълната идентичност на подредбата и организацията на елементите на съпоставяните бази данни, не е задължителна предпоставка, за да се приеме наличието на извличане. Също така в решението по дело С-545/07 на С. са дадени подробни разяснения и относно това, как следва да се преценяват еднаквите материални и технически характеристики в съдържанието на две бази данни, а също и как да се преценява наличието в базите данни на съвпадащи елементи от източници, които не са публично достъпни, при формиране на изводите за наличие на извличане. Решението на Съда на Европейския съюз е задължително за съдилищата в Република България. Следователно на поставения въпрос е дадено тълкуване, задължително за всички национални съдилища на държавите-членки, което изключва наличие на поддържаното основание по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. По поставения процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивния съд при действието на отменения ГПК,също не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Обжалваното решение съответства на разясненията, дадени в ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно които при въззивното производство по реда на отменения ГПК,съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. В настоящата хипотеза, при постановяването на обжалваното решение съдът е установил приложимите материалноправни норми и е изложил свои самостоятелни правни изводи по тях, като е интерпретирал събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност Неоснователни са доводите на касатора,че въззивният съд не е обсъдил изложените в жалбата пороци на първоинстанционното решение. При въззивното обжалване по реда на отменения ГПК проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща по същество. Резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, намира отражение в диспозитива на решението, с който съдът го оставя в сила или постановява ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция. В случая преценката за неоснователност на исковите претенции е извършена от въззивния съд след обсъждане на всички обстоятелства и доказателства по делото. Евентуалната неправилност на изводите на съда не обуславя допускане на касационното обжалване, след като не е обвързана с неточно приложение на процесуалноправна норма. Петият въпрос относно обхвата и съдържанието на задължителната сила на решенията на Съда на Европейския съюз е поставен теоретично и не налага нито разясняване на непълна или неясна конкретна правна норма, нито промяна във възприетото до момента тълкуване на закона. Така поставeният въпрос всъщност е свързан с оплакването, че въззивният съд не се е съобразил с мотивите на решението, постановено по извършеното преюдициално запитване, както и с останалата практика на С. по приложението на Директива 96/9/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 11 март 1996г. за правна закрила на базите данни. Касаторът обаче не е посочил точно кои правни изводи на въззивния съд са в нарушение с практиката на С., а се е позовал общо на неправилно тълкуване на понятията „извличане в съществено количествено и качествено отношение”, „извличане под формата на копиране”, „пренасяне”, „инвестиции” и други, без да посочи в какво се изразява тази неправилност. По този начин не е изведен конкретен правен въпрос, който да се определи като обуславящ изхода на спора. По общия въпрос за задължителната сила на решенията на Съда на Европейския съюз не би могло да се допусне касационно обжалване, тъй като изводите на въззивния съд за неоснователност на исковата претенция не са обусловени от неправилна преценка относно обвързващата сила на тези решения. Въззивният съд ясно е изразил становището, че разясненията, дадени с решението по дело С-545/07 на С. са задължителни за него, като многократно се е позовал на тях. Евентуалното неправилно приложение от страна на въззиввния съд на критериите при преценка за наличието на осъществено извличане на съдържание на база данни, би подлежало на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване. Въз основа на горните съображения и на основание чл.280 ал.1 т. 3 от ГПК, следва да се допусне касационно обжалване на въззивния акт само по въпроса „Към кой момент следва да се съпостави съдържанието на спорните бази данни, с оглед установяване на извършено извличане и в частност дали това е момента на първоначалното появяване на оспорената база данни или към всеки един произволен бъдещ момент до приключване на съдебното дирене?” На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2100 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд