Определение № 338 от 21.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1501/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Банка ДСК“ АД – [населено място] чрез юрисконсулт С. В. срещу определение № 1029 от 27. 04. 2020 г. по в. ч. гр. д. № 5566/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав, с което е потвърдено определение № 405 от 11. 10. 2019 г. по т. д. № 40/2018 г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е прогласено, че Кюстендилски окръжен съд не е международно компетентен да разгледа предявените от банката срещу Р. Д., гражданин на Р Италия с местоживеене в същата държава, осъдителни искове по чл. 430 ТЗ и чл. 79 ЗЗД за заплащане на суми, дължими на основание договор за банков кредит, и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваният акт е неправилен поради нарушение на закона. Сочи, че съдът неправилно е счел, че в случая следва да бъде приложена защитната компетентност при потребителските договори, установена в чл. 17 и сл. от Регламент 1215/2012 г. на Европейския съвет и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела /Регламент 1215/2012 г./. Не оспорва качеството на ответника по исковете на потребител по смисъла на чл. 17 от Регламент 1215/2012 г., но излага разбиране, че правилото на чл. 17, пар. 1, „б“ недвусмислено изисква кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки, какъвто не бил процесният договор за кредит за текущо потребление. Частният касационен жалбоподател мотивира становище, че в случая е налице специалната международна компетентност на българския съд по чл. 7, пар. 1, „а“ от Регламент 1215/2012 г. Прави искане атакуваното определение и потвърденото с него определение на окръжния съд да бъдат отменени. В приложение към частната касационна жалба жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Твърди, че съдът е извършил неправилно езиково тълкуване на текста на чл. 17, пар. 1, „б“ от Регламент 1215/2012 г., като за да достигне до решаващите си изводи относно липсата на международна компетентност на българския съд, е пропуснал да вземе предвид изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки. По този начин освен, че постановил акта си в явно /установимо при езиковото тълкуване на нормата/ противоречие със закона, апелативният съд нарушил и задължителната практика на Съда на Европейския съюз /решения на СЕС по дела 150/77 Behtrand v. Ott и С-99/96 Hans – Hermann Mietz v. Intership Yachting Sneek BV/. В останалата си част изложението на основанията за допускане на касационно обжалване представлява повторение на доводите за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и извърши преценка за предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да приеме, че не е компетентен да се произнесе по предявените от „Банка ДСК“ ЕАД срещу Р. Д., италиански гражданин с местоживеене в Италия, искове с предмет вземане по договор за кредит, съобразно правилото на чл. 18, пар. 2 от Регламент 1215/2012 г., първоинстанционният съд е съобразил, че ответникът попада в категорията „потребител“, дефинирана в чл. 17, пар. 1, „б“ от същия акт на правото на ЕС, тъй като е страна по договор за заем, платим на вноски, сключен за цел извън неговата търговска дейност или професия. Изтъкнал е, че в случая не е налице пророгация на компетентност, като ответникът не е подал отговор на исковата молба, и няма данни за сключено между страните след възникване на спора споразумение за дерогиране на разпоредбите в раздел 4 „Компетентност при потребителски договори“ от акта на правото на ЕС. Мотивирал е служебната си преценка за липса на международна компетентност с чл. 28, пар. 1 от Регламент 1215/2012 г. и неподаване на отговор на исковата молба от ответника, което следва да се приравни на неявяване за участие в процеса. Въззивният съд е споделил изцяло съображенията на първоинстанционния, че не е международно компетентен да се произнесе по спора, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на окръжния съд. С оглед доводите на жалбоподателя – банката, ищец е изтъкнал, че в случая спорното вземане се извежда от договор за кредит за текущо потребление от 23. 03. 2017 г., по силата на който банката е предоставила на ответника сумата от 35 000 лв., която е следвало да бъде издължена от кредитополучателя на ежемесечни вноски за срок от 120 месеца; ответникът се явява потребител - като страна по договора действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Поради това във въззивното определение се прави заключение, че е налице първата хипотеза на чл. 17, пар. 1, „б“ от Регламент 1215/2012 г. – договор за заем, изплатим на вноски, изключваща компетентността на Кюстендилски окръжен съд да се произнесе по исковете. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. Частният жалбоподател поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Извън обхвата на очевидната неправилност са хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на ВКС или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното определение не разкрива никой от изброените по-горе пороци, които могат да обосноват очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или на прилагане на правна норма в смисъл, противоположен на действителния. Не се разкрива очевидна неправилност във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 17, пар. 1, „б“ от Регламент 1215/2012 г., в какъвто смисъл са доводите на частния жалбоподател. Съгласно тази норма по отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице – потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, компетентността се определя от раздел 4, без да се засягат член 6 и чл. 7, т. 5, ако се отнася до договор за заем, изплатим на вноски, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки. Доколкото въззивният съд е счел, че в случая изключителната компетентност по чл. 18, пар. 2 от Регламент № 1215/2012 г. /на съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят – ответник/ е изводима от хипотезата на сключен от потребител договор за заем, изплатим на вноски, е изключено заключение за приложение на разпоредбата на чл. 17, пар. 1, „б“ в обратен смисъл. Както се посочи, дали съдът правилно е издирил приложимия закон и дали го е тълкувал и приложил правилно е извън предмета на фазата по селекция на касационните жалби, съответно не може да обоснове достъпа до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. гр. д. № 5566/2019 г. на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение