Определение № 4779 от 07.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1723/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано e по касационна жалба на К. Р. М. срещу въззивно решение № 6569 /31.10.2025 г. по в.гр.д. № 3323 /2024 г. на Софийския градски съд в частта, с която с него е потвърдено решение № 7093 /05.05.2023 г. по гр.д. № 40035 /2021 г. на Софийски районен съд в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на Б. В. П. на основание чл.45 ЗЗД сумата 2000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на разпространение на обидни и клеветнически твърдения във фейсбук профила на ответника.

Ответникът по касационната жалба Б. В. П. в писмен отговор оспорва основанията за допускане на касационно обжалване.

Б. В. П. е подал и насрещна касационна жалба срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над 2000 лева до пълния предявен размер 10 000 лева.

Ответникът по насрещната касационната жалба К. Р. М. в писмен отговор оспорва основанията за допускане на касационно обжалване по нея.

Касационните жалби са процесуално допустими: подадени са от надлежни страни в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и са редовни.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В касационната жалба на К. Р. М. се съдържа изложение на основания за допускане на касационно обжалване, в което са поставени правни въпроси, за които се твърди, че осъществяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК:

1. Достатъчен ли е само извод на съда без проверка и събиране на доказателства относно това публична личност ли е едно лице, кои са минимално необходимите способи по ГПК за допълнително изясняване на сферата на тази публичност или е достатъчно простото заявление от въззивният съд, че се касае за лице, което изпълнява функцията „журналист“, което автоматочно води до приемане, че аудиторията му в личен профил в „Фейсбук“ е безспорно голяма и може да послужи за основополагащ критерий за степента на засягане на неимуществената сфера на засегнато от обида и клевета лице?

2. Безспорно ли е че нечие твърдение относно принадлежност към службите на „комунистическа България“ се отнася само за периода преди 1989 г. или е право на субективна преценка дали след 1990 г. понятието „комунистическа България“ се е съхранило по своята същност, така както субективно го възприема ответникът. Къде в нормативната база има правна дефиниция с конкретизиране на времеви период на съществуване на „комунистическа България?

3. Има ли нарушаване на закона, предвид липса на опит за установяване на местоизвършване на правонарушението с оглед определяне на местната подсъдност за разглеждане на делото?

4. Нужно ли е показанията на заинтересовани свидетели да бъдат подкрепяни от писмени или други доказателства или може само въз основа на тях да се правят правни изводи?

5. Обида или клевета според трайната практика на ВКС е твърдението, че едно лице има принадлежност към бившите служби на ДС?

6. Не е ли отричане чрез решението на въззивният съд на трайно установените принципи от висшите български съдилища и европейските съдилища, че принадлежността към бившите структури на ДС, предполагаема или реална никога не е позорящ факт, защото твърдението на ответника има „позорящ характер, тъй като в българското общество изразът, че някое лице е агент на Държавна сигурност или военното разузнаване по време на комунистическия режим, т.е. че принадлежи към органите на Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, е изпълнен с отрицателна конотация, увреждаща и петняща доброто му име в обществото?

7. Каква е възможността на лице, което е обвинено, че изнася невярно твърдение относно принадлежност към бившите структури на ДС да докаже верността на твърдението си, ако същото е получило информацията при посочените по-горе условия за необходимост на запазване на тайната на източника си на информация, ако е действало по ЗРТ, или когато попада в хипотезата, в която изнесените данни представляват информация, която то изначално няма как да докаже, дори да знае, защото органите по чл.1 ал.3 от ЗЗКИ не могат да я предоставят защото представлява държавна или служебна тайна“?

Първият въпрос е обуславящ, доколкото е прието, че ищецът Б. В. П., който е водещ на предаването „Панорама“ по БНТ, е публична личност и е известен с имената Б. В. (съдът не е приел същото за ответника К. М., а е приел, че обидните му и клеветнически изявления са разпространени на страницата му във Фейсбук в интернет, поради което са достигнали до неограничен кръг от хора, включително защото изявленията се отнасят до публична личност. Въззивният съд е приел още, че ищецът се ползва с добра професионална репутация. Настоящата инстанция приема, че широката известност на Б. В. в обществото няма никакво съмнение. Той е един от най-известните и влиятелни телевизионни журналисти и водещи на телевизионни предавания по националната телевизия и както е приел въззивният съд - с добра професионална репутация. Но съдът не е преценил този факт във вреда на ответника К. М., тъй като е приел, че ищецът е известна публична личност в страната, което предполага завишена чувствителност към коментарите на трети лица относно качеството на професионалната му дейност като водещ на телевизионно предаване, респективно завишено ниво на търпимост към такъв вид коментари. Т.е. съдът е приел, че обстоятелството, че ищецът е публична личност, не обуславя извод, че ищецът е претърпял по-големи вреди, съответно, че му се дължи по-висок размер на обезщетение за тяхната обезвреда. Изводът на въззивния съд е в съответствие с установената практика и не е във вреда на К. М., а в негова полза – обосновал е по-снизходително отношение от страна на въззивния съд към него.

Вторият въпрос не е правен, а фактически, установените твърдения на К. М. са, че има неопровержими доказателства, че Б. В. е бил вербуван от РУМНО; това е военното разузнаване на комунистическа България; че досието на Б. В. не е извадено, а е засекретено, тъй като Б. В. е превербуван. К. М. нарича Б. В. ченге и агент. Твърденията и поясненията на К. М. са, че това се отнася както за период преди края на 1989 г. (според чл.1 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българските граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА ( чл.1 и сл.) - за периода от 9 септември 1944 г. до 16 юли 1991 г.), така и за времето след това. К. М. не сочи край на втория период. Внушението му е, че Б. В. продължава да е вербуван като агент. К. М. цели да усили ефекта на изявленията и твърденията и внушенията си освен с категоричност и с последващи предизвикателства Б. В. да го съди, за което се обръща пряко към него на малко име и със заканите си, че ще го побърка в съда и ще го подреди в групата на „непрокопсалите“ в резултат на предизвикателствата към него и прочие. В изявленията си употребява и думата „клевети“, от което може да се направи извод, че К. М. е бил наясно със значението на неверните му твърдения и внушения (за умисъл в действията му). Фактическите въпроси не могат да обосноват основание за допускане на касационно обжалване. От значение в спора е, че К. М., чиято е доказателствената тежест, не е доказал нищо от тези свои твърдения. Или: по делото е установено, че твърденията са напълно неверни, както за първия, така и за втория период, за който К. М. прави твърдения и внушения. А съдът обосновал извода си, че твърденията са клеветнически и са причинили неимуществени вреди на Б. В.. Към това следва да се добави, че последното изречение от този въпрос, с което адвокатът на жалбоподателя пита съда къде е уредена правна норма с определено съдържание, също не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и тълкуването дадено с т.1 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС (Все пак отговорът на този въпрос може да бъде потърсен няколко реда по-нагоре).

Третият въпрос не е обуславящ, въпросът за местната подсъдност не е поставян пред въззивния съд и той не е следвало да се произнася по него. Следва да се добави, че в отговора на исковата молба на К. М. не се прави възражение за местна подсъдност (в отговора на л.65 се съдържа изричното изявление, че исковете са допустими, доколкото са предявени пред компетентния да ги разгледа съд от лице с твърдян правен интерес, но по същество са недоказани…) и този въпрос не е повдигнат служебно от първоинстанционния съд до приключване на неговото първо по делото съдебно заседание (съгласно чл.119, ал.2 ГПК). Както и че по делото е безспорно и установено, че К. М. е автор на процесната публикация - публикувал е обидните си и клеветнически изявления по отношение на Б. В. на личния си профил във Фейсбук (в интернет) на 31.05.2021 г., който към този момент е бил публично достъпен, поради което са достигнали до неограничен кръг лица. Т.е. местоизвършването на деянието е безспорно и установено. То е мястото, където обидите и клеветите са възприети.

Четвъртият въпрос е обуславящ, доколкото въззивният съд е основал изводите си за претърпените от ищеца неимуществени вреди на показанията на разпитаната като свидетел негова съпруга, но въпросът не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика, защото съдът е преценил тези показания в съвкупност с всички останали събрани по делото доказателства и ги е приел за последователни, непротиворечиви и житейски правдоподобни.

Доколкото петият въпрос е обуславящ, тъй като твърденията не са за принадлежност към държавна сигурност, както се твърди във въпроса, а за принадлежност към военното разузнаване – към Разузнавателно управление на Министерството на народната отбрана (РУМНО) по време на комунистическия режим, той е разрешен в съответствие с установената практика, тъй като въззивният съд е приел, че съзнателното разгласяване на неистински позорни факти и обстоятелства за дадено лице представлява клевета. Към това може да ес добави, че е било по-подходящо с този въпрос жалбоподателят да се обърне към адвокат преди публикацията, а не за първи път в хода на съдебното производство.

Шестият въпрос е обуславящ, тъй като въззивният съд е приел, следното: твърдение, че ищецът е бил вербуван като агент от Разузнавателно управление на Министерството на народната отбрана (РУМНО), като самият автор пояснява, че става въпрос за службите на военно разузнаване по време на комунистическия режим в Република България, има позорящ характер, тъй като в българското общество изразът, че някое лице е агент на Държавна сигурност или военното разузнаване по време на комунистическия режим, т.е. че принадлежи към органите на Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, е изпълнен с отрицателна конотация, увреждаща и петняща доброто му име в обществото. Това е така, тъй като посочените органи принадлежат към държавния апарат на комунистическия режим, установен в Република България в периода от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., който поради репресивния му характер е обявен за престъпен със Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Нещо повече, негативната оценка на обществото за принадлежността на едно лице към структурите на Държавна сигурност и военното разузнаване (разузнавателните служби на Българската народна армия) е намерила израз в необходимостта от създаване на правила за проверка за наличието на това обстоятелство и публичното му оповестяване. За тази цел е приет Законът за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, с който е създаден специален орган, натоварен с тези правомощия, а именно - Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Ето защо подобно твърдение, за такъв позорящ факт, уронва доброто име на човек в обществото и рефлектира отрицателно върху обществената оценка за неговата личност. Въззивният съд е разрешил въпроса в съответствие с установената практика.

Седмият въпрос е хипотетичен (в него отново се бърка ДС с разузнавателните служби на МНО), той съдържа твърдение, че ответникът не е могъл да докаже твърденията си поради някакви пречки, които не е могъл да преодолее. Той не е обуславящ, защото въззивният съд не е приел, че законът съдържа ограничения за доказването на тези твърдения, а след анализ на събраните по делото доказателства е приел, че ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал твърденията си за позорящи ищеца факти с нито едно от събраните по делото доказателства. По-точно твърденията не са доказани с публикацията във вестник „Галерия“, препубликувана в интернет сайта „Гласове“, нито с показанията на автора и В. Е., който твърди категорично пред съда, че няма такава информация и свидетелства за обстоятелства, които нямат значение за спора (за собственото си минало), нито с разпечатки от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (в съответствие с чл.25 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българските граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА).

Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени наведените основания за допускане по касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на К. М..

Поради това и съгласно чл.287, ал.4 ГПК не следва да се разглежда и насрещната касационна жалба на Б. В..

С оглед този изход от производството касационният жалбоподател К. М. няма право на разноски. Ответникът иска да му бъдат присъдени направените разноски, но не е представил нито списък на разноски, нито доказателства за направени разноски, а единствено адвокатско пълномощно. Поради което и на него разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът