Определение № 944 от 24.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 434/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частни касационни жалби на Ц. Ц. Ц. и Р. Ц. В. срещу определение № 778 от 20.12.2024 г. по ч. т. д. № 224/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 287 от 28.02.2024 г. по т. д. 353/2023 г. по описа на ОС - Варна, в частта, с която е прекратено производството по предявени по реда на чл. 212 ГПК от Ц. Ц. Ц. и Р. Ц. Ц. искове за установяване нищожност на основание чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД; чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД; чл. 26, ал. 2, предл. трето ЗЗД и чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД на договор за прехвърляне на дружествени дялове от капитала на „Ц. Ц. К.“ ЕООД, сключен на 02.10.2019 г. между Ц. К. и Х. Ц. Ц.. Частните жалбоподатели поддържат, че обжалваният съдебен акт е неправилен предвид постановяването му в нарушение на процесуалните правила. Излагат, че по приложението на нормата на чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК има трайна и непротиворечива практика, според която при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да се съобрази с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването и прилагането на закона, от която въззивният съд се е отклонил. Считат за неправилен извода на въззивния съд, че предявените по реда на чл. 212 ГПК искове са недопустими поради привличането на трето лице като ответник по тях и поддържат, че няма пречка исковете да се разгледат в едно производство. По тези доводи молят обжалваното определение да бъде отменено и делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените инцидентни установителни искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правят искане за допускане на касационно обжалване по следния въпрос: „Обвързващи ли са за въззивния съд указанията, дадени от касационния съд при връщане за повторно разглеждане на дело, и длъжен ли е съответният съд да приеме същото, което е приела и касационната инстанция, щом този въпрос е поставен за разглеждане по делото при новото му разглеждане?“ Изтъкват, че с обжалваното определение е даден отговор на правния въпрос в противоречие с практиката по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 253 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 4122/2008 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 217 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 579/2011 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 164 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1238/2012 г. по описа на ВКС, ГК, IV III ГО, и решение № 28 от 27.06.2017 г. по т. д. № 3416/2015 г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, с което обосновават искането си касация да бъде допусната при допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответниците по жалбата, Х. Ц. Ц. и „Ц. Ц. К.“ ЕООД, оспорват частната касационна жалба като неоснователна. Излагат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поддържат, че обжалваният съдебен акт е правилен. Претендират присъждане на разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частните касационни жалби са подадени от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат, като е отчел, че производството е образувано след определение № 2619 от 11.10.2024 г. по ч. т. д. 1728/2024 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с което е отменено определение от 30.05.2024 г. по ч. т. д. 224/2024 г. по описа на АС - Варна, в частта, с която са оставени без разглеждане подадените частни жалби срещу определение № 287 от 28.02.2024 г. по т. д. 353/2023 г. по описа на ОС - Варна, с което е прекратено като недопустимо на основание чл. 130 ГПК производството по предявените по реда на чл. 212 ГПК от Ц. Ц. Ц. и Р. Ц. В. срещу Х. Ц. Ц. и „Ц. Ц. К.“ ЕООД искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД; чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД; чл. 26, ал. 2, предл. трето ЗЗД и чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД, съединени в условията на евентуалност, за прогласяване нищожността на сключен между ответника Х. Ц. и наследодателя Ц. К. договор за продажба на дружествени дялове от 02.10.2019 г. и е върнал делото на същия състав за произнасяне по същество по тези частни жалби. Счел е, че съобразно дадените указания от ВКС дължи произнасяне по сезиралите го частни жалби и преценка за допустимостта на предявените при обективно евентуално съединяване искове за нищожност на договора за прехвърляне на дружествени дялове между общия на страните наследодател Ц. К. и ответника по иска Х. Ц.. Изтъкнал е, че предявяването на инцидентен установителен иск представлява форма на последващо обективно съединяване на искове, което предполага, че ответник по инцидентния иск е този по първоначалния /главен/ иск. Подчертал е, че предявяването на иск срещу друг ответник представлява форма и на субективно съединяване на исковете, което процесуалният закон не допуска, поради което е счел, че в конкретния случай не са налице предпоставките за приемане от първоинстанционния съд съвместното разглеждане на инцидентните установителни искове по отношение на Х. Ц. Ц., който не е процесуално легитимиран ответник по главния иск по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, като е съобразил и молба - уточнение от 28.09.2023 г. Допълнил е, че правилно първоинстанционният съд е заключил, че по отношение на този ответник е налице процесуална пречка за пререшаване на спора относно част от въведените с инцидентните искове основания за нищожност на договора за прехвърляне на дружествени дялове съгласно чл. 297 ГПК и чл. 298 ГПК, а именно за противоречие с добрите нрави и привидността на договора по чл. 129, ал. 2 ТЗ, а останалите релевирани нови основания по чл. 26 ЗЗД е можело да бъдат надлежно предявени в производството по приключилото гр. д. 5553/2021 г. по писа на ОС- Русе. Отчел е, че доколкото ответното дружество не е било страна по тези искове, то разрешеният там спор не го обвързва. Подчертал е, че независимо от това, доколкото възраженията са въведени от ищците своевременно при извършената размяна на книжа, то същите следва да бъдат разгледани от съда в мотивите на решението в спора по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, тъй като го обуславят. Добавил е, че висящият спор е за установяване вписване на несъществуващо обстоятелство относно промяната в едноличния собственик и представляващ ответното дружество, настъпила в резултат на извършеното прехвърляне дружествените дялове от наследодателя на страните Ц. К. на един от наследниците Х. Ц., като съществено за разрешаването на спора по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ е именно валидното възникване на вписаното обстоятелство, по което съдът дължи произнасяне в мотивите на съдебното решение, доколкото нищожността е релевирана с исковата молба, съответно в срока на допълнителната искова молба /за посочените нови основания/, изводимо от указанията по ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Обобщил е, че исковете по чл. 26 ЗЗД не могат да бъдат заявени като инцидентни установителни искове и предявени по реда на чл. 212 ГПК поради различие в страните по главния иск и обуславящите искове по чл. 26 ЗЗД, с които мотиви е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение в частта, с която е прекратено производството по предявените инцидентни установителни искове. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Формулираният от частните касатори въпрос не покрива гореочертаните общ и допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираната от касаторите процесуална норма на чл. 294 ГПК и съдебна практика по приложението й са неотносими към производството по Глава двадесет и първа „Обжалване на определенията“, която съдържа специална уредба – чл. 278, ал. 3 ГПК, и предвижда, че постановеното определение по частна жалба е задължително за долустоящия съд. Въззивният съд като долустоящ съд е изпълнил задължителното за него определение № 2619 от 11.10.2024 г. по ч. т. д. 1728/2024 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, като е разгледал депозираните частни жалби като допустими, каквито са единствените дадени към него указания с горецитираното определение на ВКС, с което съдът е извършил преценка и проверка допустимостта на оставените без разглеждане частни жалби, но нито дължи, нито е дал указания относно тяхната основателност. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. При този изход на делото право на разноски имат ответниците по жалбата. Ответникът Х. Ц. Ц. доказва извършването на разноски за сумата 250 лв. за платено адвокатско възнаграждение за представляването му по частната жалба, които ще му бъдат присъдени с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение