Определение № 5284 от 18.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2585/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. П. Т. срещу решение № 33 от 27.02.2025 г. по в. гр. д. № 578/2024 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 1062 от 21.10.2024 г. по гр. д. № 410/2024 г. на Варненския окръжен съд в частта му, с която жалбоподателката е осъдена да заплати на Б. Д. Б. на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД сумата 16 000. 26 лв., представляваща половината от платено задължение от 32 000. 52 лв. по договор № 027LD-R-001864/29/11.2018г. за банков кредит “Жилищен/ ипотечен кредит право на избор” и анекс към него от 13.04.2020г., сключени между Б. Б., в качеството на кредитополучател, и Я. Т., като съдлъжник, и “ПИБ” АД, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 23.02.2024 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателката поддържа в касационната жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски за трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК към касационната си жалба касаторката релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка с които формулира следните въпроси: 1. „Има ли право съдът без да определи вида на солидарност (активна или пасивна) и качеството на съдлъжника (трето лице) по договор за потребителски кредит, гарантиращо и обезпечаващо чуждо задължение, това на кредитоискател, който е получил по своя лична банкова сметка и използвал лично сумата за свои нужди, в това число и като е заявил за ремонт на своята 1/2 ид.част от имот, да счита, че след погасяване на кредита и при отпадане на отговорността на солидарния длъжник към банката, същият дължи към кредитоискателя 1/2 от получената и върната сума към банката главница, ведно с върнатите лихви, както лихви от завеждане на ИМ до окончателното плащане, т.е. третото лице съдлъжник да репарира 1/2 от сумите и с това неоснователно да обогати кредитополучателя?“; 2. „При неизяснено от съда качеството на настоящият касатор като посочен в договора потребителски банков кредит „съдлъжник“ - същият солидарно пасивно отговорен ли е бил (поръчител) или активно солидарен длъжник, т.е. същият е кредитополучател, което категорично бе оборено и се доказа и потвърди от допуснатата от първоинстанционния съд експертиза?“, които твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 213 от 06. 01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на ВКС, ІV г.о; решение № 654 от 08.01.2008 г. по т. д. № 320/2007 г. на ВКС, ІІ т.о; решение № 161 от 20.03.2006 г. по гр. д. № 47/2005г. на ВКС, II г.о. и решение № 788 от 15.12.2005 г. по гр. д. № 513/2004г. на ВКС, II г.о.; 3. „Как съдът, при неправилен обхват и неправилно прилагане на материалния закон, достига да правилни изводи съобразени с обективната истина, при зачитане равенството на страните при решаване на правния спор?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с определение № 140/20.03.2018 г. по ч. т. д. № 726/2018 г. на ВКС, I т. о. и определение № 127/16.03.2018 г. по ч. гр. д. № 866/2018 г. на ВКС, IV г. о.; 4.“ Следва ли да се цени при формиране на вътрешното убеждение на съда, доказателство - извършена и приета СТЕ, с която се доказа обема на твърдян ремонт, в това число и след прости аритметични изчисления се достига до правен извод, че действително остатъкът е изразходван от ищеца за ремонт на 1/2 ид.част, т.е. на притежаваната от него 1/2 обикновена съсобственост?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 213/ 06. 01.2017 г. по гр. дело № 5864/2015 г. на ВКС, ІV г.о; решение № 654/08.01.2008 г. по т.д. № 320/2007 г. на ВКС, ІІ т.о; решение № 161/20.03.2006 г. по гр. д. № 47/2005г. на ВКС, II г.о. и решение № 788/15.12.2005 г. по гр. д. № 513/2004 г. на ВКС, II г.о.; 5. „Какъв селективен критерий следва да се избере - дали от тълкуването само на клаузите на договора за кредит или и от критерия дали са налице квалификационните признаци на поръчителството, или страните са се договорили солидарно да извършат една престация при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД, и дали солидарният длъжник гарантира изпълнението на чуждо задължение или изпълнява свой дълг?“, който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 24/03.04.2013 г. по търг. д. № 998/2011 г. на ВКС; 6. „Налице ли е очевидна неправилност и произвол в правните изводи при неправилно прилагане на материалния закон?“; 7. „Може ли да се сформира правилно вътрешно убеждение у съда по косвен път, без да се ценят в съвкупност и обсъдят всички събрани доказателства?“; 8. „Задължен ли е въззивният съд да излага мотиви относно решаващите изводи, в случай че не е спазил нормата на чл. 272 ГПК, тоест да не мотивира в цялост своето решение като препрати към мотивите на първоинстанционния съд, както и да не се произнесе по всички заявени кумулативни искове?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с определение № 841/21.09.2011г. по гр.д. 1299/2010 г. на ВКС; 9. „Може ли въззивен съд да се произнася с решение, като селективно изменя фактите и не цени в съвкупност и последователност събраните по делото доказателства, и без да определи качеството на ответницата в договора за кредит?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с определение № 89/22.01.2010 г. по ч. т. д. № 752/2009 г. на ВКС, І т.о., определение № 289/12.05.2011 г. по ч. гр. д. № 255/2011 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 429/02.11.2010 г. по ч. гр. д. № 417/2010 г. на ВКС ІІ г.о.; 10. „Извършил ли е въззивният съд служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното първоинстанционно решение, както и да определи вярната правна квалификация на предявения иск, включително приложимия закон? Решението на първоинстанционния съд, което е постановено от въззивния съд, постановено ли е по редовна искова молба?“, който намира за разрешен в противоречие с решение № 97/18.05.2018 г. по гр.д. № 3224/2017 на ВКС, ІV г.о., и 11. „Задължен ли е да се съобрази със събрани и обективирани гласни доказателства относно ползван ли е от касаторката получен от ищеца кредит?“. Като допълнителни основания по горепосочените въпроси жалбоподателката навежда тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поддържайки, че макар да е цитирал практика на ВКС, те са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба – ищецът Б. Д. Б. подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т. е. тя е допустима. По предявения иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са живели на съпружески начала от 2012 г. до месец септември 2020 г., като от фактическото им съжителство е родено едно дете. На 27.06.2016 г., те заедно са закупили жилище в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „...“, ет. ..... с площ от 97. 17 кв.м., а на 29.11.2018 г., двамата са сключили договор за банков кредит “жилищен/ипотечен кредит право на избор” за сумата 80 000 лв. и срок за погасяване до 25.11.2038 г., в който ищецът е посочен като кредитополучател, а ответницата – като съдлъжник. В договора е посочено също, че кредитът е предоставен за текущи нужди и погасяване на съществуващи задължения към банката. Вземането на банката е обезпечено с ипотека върху съсобствения на страните, горепосочен имот. Апелативният съд е намерил за установено от приетото заключение на икономическата експертиза, че на 07.12.2018 г. сметката на ищеца - кредитополучател е заверена със сумата 80 000 лв., като в същия ден той е погасил свои задължения по два други лични договора за кредит: задължението по договор за кредит № 014LD-R-007736/21.12.2017 г.–със сумата 28 089. 33 лв. (главница и възнаградителна лихва) и задължението по договор за кредит № 014LD-R-009368/30.10.2018 г. - със сумата 19 866. 44 лв. (главница и възнаградителна лихва), т.е. общо по двата лични кредита е погасил с предоставените заемни средства сумата 47 999. 48 лв.. След това, от отпуснатия кредит по процесния договор за кредит от 29.11.2018 г. е останала разполагаема сума от 32 000. 52 лв., от която за периода от 07.12.2018 г. до 02.02.2024 г. ищецът е погасил главница от 14 693. 13 лв. и възнаградителна лихва от 10 986. 47 лв., вкл. текущо начислена и отсрочена с анекс към договора за кредит. На 02.02.2024 г. ищецът е погасил предсрочно главница в размер на 65 306. 87 лв. и възнаградителна лихва от 1 055. 27 лв., както текущо начислена, така и остатък от отсрочената лихва по анекс към договора за кредит от 13.04.2020 г., т.е. общо ищецът е погасил по процесния договор за кредит сумата от 92 041. 74 лв., от която главница от 80 000 лв. и възнаградителна лихва от 12 041. 74 лв.. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 127, ал. 1 ЗЗД, доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно, а според ал.2, всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. По спорния въпрос по делото за съдържанието на отговорността на ответницата по процесния договор за кредит е счел, че ответницата е съдлъжник, наред с кредитополучателя, като според клаузите на договора, разгледани в съвкупност, тя е поела задължение за връщане на сумата по кредита, наред с кредитополучателя, т.е. в качеството на солидарен длъжник, но не и в качеството на поръчител, защото отговорността на поръчителя е различна – от него не може да се иска изпълнение преди главният дълг да стане изискуем. Посочил е, че поръчителят обезпечава кредитора за всички последици от виновното поведение на длъжника, а по процесния договор ответницата отговаря за изпълнението на задълженията по договора, за всички вноски по главница, лихви и др., наред с ищеца. Намерил е, че в случая солидарността следва от договора, а не от закона, поради което и позоваването от ответницата на липса на законова солидарност по чл. 32, ал. 2 СК, заради липса на брачна връзка, е счел за неоснователно. Решаващият съд, анализирайки оборимата презумпция по чл. 127, ал. 1 ЗЗД за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници, е приел за доказано в процеса, че част от получената заемна сума в размер на 47 999. 48 лв., ищецът е изразходвал за погасяване на свои лични задължения по два други лични договора за кредит, по отношение на която е счел за оборена горепосочената презумпция. За тази сума, в полза на ищеца не е възникнало регресно право да претендира припадащата му се част от това, което е платил. По отношение на останалата, разполагаема част от кредита в размер на сумата 32 000. 52 лв., погасена от ищеца, е заключил, че се презумира, че длъжниците са се облагодетелствали в равна степен, т. е. в тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия. Посочил е, че когато солидарните длъжници не са съпрузи, получилият заема длъжник трябва да заяви за какво е разходвана сумата, а в тежест на оспорващия длъжник е да докаже, че твърдяната нужда не е съществувала или е останала неудовлетворена. По делото ищецът е заявил, че тази сума е разходвана за ремонт и обзавеждане на съсобственото на страните жилище в [населено място], като е посочил и конкретно извършените работи, за които е платил, закупените материали и обзавеждане, прилагайки писмени доказателства. Ответницата е възразила, като е посочила, че сумата е била разходвана за негови нужди – подпомагане на негови близки, като за ремонтите тя е дала свои средства и вложила личен труд. Апелативният съд е приел, че с неоспореното заключение на техническата експертиза е установено, че ремонтът е извършен и че вложените материали, труд и разходи за обзавеждане са в размер на сумата от 76 920. 34 лв., а ответницата не е доказала извършването на ремонта с нейни лични средства, при което презумпцията на чл. 127, ал. 1 ЗЗД не е оборена. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответницата за погасяване на иска по давност, доколкото ищецът е погасил предсрочно процесния кредит с последно платените на 02.02.2024 г. суми от 65 306. 87 лв. и 1 055. 27лв. и от този момент е възникнало процесното му вземане за 1/2 от същите. Съобразил е, че погасени по давност са вземанията за платените преди 23.02.2019 г. вноски, които видно от заключението на вещото лице по икономическата експертиза, са само за два месеца (м.12.2018 г. и м.1.2019 г.) и са в размери от 325. 25 лв. и 232. 27 лв. за главници и 130 лв. и 222. 98 лв. за възнаградителни лихви, което сочи, че остатъкът от сумите (платените са в общ размер от 92 041. 74 лв.) е платен преди изтичане на петгодишния давностен срок до датата на исковата молба, т.е. процесното вземане от 16 000. 26 лв. не е погасено по давност. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в настоящия си състав, приема че не са налице основания за допускане на касационен контрол на атакувания съдебен акт, включително служебно проверяваните по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В изложението към касационната жалба на ответницата не е формулиран правен въпрос, удовлетворяващ общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените множество въпроси или не са обсъждани от въззивния съд в атакуваното решение, тъй като по конкретния казус не осъществена визираната в тях хипотеза или за да им бъде отговорено изискват да бъде изследвана конкретната установена фактическа обстановка по делото въз основа на приетите доказателства, т. е. те са относими към правилността на атакувания съдебен акт и релевираните в тази връзка нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от Апелативен съд - Варна. Изложените оплаквания за неправилност на въззивното решение е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационната жалба – предмет на настоящото производство. Те изискват преценка на правилността на извода в атакуваното решение, че ответницата е съдлъжник по процесния договор за кредит, чиято отговорност е солидарна с тази на кредитополучателя, различна от обезпечителната отговорност на поръчителя, в която хипотеза приложение намира законовата презумпция на чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Изискват също извършване на проверка дали правилно е разпределена доказателствената тежест при извеждане на фактическия извод, че средствата от процесния кредит са използвани за ремонта на съсобственото на страните жилище, и дали правилно е ценена доказателствената сила на приетите и относими към спора доказателства. Такава преценка е допустимо да бъде извършена единствено във втората фаза на касационното производство по чл. 290 ГПК, в случай, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационния контрол. Правни въпроси, удовлетворяващи изискването за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, не могат да бъдат изведени (преформулирани) от касационната жалба по гореизложената причина, че касаторката е навела единствено оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата 600 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред касационната инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение