Определение № 338 от 26.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3669/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1 006 540/19.08.2020 година, подадена от Н. П. М., срещу решение № 339/31.06.2020 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 79/2020 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Велико Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 1277/19.10.2019 година на Районен съд Велико Търново, VІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1339/2019 година, с което е отхвърлен предявения от Н. П. М. срещу А. Т. В. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК за изменение на определените с решение № 481/14.12.2018 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 767/2010 година мерки за упражняване на родителските права по отношение на роденото от съвместното им съжителство малолетно дете В. Н. М. и за вземането на нови, с които упражняването на родителските права по отношение на детето да бъде предоставено на бащата Н. П. М., при когото да бъде определено местоживеенето на детето, като на майката А. Т. В. бъде определен подходящ режим на лични отношения, която да бъде осъдена да заплаща издръжка на детето. В касационната си жалба Н. П. М. излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска неговата отмяна и постановяването на ново, с което предявения от него срещу А. Т. В. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответницата по касационната жалба А. Т. В. е подала отговор на същата с вх. № 1 007 805/05.11.2020 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 339/31.06.2020 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 79/2020 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение. Н. П. М. е бил уведомен за обжалваното решение на 17.07.2020 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 1 006 540/19.08.2020 година, като е подадена по пощата на 17.08.2020 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на обжалваното решение съставът на Окръжен съд Велико Търново е счел, че възприетата от първоинстанционния Районен съд Велико Търново фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствата по делото, поради което е препратил към нея на основание чл. 272 от ГПК. В първоинстанционното решение, към което въззивното такова е препратило, е прието, че между страните не било спорно, а и от приложеното решение № 481/14.12.2018 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 767/2010 година се установявало, че упражняването на родителските права върху малолетния В. Н. М. е било предоставено на майката А. Т. В., като местоживеенето на детето е определено при нея, а за бащата Н. П. М. бил определен режим на лични отношения, като същият бил осъден да заплаща месечна издръжка в размерна 140.00 лева. В исковата си молба Н. П. М. твърдял, че от постановяване на цитираното решение, респективно от получаване на същото, А. Т. В. не била проявила желание да види детето или да го взе в изпълнение на решението, като не се интересувала от неговото състояние и житейско положение. Според първоинстанционния съд обаче ангажираните от Н. П. М. свидетели, а и като цяло представените от него доказателства, не доказвали това твърдение. В показанията на свидетелката И. В. С. нямало данни в тази насока, а и съдът намирал, че въпросната свидетелка не би и могла да бъде достоверен източник на подобна информация предвид направеното от самата нея признание, че от август 2018 живее в [населено място]. Очевидно е при това положение, че цялата информация, с която свидетелката разполагала по случая на детето, била споделена й такава от Н. П. М., респективно от неговата съпруга-свидетелката Д. Н. М.. С. споделяла за чути от нея слухове в [населено място], че А. Т. В. се заминавала с проституция, както и че условията в жилището й в [населено място] били неприемливи, макар сама да признавала, че била посетила въпросното жилище за последно преди 4-5 години. В показанията на свидетелката Д. Н. М. също липсвали конкретни данни относно нежелание от страна на А. Т. В. да види детето или да го взе в изпълнение на решението по горепосоченото дело. Единственото, което свидетелката заявявала в тази връзка, е че от 26.06.2018 година насетне от страна на В. нямало интерес към детето. Освен, че въпросното твърдение се явявало твърде общо, то следвало да се има в предвид, че същото идвало от съпругата на В. Н. М., която несъмнено следвало да се приеме за заинтересовано от изхода на делото лице, като това ясно личало от цялостните й показания. На свой ред, в показанията си свидетелите П. Ц. В. и Ц. Т. В. заявявали, че от постановяване на цитираното решение на Окръжен съд Велико Търново А. Т. В. многократно била правила опити да види детето или поне да се чуе с него. Доколкото обаче и тези показания са дадени от заинтересовани от изхода на делото лица, първоинстанционният съд намирал, че и спрямо тях следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 172 от ГПК и същите да бъдат ценени с оглед всички други данни по делото. Във връзка с изложеното, следвало да се отбележи, че в социалния доклад, изготвен от Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място], било посочено, че още на 03.07.2018 година В. била депозирала молба за съдействие по повод контакт с малолетния В. Н. М.. Отново по данни от въпросния социален доклад, на 22.11.2018 година в Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] била получена нова жалба от В., с която същата търсела съдействие за контакт със сина си. По данни от доклада, след проведен разговор с директора на детска градина „И. Б.“, [населено място] същият бил споделил за проведени два телефонни разговора с майката, в които последната се е интересувала от сина си. Други доказателства в подкрепа твърдението на Н. П. М. за липса на желание от страна на А. Т. В. да види детето или да го взе в изпълнение на решението по в. гр.д. № 767/2018 година по описа на Окръжен съд Велико Търново по делото не били ангажирани, поради което и съдебният състав приемал същото за недоказано. От изготвения от Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] доклад се установявало, че към 19.07.2019 година основните грижи по отглеждането и възпитанието на малолетния В. Н. М. били полагани от Н. П. М. и от неговата съпруга-свидетелката Д. Н. М. както и че между тях била налице емоционална връзка. От изготвения от Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] социален доклад, на свой ред, се установявало, че след предаването на детето на А. Т. В. същото се отглеждало в жилището на последната в [населено място], [община]. По данни на социалния работник в жилището имало добра битова и санитарно-хигиенна обстановка, за малолетния В. Н. М. и за брат му Т. Н. М.. имало самостоятелна стая, като децата били в добро здравословно състояние и същите били обгрижвани. При проведен разговор с учителя на детето в детската градина, която посещавало, било установено, че същото се е адаптирало много бързо, като то и брат му винаги били чисти и с подходящи за сезона дрехи, с добра лична хигиена. Дадено било становище, че семейната среда на майката била напълно подходяща и не представлявала опасност за живота, здравето и развитието на детето, че майката притежавала необходимия родителски капацитет за неговото отглеждане и възпитание, че между двамата имало силна емоционална привързаност, както и че близките на майката били изразили подкрепата си относно отглеждането и възпитанието на двете й деца. Предвид на посоченото, първоинстанционният съд приемал, че от момента на постановяване на съдебното решение по в. гр. д. № 767/2018 година по описа на Окръжен съд Велико Търново не били налице изменение на обстоятелствата, което да водело до изменение на постановените по-рано мерки. На първо място, съдът намирал, че недоказано остана твърдението на Н. П. М., че от постановяване на решението по в. гр. д. № 767/2018 година по описа на Окръжен съд Велико Търново, респективно от получаване на същото, А. Т. В. не била проявила желание да види детето или да го взе в изпълнение на решението, както и че същата не се интересува от неговото състояние и житейско положение. Въпросното решение било постановено на 14.12.2018 година, като срещу същото от страна на Н. П. М. на 21.03.2019 година била подадена касационна жалба, върната с разпореждане от 23.04.2019 година. Следвало да се има в предвид, че жалбата била върната в една нейна част, като на 19.08.2019 година от страна на Окръжен съд Велико Търново до А. Т. В. било изпратено съобщение за вземане на становище по касационната жалба и нейните уточнения. По делото нямало данни кога разпореждането за частично връщане на касационната жалба е влязло в сила (нямало данни кога същото е било връчено на Н. П. М.), като най-ранният възможен момент за влизането му в сила бил началото май 2019 година-няколко дни преди подаване на исковата молба по настоящото производство. По делото не били ангажирани доказателства относно това дали и на коя дата А. Т. В. е узнала, че решението по в. гр. д. № 767/2018 година поописа на Окръжен съд Велико Търново, в частта относно родителските права над В. Н. М., е влязло в законна сила, но очевидно това било невъзможно преди началото на май 2019 година. На следващо място, съдът намирал, че активното участие на А. Т. В. в хода на висящото пред Районен и Окръжен съд Велико Търново производство по предоставяне упражняването на родителските права на малолетния В. Н. М., а и в хода на настоящото производство, само по себе си, било свидетелство, че същата се интересувала от състоянието и житейското положение на сина си. В този период същата освен, че била поддържала претенцията си за предоставяне упражняването на родителските права над детето, била депозирала молба за съдействие до Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] по повод контакт със сина си и била подавала жалби в тази насока. В изготвения от Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] социален доклад били посочени и проведени телефонни разговори между директора на детска градина „И. Б.“ [населено място] и В., в които последната се била интересувала от състоянието на сина си. На следващо място, съдът намирал за необходимо да отбележи, че макар формално предявеният в производството иск по чл. 59, ал. 9 от СК да бил допустим, предявяването на същия едва няколко дни след влизане в сила на решението, с което родителските права по отношение на малолетния В. Н. М. са предоставени на А. Т. В., и то в хипотеза, при която Н. П. М. е оттеглил касационната си жалба срещу това решение, граничело със злоупотреба с право. Свидетелство за това било и самото изявление на процесуалния представител на Н. П. М. в хода на устните състезания, че бил оттеглил подадената касационна жалба срещу решението на Окръжен съд Велико Търново, за да може да предяви настоящия иск. Т. е. Н. П. М. сам признавал, че се бил отказал да обжалва решението на въззивния съд пред ВКС и да претендира правата над сина си, само за да може малко по-късно да предяви иск по чл. 59, ал. 9 от СК. Подобно поведение представлявало опит да се заобиколи решението на съда, което макар по иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК да не се ползвало със сила на присъдено нещо и при изменение на обстоятелствата страната да разполагала с възможност да предяви иск по чл. 59, ал. 9 от СК, то в случая било очевидно, че за такъв изключително кратък период от време подобно изменение било практически невъзможно. По този начин, предявявайки настоящия иск, Н. П. М. се опитвал да прехвърли тежестта от собствените си действия (изразяващи се в подаване на касационна жалба срещу решението на Окръжен съд Велико Търново и последващото й оттегляне) върху А. Т. В., на която вменявал, че се била дезинтересирала от детето. Не на последно място, съдът намирал, че от постановяване на решението по в. гр. д. № 767/2018 година по описа на Окръжен съд Велико Търново, респективно от влизането му в сила, до момента не било налице изменение на обстоятелствата, което да налагало ревизия на постановените по-рано мерки по отношение на детето. От представения от Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] социален доклад се установявало, че А. Т. В. притежавала необходимия родителски капацитет за отглеждането и възпитанието на сина си, същата разполагала с нужните битови условия, както и подкрепата на своите близки. Установявало се също, че детето се било адаптирало към детската градина, която посещавало, че то било достатъчно обгрижвано, че семейната среда на майката била напълно подходяща и не представлявала опасност за живота, здравето и развитието му, както и че между него и майката имало силна емоционална привързаност. Съставът на Окръжен съд Велико Търново е споделил и правните изводи на първоинстанционния съд, като освен това е посочил, че показанията на разпитаните и във въззивното производство свидетелки Д. Н. М. и М. Ц. В. не променяли съществено установената фактическа обстановка, което се отнасяло и до представените социални доклади. От съпоставянето на двете групи обстоятелства, констатирани за страните, си налагал изводът, че към момента по-пригодният родител била майката и интересът на детето щял да бъде по-добре защитен при нея. Тя притежавала физическата възможност и лични качества да полага грижите по отглеждането и възпитанието на детето, разчитала на ефективната и постоянна помощ на своята майка, била осигурила на детето необходимите дом и отношение, както и средства за задоволяване на елементарните му потребности. Следвало да се отбележи, че взаимоотношенията между страните, причините за раздялата и евентуалните представи и твърдения на Н. П. М. по отношение на А. Т. В. били неотносими към настоящия спор, тъй като излизали извън неговия предметен обсег. От непосредствените и лични впечатления, които въззивния състав бил придобил за двамата родители, при изслушването им в открито съдебно заседание, следвал извода, че и двамата родители имали спокойно и балансирано поведение, проявявали искрена привързаност и грижа към детето и демонстрирали отговорно отношение към различни аспекти на възпитанието му. Тези впечатления не следвало да се пренебрегват, но следвало да се номинира майката като по-подходяща да упражнява родителските права. Освен това въззивният съд намирал за необходимо да отбележи, че макар формално предявеният иск по чл. 59, ал. 9 от СК да бил допустим, предявяването му било едва няколко дни след влизането в сила на решението, с което родителските права по отношение на малолетното дете били предоставени на майката, и то в хипотезата, при която бащата бил оттеглили касационната си жалба срещу това решение. Т. е. въззивният съд намирал, че от постановяване на решението по в. гр. д. № 767/2018 година по описа на Окръжен съд Велико Търново, респективно от влизането му в сила, до момента на приключването на въззивното производство по настоящето дело, не било налице изменение на обстоятелствата, което да налага ревизия на постановените по-рано мерки по отношение на детето. В случая било очевидно, че за такъв изключително кратък период от време подобно изменение било практически невъзможно или поне много трудно. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. П. М. е поискал решението на Окръжен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за задължението на въззивния съд да се произнесе и да обсъди в мотивите си всички направени от страните, допустими и относими към спорния предмет, доводи, твърдения и възражения, както и да обсъди всички събрани доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност; за значението на привързаността на детето към родителите и за задължението на съда да обсъди как изменените обстоятелства се отразяват на детето. По отношение на първия от поставените въпроси се твърди противоречие с решение № 77/13.05.2015 година, постановено по гр. д. № 2040/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 222/27.03.3018 година, постановено по т. д. № 55/2017 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Наред с това по отношение на втория въпрос се твърди противоречие с решение № 162/27.07.2015 година, постановено по гр. д. № 7228/2014 година и решение № 218/03.12.2019 година, постановено по гр. д. № 763/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Двата въпроса обаче не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Велико Търново до касационно обжалване. При постановяването на решението съставът на въззивният съд се е съобразил с установената практика, че при постановяване на решението си е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право Освен това е длъжен да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решаването на спора, като в мотивите на решението си трябва да обсъди и всички доказателства, въз основа на които се приема, че едни факти са осъществени, а други не са. При постановяване на решението си въззивният съд извършва същата дейност като първата инстанция, което означава, че трябва да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, да прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора, както и да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и в заключение да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, когато са приети за основателни доводите на ищеца за неправилност на първоинстанционното решение и е пристъпено към разглеждане на спора по същество от въззивния съд, е съществено нарушение на процесуалните правила. Същевременно мотивирането на въззивното решение може да стане чрез препращане към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 от ГПК, като това препращане обаче трябва да бъде мотивирано и не освобождава въззивния съд да отговори в решението си на всички доводи на страните, направени във въззивните жалби и в отговорите на същите. В случая въззивният съд е съобразил и това, кои факти и обстоятелства предпоставят предявяването на иск по чл. 59, ал. 9 от СК, както и че следва да обсъжда само направените от страните твърдения, доводи и възражения, касаещи тези факти, но не и тези, относно фактите и обстоятелствата, които са съществували към момента на първоначалното разрешаване на спора за родителските права, както и да обсъжда доказателствата свързани с тези нови факти и обстоятелства, доколкото противното би означавало ревизия на първоначалното решение по чл. 59, ал. 4 от СК, без да има законова възможност за това. Също така съставът на Окръжен съд Велико Търново се е съобразил с установената практика, че привързаността на детето е един от критериите, въз основа на който се разрешава спора относно упражняването на родителските права, но не и единствения такъв, като спорът трябва да бъде разрешен след съвкупната преценка на критериите, извършена въз основа на всички установени по делото факти, като водещ е интереса на детето. Наред с това съставът на Окръжен съд Велико Търново се е съобразил с практиката в посочените от касатора Н. П. М. решение № 176/10.09.2019 година, постановено по гр. д. № 2646/2018 година и решение № 3/14.04.2020 година, постановено по гр. д. № 1595/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. относно това какво се разбира под „нови обстоятелства“ по смисъла на чл. 59, ал. 9 от СК, като след преценка на събраните по делото доказателства е приел, че такива не са налице. Предвид на този негов извод за него не е възникнало задължение да изследва как тези обстоятелства се отразяват на положението на детето. Такова задължение възниква само ако бъде установено, че е налице изменение на обстоятелствата, които са съществували към момента на определянето на режима на упражняване на личните отношения или са се осъществили изцяло нови такива. С оглед на това и третия от посочените по-горе правни въпроси не обуславя допускането на решението на Окръжен съд Велико Търново до касационно обжалване. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 339/31.06.2020 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 79/2020 година по подадената срещу него от Н. П. М., касационна жалба с вх. № 1 006 540/19.08.2020 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Н. П. М. ще трябва да заплати на А. Т. В. сумата от 400.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение