Определение № 331 от 28.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5076/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 09.07.2021г. по гр.д.№96/2021г. на АС София, с което частично е уважен иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ. Жалбоподателят – Прокуратура на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е уважен предявения иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят П. И. Ч.,чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е отхвърленн предявения иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на П. Ч. на осн. чл.2, ал.2, т.3 предл. първо ЗОДОВ обезщетение в размер на 7 000лв. за претърпените неимуществени вреди вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл.149, ал.1 НК преквалифицирано по чл.157 ал.3 НК, ведно със законната лихва от 01.12.2015г. до окончателното изплащане, като искът над присъдения размер до претендирания от 40 000лв- частичен иск при цялостна искова претенция от 80 000лв, е отхвърлен като неоснователен. Установено е по делото, че с постановление на РП София от 21.01.2010г. по пр.пр. № 3-776/2009г. по описа на СРП, ДП № 12/2014г. на ДАНС, ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 149, ал. 1 НК – - който извърши действие с цел да възбуди или удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14-годишна възраст, се наказва за блудство, по-късно квалифицирано по чл. 157, ал. 3 НК – - който извърши полово сношение или действия на полово удовлетворение с лице от същия пол, като употреби за това сила или заплашване или използва положение на зависимост или надзор, както и с лице, лишено от възможност за самоотбрана. С постановление на СРП от 21.01.2010г. е задържан под стража за 72 часа, след което му е наложена постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“, потвърдена с определение от 29.01.2010г. по НЧД № С-98/10 на СРС, изпълнявана спрямо него до началото на май 2010г., когато е изменена в по лека и е освободен от следствения арест. С постановление на СРП от 26.03.2015г., потвърдено с определение от 30.11.2015г. по НЧД № С-114/2015г. на СГС, влязло в сила на 30.11.2015г. и продължилото пет години и десет месеца наказателно производство срещу ищеца било прекратено. Въззивният съд при определяне размера на дължимото обезщетението е отчел всички релевантни факти: продължителността на наказателното преследване /повече от пет години/, тежестта на повдигнатото обвинение за престъпни действия с малолетни лица, за което се предвижда ефективно наказание лишаване от свобода, и че е свързано с най-острите негативни обществени оценки, широкото медийно разгласяване на обвинението и задържането, които наред с взетата най- тежка мярка за процесуална принуда за срок от четири месеца, представляват утежняващи обстоятелства и източник силни и травмиращи за потърпевшия изживявания. Въззивната инстанция е допуснала и приела съдебно – психиатрична експертиза, в която вещото лице - психолог изключва наличието на симптоматика за клинична изява на депресивно заболяване, както и за патология на когнитивните му функции за периода на наказателното производство. Въззивният съд съд е отчел и обстоятелството, че по време на престоя в следствения арест тази тревожно - депресивна симптоматика е била най-силно изразена, впоследствие с по-нисък интензитет, но въпреки търпения психически дискомфорт по време на наказателното преследване, ищецът е завършил задочно висше образование – бакалаварска степен и магистратура, работил е в различни хотели на КК „Слънчев бряг“ и на летище Бургас. Прието е, че няма доказателства наказателното производство да е повлияло в такава драстична степен върху личността и начина на живот на потърпевшия, че да го постави в невъзможност да си намери работа или да реализира целите си в сферата на образованието, респ. да е било пречка да продължи обучението си в чужбина. По изложените съображения въззивния съд е приел, че обезщетение за претърпените неимущетвени вреди от незаконно наказателно преследване в размер на 7000лева е справедливо по критериите на чл.52 ЗЗД. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК на Прокуратурата на РБ прокуратура, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въприси от значение за спора: за начина на определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят П. Ч., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: какви са задълеженията на въззивния съд във връзка с доклада при направени опраквания и искания по отношение доклада на първата инстанция, длъжен ли е въззивния съд като инстанция по съществото на спора да обсъди всички доказателст ва в процеса и да мотивира значението им за спора, респ. защо приема или не приема доводите/оплакванията на страните, кой субект е пасивно материално-правно легитимиран по иска по чл.2 ЗОДОВ и чл. 7 КРБ и каква е отговорността при установени действия на различни държавни органи, следва ли да се ангажира отговорността на държавата за вреди по чл. 7 КРБ и чл. 2 ЗОДОВ по предявен против Прокуратурата на РБ иск за обезщетение на вреди от незаконно обвинение и за увреждащи действия на други органи и длъжностни лице, извършени със същото наказателно производство, каква е отговорността на прокуратурата и на МВР във връзка с действия по едно и също наказателно производство, с оглед чл. 4 ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД, допустимо ли е част от вредите да не бъдат обезщетени, поради обстоятелството, че са причинени от органи на изпълнителната власт, а не от действия на прокурора, относно критериите при определяне разумен срок за водене нанаказателното производсто, както, отговаря ли прокуратурата за вреди причинени от условията в следствения арест, как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определянето на дължимото обезщетение по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ вр. чл. 6 § 1 КЗПЧОС и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави с доказателствата по делото. Поддържа, че са налице основания по чл.280,ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касиционно обжалване.. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по формулираните от жалбоподателите въпроси касаещи приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. На тези въпроси съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в даденото тълкуване в ППВС № 4/1968 г., т. 11, и според същата обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС /по смисъла на т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., решение от 09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС и решение от 20.12.2010 г. по гр. д. № 1889/2009 г. на ВКС/. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл като е разграничил последните от наведените от ищеца обстоятелства, които не са установени при условията на пълно и главно доказване или които не се намират в непосредствена обусловеност с увреждащите действия на прокуратурата. По въпросите на жалбоподателя П. Ч.. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато по поставеният въпрос от жалбоподатерля за приложението на чл.235, ал.2 вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл., 236, ал.2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Според задължителните указания в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право и в случай той не се е отклонил от тази практика. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по въпроса касаещ пасивната материално правна легитимация на страните в производство по ЗОДОВ и може ли част от вредите да бъдат причинени респективно екскулпирани от органи на изпълнителната власт? По формулираните въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване. В практиката на ВКС обективирана в Решение № 373/24.11.2015 г. по гр. дело № 946/2012 г. на ІV-то г.о. е прието, че една от основните дейности, извършвана от органите на МВР е разследване на престъпления, тъй като при разследване на престъпления разследващите органи действат под ръководството и надзора на прокуратурата, но са независими /чл.10 НПК/) и вземат решенията си по вътрешно убеждение и ръководейки се от закона. Тази им дейност определя разследващите полицаи като правозащитни органи, за вредите от чиито действия отговаря МВР (респ. – неговите структури – юридически лица), с което се намират в служебни правоотношения. Обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ държавата дължи, когато е налице причинна връзка между тях и посочените в нормативния акт действия или актове на държавните органи по чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ. Както е изяснено и в т. 11 на ТР №3/2005г. ОСГК ВКС държавата по силата на чл. 4 ЗОДОВ отговаря при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. По ЗОДОВ незаконосъобразността се разглежда като крайния резултат от определено действие или акт. В случая в съотвествие с тази практика и съдът е приел, че Прокуратурата на Република България носи отговорност за назеконното обвинение, но няма как да бъде ангажирана имуществена отговорност по отношение на органите на МВР, тъй като няма предявен такъв иск. По въпроса отговаря ли прокуратурата по реда на чл. 2 ЗОДОВ за вреди, претърпени от условията в следствения арест също не следва да бъде допуснато касационно обжалване. С т. 8 на тълкувателно постановление по тълк.д. № 2/2014 г. на ОСГК на ВКС и I – ва и II – ра колегии на ВАС е прието, че делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода и пробация, или задържане с мярка за неотклонение задържане под стража са подсъдни на административните съдилища, следователно общите съдилища не са компетентни да разгледат заявената претенция. По въпроса как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определянето на дължимото обезщетение по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ, вр. чл. 6 § 1 КЗПЧОС не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ГПК. Този въпрос не е обусловил изводите на въззивният съд за частична основателност на иска по чл.2 ЗОДОВ, тъй като жалбоподателят е претендирал да му бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване и наложената му мярка за неотклонение, а не за провеждането на наказателното преследване в неразумен срок. Съдът е отчел взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“ при определянето на обезщетението за неимуществени вреди, като го е включил в общото обезщетение по справедливост и не е допуснал противоречие с цитираната съдебна практика по поставения в тази връзка въпрос, а по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. По изложените съображения съдът намира, че не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Така установената практика не е и неправилна и не се налага да бъде допуснато касационно обжалване на основанише чл.280, ал.1,т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция разноските следва да останат за страните така както са направени от всяка едно от тях. По изложените съображения, съдът