Определение № 285 от 18.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 810/2016 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 263/09.12.2015 г., постановено по гр.д.№ 526/2015 г. по описа на Окръжен съд – Сливен. Ответниците оспорват касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, състав на въззивния съд е отменил решение на първоинстанционен съд в частта, с която е обявен за окончателен предварителен договор на основание чл.19, ал.3 ЗЗД, като е постановил ново решение, с което е отхвърлил иска. В останалата част решението на районен съд е потвърдено. Съдът е приел за установено, че между Общински съвет – С., като орган по чл.3 ал.1 т.4 от ЗППДОбП /отм/ представляван от Кмета на Общината и работници и служители по смисъла на чл. 35 ал.1 т.1 от закона и правоимащи лица по смисъла на чл.5 ал.2 от ЗППДОбП между които и ответницата С. Б., е бил сключен договор за покупко-продажба на обособена част от имуществото на [фирма] – С. по реда на чл.35 ал.1 т.1 от ЗППДОбП на 25.11.1997 г. В договора са уредени сроковете и начините на плащане, правата и задълженията на продавача, правата и задълженията на купувача, между които и задължението им да запазят предназначението на обекта за срока по чл. 41 ал.2 от ЗППДОбП. В чл. 20 е уговорено, че купувачите нямат право да отчуждават имота предмет на този договор в продължение на 5 години от изплащането му. Този договор е бил вписан на 08.12.1997 г. Въззивната инстанция е приела, че в случая сключеният между страните предварителен договор по своя характер представлява съчетание на привидна и прикрита сделка, приемайки, че е налице абсолютна симулация по чл.17 ал.1 от ЗЗД. До този извод съдът е достигнал, като е тълкувал разпоредбите на сключения между страните предварителен договор и на събраните по делото доказателства, като е приел, че в случая ответницата по делото е действала като скрит пълномощник на дружеството, като е извършвала от свое име правни действия, които са били възложени с предварителния договор, който макар и наименован така, носи всички белези на договор за поръчка за сметка и в интерес на другата страна по договора, а именно на дружеството. Въз основа на данните по делото, съдът е приел, че действително предварителния договор е бил сключен на 20.11.1997 г., като дружеството, страна по него е изпълнило задължението си по чл.5 б. „а” да заплати капарото на продавача-обещател по този договор, което представлява вноската за 30% от стойността на приватизиращото се имущество. Съдът е намерил за приложима в случая нормата на чл. 41, ал. 2 ЗППДОП (отм.), която е императивна и съответно задължително приложима по отношение на договори, сключени при действието на ЗППДОП (отм.) и тъй като ЗПСК не предвижда обратно действие, то той не се прилага по заварените правоотношения, правата и задълженията, по които следва да се спазват по регламента на отменения закон при действието, на който са възникнали и са били поети. Съдът е приел в случая, че всяко осъществено правно действие - каквото е разпореждането с имот - при императивна забрана за това в определен от закона срок, води до неговата нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД - като противоречащо на закона. На тази основа съдът е приел, че отчуждителната сделка, извършена от купувач по приватизационен договор, сключен по реда на чл. 35 ЗППДОП (отм.), в рамките на забранителния петгодишен срок, установен с чл. 41, ал. 2 ЗППДОП (отм.) е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Съдът се е позовал на уреденото в параграф 5 от допълнителните разпоредби на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия, действащ към този момент, където е посочено, че са нищожни придобивните сделки по закона осъществени чрез подставено лице или скрит пълномощник, а предметът на сделката се връща и платената цена се отнема в полза на държавата. Въз основа на горното, съдът е приел, че договорът за приватизация от 25.11.1997 г. е нищожен по отношение придобитото имущество като противоречащ на закона, в случая на §5 от допълнителните разпоредби на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия –основание по чл.26 ал.1 предложение 1 от ЗЗД, като въз основа на това е приел, че предварителният договор не може да бъде сключен като окончателен, тъй като въззивницата не може да прехвърли имущество, което не притежава. От друга страна е приел и самият предварителен договор за нищожен на основание на чл.26 ал.1 предложение 1 от ЗЗД, тъй като представлява договор за поръчка упълномощаващ скрит пълномощник да участва в приватизационна процедура, което законът изключва. По отношение на предявения при условията на евентуалност е предявил иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД, с който е претендирал връщането на даденото по предварителния договор на неосъществено или на отпаднало основание съдът е приел, че от доказателствата по делото е безспорно, че дружеството не е предоставяло нито е давало средства на ответницата, нещо повече, било е уговорено то да ги заплаща директно на Община – С.. По тези съображения съдът е приел, че този иск също се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен. Безспорно е било между страните, че в предходно гражданско дело, с влязло в решение, по предявен от иск от ищеца и по настоящото дело, с правно основание чл.92 ЗЗД, възражението за недействителност на ответниците на основанието, прието за основателно от въззивния съд по настоящото дело, е било прието за неоснователно. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, по отношение на които са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Сочените правни въпроси са свързани с процесуалната възможност на съда, във връзка с предявен иск на различно основание или различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение по предходен спор между същите страни, съдебната проверка на съда да се разпростре и върху фактите, обхванати от прекрудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Твърди се, че по този правен въпрос липсва задължителна съдебна практика, поради което е налице касационното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Този правен въпрос е относим към спора, доколкото фактите по делото и произнасянето на съда по него са обосновали решаващите изводи на въззивната инстанция относно неоснователността на предявения иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, поради което касационното обжалване следва да се допусне в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На касатора следва да се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 408, 82 лева, за разглеждане на касационната жалба. Водим от горното, състава на ВКС,