Определение № 952 от 02.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 32/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. п. в [населено място] чрез прокурор Б. М., против въззивното решение № 279 от 17 октомври 2011 г., постановено по в.гр.д. № 337 по описа на апелативния съд Велико Търново за 2011 г., с което е потвърдено решение № 248 от 5 май 2011 г., постановено по гр.д. № 674 по описа на окръжния съд в окръжния съд Велико Търново за 2010 г. за осъждане на П. на Р. Б. да заплати на Р. С. К. от [населено място] на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ сумата от 160 хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие незаконно обвинение за извършени престъпления, и прокуратурата е осъдена да заплати разноски. В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, защото при постановяване на дължимото обезщетение не е направен цялостен анализ и задълбочена преценка на конкретните факти, които са от съществено значение за правилното определяне на размера на обезщетението; липсват точни и ясни аргументи за определяне на съответния размер на обезщетението и такива не са налице и постановяването на паричния еквивалент на понесените и претърпени болки и страдания, които реално да компенсират вредите; като база на паричния еквивалент следва да бъдат взети стандарта на живот, показателите за доходите на увреденото лице, покупателните възможности в страната за съответните периоди, настъпилата деноминация и др.; присъденият размер е и завишен и е в противоречие с утвърдената съдебна практика по подобни дела; липсват конкретни аргументи защо присъдената сума от първата инстанция се приема от въззивния съд. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по въпроса за справедливостта при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди; този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – причинените вреди, които се отнасят само до уронване на честта и достойнството на ищеца, но не и до ограничения в личната му свобода, са определени в неоправдано завишен размер, без да са мотивирани точно степента, тежестта и начинът, по който съответното незаконно обвинение се е отразило върху душевния мир на ищеца. Представят се множество решения на ВКС по отменения ГПК. В „допълнение към касационната жалба” (в срока за обжалване) касаторът сочи, че съдът е лишил прокуратурата от възможността да осъществи правото си на защита, защото я е лишил от възможност да направи възражение за съпричиняване, както и други възражения във връзка с продължилото наказателно производство, тъй като не е приложено следственото дело, а такова възражение е било направено във въззивната жалба; съдът не е изложил собствени мотиви по размера на обезщетението, а само е приел изложеното в мотивите на първата инстанция; съдът не е преценил, че при частично оправдаване се вземат предвид броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинната връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които ищецът след това е бил оправдан и причинените вреди; размерът на присъдените адвокатски възнаграждения е завишен и незаконосъобразен. В „допълнително изложение на основанията за касационно обжалване по чл. 270, ал. 1 НПК” се сочи, че допуснатото съществено процесуално нарушение от въззивния съд води до въпроса за събиране на поисканите допустими и относими доказателства, каквото е наказателното производство, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; липсват мотиви на решението – въззивният съд, дори когато възприема мотивите на първата инстанция, следва да обоснове собствените си изводи, които са в резултат на осъществяваната от него решаваща дейност – в противоречие със задължителната съдебна практика; следва ли да се имат предвид броят и тежестта на обвиненията, по които наказателното производство е прекратено, при определяне размера на присъденото обезщетение, е решен в противоречие с практиката на ВКС. Представят се решение на ВКС по отменения ГПК, решение на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК и решение на въззивен съд, без отбелязване за влизането му в сила, поради което последното не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът Р. С. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Й. Й., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. В отговор да допълнителната касационна жалба се сочи, че поставените три правни въпроса са неотносими към спора. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд приема, че следственото дело не е приложено към делото, защото е приложено към друго висящо производство, но и липсват твърдения какви доказателства, относими към предявения иск, се съдържат в него; не е установено, че ищецът е прекарал инфаркт, както и че от 2006 г. не е могъл да си намери постоянна работа и че е безработен; с постановление на прокуратурата наказателното производство е прекратено на няколко основания от НПК; престоят на ищеца в следствения арест следва да се отчете при присъждане на обезщетението за неимуществени вреди; наказателното производство е продължило 16 години и три месеца, включително спирането на производството по делото от 1995 г. до 2008 г.; в резултат на незаконното обвинение ищецът е претърпял неимуществени вреди, като по отношение на вредите съдът изцяло приема изложеното в мотивите на първата инстанция и по чл. 272 ГПК препраща към тях; обезщетение в размер на 160 хиляди лева е достатъчно да възмезди всички претърпени от ищеца болки, страдания, унижения и други лишения. К. съд намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по уточнения от състава на касационния съд въпрос: следва ли да се мотивират точно степента, тежестта и начинът, по който съответното незаконно обвинение се е отразило върху личния и социален живот на ищеца, за да се обоснове наличието на причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания. Тъй като на настоящия съдебен състав не е известна съдебна практика по този въпрос, обусловил крайния изход на спора, касационното обжалване следва да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По другия въпрос, посочен в изложението, не е налице основание за допускане до касационно обжалване. Поставя се проблемът за справедливостта при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По този въпрос съдебната практика е уеднаквена с постановяването на редица решения по реда на чл. 290 и сл. ГПК (така например решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009 г. на ІІІ ГО), в които се приема за правилно тълкуването, изразявано в постоянната съдебна практика, относно справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включващ винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на правния въпрос е сторено в синхрон с тълкуването, дадено от Върховния съд в ППВС № 4/68, според което при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер. При наличие на уеднаквена съдебна практика не се налага допускането на касационното обжалване, за даване на същия отговор. Допълнително се излага въпрос, формулиран от касатора така: за допуснатото съществено процесуално нарушение от въззивния съд водещо до въпроса за събиране на поисканите допустими и относими доказателства, каквото е наказателното производство. По това заявено питане въззивният съд е посочил, че следственото дело е приложено по друго висящо производство, а и липсват твърдения какви доказателства, относими към предявения иск, се съдържат в него. Въпрос по конкретното правно разрешение не се поставя, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване. На следващо място се твърди, че липсват мотиви на решението, тъй като въззивният съд, дори когато възприема мотивите на първата инстанция, следва да обоснове собствените си изводи, които са в резултат на осъществяваната от него решаваща дейност. Извън обстоятелството, че не е поставен конкретен правен въпрос според критериите, дадени в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, относимият към правните изводи на въззивния съд въпрос е следва ли при препращане по реда на чл. 272 ГПК въззивният съд да обоснове собствени изводи в съответствие с осъществяваната от него решаваща дейност. Отново липсва поставен относим правен въпрос, което води до извода за липса на основание за допускане на касационното обжалване по този проблем. На последно място се поставя питането следва ли да се имат предвид броят и тежестта на обвиненията, по които наказателното производство е прекратено, при определяне размера на присъденото обезщетение. Изтъкнато е, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с т. 11 на ТР № 3/05, ОСГК. В решението си съдът е посочил, че са повдигнати обвинения в седем пункта, а производството е прекратено на няколко основания от НПК; независимо от посочването на всички обвинения, които са повдигнати и за които ищецът е привлечен към наказателна отговорност, смисълът на предявения иск е присъждане на обезщетение само за незаконно обвинение по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. По поставения въпрос е налице задължителна съдебна практика, изразена в решение № 377 по гр.д. № 1381/09 г., ІV г.о., според която при определяне размера на претърпените от незаконните действия на държавните органи по чл. 2 ЗОДОВ неимуществени вреди, обезщетението следва да се определя общо, без да се вземат предвид броя на повдигнатите обвинения. След като не е дадено разрешение от въззивния съд в нарушение на задължителната съдебна практика, то и по този въпрос не е налице основание за допускането на обжалваното решение до касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение