Определение № 3854 от 07.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1823/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 869/19.01.2024 г. по ч.гр.д. № 13674/2023 г., с което е потвърдено определение № 11044/22.03.2023 г. по гр.д. № 46837/2022 г. на Софийски районен съд за прекратяване на производството по искова молба на Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Определението се обжалва от Е. М. с искане да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса: Процесуалната пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК изисква ли пълен обективен и субективен идентитет на двете висящи граждански дела? Касаторът счита въпросът включен в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, към която препраща чл. 274, ал. 3 ГПК, и твърди, че въззивният съд му е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че определението противоречи на чл. 126, ал. 1 ГПК. Връчването на препис от частната жалба законът не изисква, защото определението по чл. 126, ал. 1 ГПК е постановено от първостепенния съд преди да възникне процесуалното правоотношение с ответника. Настоящият състав намира частната касационна жалба в негова компетентност – чл. 274, ал. 2 ГПК, с допустим предмет – чл. 274, ал. 3, т. 1 и ал. 4 ГПК, от процесуално легитимирана страна – касатор е ищецът, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и при всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатият въпрос няма претендираното значение. Съображенията са следните: С исковата молба, по която е образувано гр.д. № 46837/2022 г. по описа на СРС, ищецът Е. М. предявява срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск за сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди. Твърденията, с които в исковата молба е обосновано съдебно заявеното вземане, са че ищецът е депозирал искане вх. № PRB 202006852814/18.08.2020 г. до главния прокурор на Република България на ВКС и е понесъл неимуществени вреди от незаконното, в нарушение на правата на ищеца по чл. 13 ЕКЗПЧОС и по чл. 47 ХОПЕС, бездействие на главния прокурор да извърши необходимото за възобновяването на кнохд № 1018/2019 г. на ВКС. При извършена служебна справка първоинстанционният съд е установил, че между същите страни, при същите обстоятелства/правопораждащи факти на вземането и за същото искане по искова молба вх. № 178774/2022 г. е образувано гр.д. № 46411/2022 г. по описа на СРС, и на основание чл. 126, ал. 1 ГПК е прекратил по-късно заведеното гр.д. № 46837/2022 г. по описа на СРС. С обжалваното определение Софийският апелативен съд е установил абсолютната процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК за допустимост на предявения иск по гр.д. № 46837/2022 г. и е потвърдил първоинстанционното определение. Следователно повдигнатият въпрос обуславя определението в смисъла на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това задължава настоящият състав да изследва налице ли е допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. В решение № 471/16.01.2012 г. по гр.д. № 1522/2010 г., IV-то ГО и в много други решения и определения на ВКС се приема, че пречката за допустимост на иска по чл. 126, ал. 1 ГПК е налице при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата. Със забраната да се образува второ дело по същия спор законодателят изключва възможността за постановяване на противоречиви решения – антиципира се отвода за пресъдено нещо. Субективен идентитет е налице, когато делата са между същите страни – противопоставените субекти на спорното материално правоотношение, ищецът и ответникът, които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, а обективен – при пълно съвпадане на предмета на делата, при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца. Т. 5 ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. ОСГТК на ВКС изясни, че идентичност в предмета на делата има не само при пълен субективен и обективен идентитет, но и когато в техния предмет са включени други въпроси, по които решението ще породи сила на пресъдено нещо. Приложимата редакция на чл. 216, ал. 1 ГПК (ДВ, бр. 42 от 2018 г.) допуска също едновременна висящност на дела между същите страни по частични искове за вземане, ако по-късно заведеното дело има за предмет непредявената част от вземането. В този случай по-късно заведеното дело се спира на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК или делата се съединяват на основание чл. 213 ГПК за общо решение по тях, или по-късно заведеното дело се прекратява на основание чл. 299, ал. 1 ГПК, ако с влязло в сила решение бъде отхвърлен първият частичен иск. По-късно заведеното дело се прекратява, ако по него е предявена същата част от вземането (т. 3 ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. ОСГТК на ВКС). Извършеният преглед на практиката на ВКС и на тълкувателните решения на ВКС, които са задължителни за съдилищата (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), налага извода, че начинът, по който въззивният съд е отговорил на повдигнатия въпрос, им съответства. Когато между същите страни, на същото основание/при едни и същи правопораждащи вземането факти и по същото искане за съдебна защита, е образувано и висящо друго гражданско дело, по-късно заведеното се прекратява на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. При тези мотиви, съдът