Определение № 2516 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 181/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. В. С., чрез адв. М. С.- Ц., срещу решение № 527/11.10.2024г. по гр.д.№466/24г. по описа на Окръжен съд Враца, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлен предявения от касатора срещу Г. К. К. и В. М. Т. иск по чл. 55, ал.1, предл.3то ЗЗД за солидарното им осъждане за 13 500 лева, получени по развален устен договор за строителство на сграда в имот с идентификатор ... в [населено място]. Касаторът иска отмяна на въззивното решение, изразявайки несъгласие с основния мотив за отхвърляне на исковата му претенция, а именно, че не е дал подходящ срок за изпълнение преди да развали договора. В контекста на това оплакване в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставя в хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК въпроса: „Еднакви ли са последиците по чл. 87 ЗЗД във вр. с чл. 55 ЗЗД когато се прекратява договор, който има определен срок и когато се прекратява договор, който е безсрочен, поради непосочен срок за изпълнение?“ Насрещните страни по касационната жалба – ответниците Г. К. К. и В. М. Т., не са заявили становище. По искането за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Разпоредбата на чл. 280, ал.2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно разясненията в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Според настоящия състав съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо по следните съображения: Съгласно заявеното в исковата молба, претенцията за връщане на сумата 13500 лева се основава на следните твърдения: част от сумата - 8500 лева, е предадена на ответника Г. К., а друга част – 5000 лева - на ответника Т., в изпълнение на устен договор за строителни дейности и построяване на къща в имот с идентификатор ... в [населено място]; след частично изпълнение на договора ответниците изоставили работата през 2022г. и отказали да строят, както и да върнат получените по договора пари. Като е квалифицирал предявения иск по чл. 55, ал.1, предл.3то ЗЗД, въззивният съд е отхвърлил претенцията за солидарно осъждане на ответниците да върнат даденото от ищеца, определяйки сключения между ищеца и ответника К. договор като такъв за строителство, по който изпълнителят е длъжен да изпълни възложената му работа точно, качествено и в уговорения срок, а възложителят – да плати възнаграждение за приетата работа. Приел е, че щом не е бил уговорен срок за изпълнение, възложителят можел да развали договора само след като даде подходящ срок за изпълнение на неизправния изпълнител. Недаването на такъв срок правило реституционната претенция неоснователна. Въззивното решение следва да се допусне до касация за преценка дали така приетото от съда е по редовна искова молба. Касаторът дължи държавна такса в размер на 270 лева. Така мотивиран, настоящият състав на ВКС, ІІІ ГО