Определение № 50472 от 13.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 1327/2022 г.

Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. Д. М. против определение № 585/28.02.2022 г. по ч.т.д. № 122/2022 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която потвърждава определение № 274234/01.10.2021 г. по гр.д.№ 2228/2018 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по предявен от жалбоподателката - ответник в производството, срещу ищеца К. П. Г., насрещен отрицателен установителен иск. Жалбоподателката оспорва правилността на въззивното определение, досежно решаващия мотив, че с насрещния отрицателен установителен иск не е въведен предмет, различен от този по главния. Счита, че според мотивите на съдебния акт спорът по делото е сведен до това съществува ли между страните договор за поръчка при условия на косвено представителство, по силата на което за доверителя – ищец възникват неопределени материални субективни права, въз основа на изпълнителни сделки, които, обаче, не са предмет на установяване. Придобитите по сключените от довереника сделки права, които на основание чл. 292 ал. 2 ЗЗД се считат права на доверителя, също следва да са уредени в правна норма и няма как да не подлежат на квалификация по основание и вид. Според страната, след като съдът няма да установява съдържанието на изпълнителната сделка, сключена в изпълнение на мандата, то няма как да установи и придобити ли са права по тази сделка, какъв е вида им и принадлежат ли към групата на суправата, които могат да са предмет на установителен иск по чл. 124 ал. 1 ГПК. Жалбоподателката отрича предмет на насрещния установителен иск да е установяването на факт, доколкото се претендира установяване отсъствие на нейни правни задължения, като адвокат / законоустановено по съдържание понятие, със стриктно установено значение / на ищеца, съответно на правоотношение, в което подобни правни задължения са елемент от съдържанието. Обосновава интереса си от тази защита предвид многократно завежданите от ищеца срещу нея дела, в периода 2010 г. - 2018 г., основани на твърденията му за съществуващи от нейна страна задължения, в качеството й на член на адвокатско дружество „ К.„ / в периода 2007г. – 2010 г. /, респ. в качеството й на адвокат. Намира насрещната си претенция достатъчно уточнена с молба от 27.07.2021 г., с която е пояснено, че цели отричане възникнали за нея задължения, като адвокат, на основание: 1/ норми на Закона за адвокатурата; 2/ друг договорен източник, различен от твърдяната поръчка с косвено представителство по главния иск; 3/ извъндоговорен източник, предвид предявени на такова основание претенции от ищеца пред съда на Британските Вирджински острови през 2010 г.; 4/ друг правопроизводящ факт, признат от българското право, предвид позоваването на ищеца на писмено изявление на Уисингтън Лимитид от 14.11.2007 г., което страната квалифицира като „тръстова декларация„ - непризнат от българското право институт, тъй като разделя номинална от фактическа, юридическа от бенефициарна собственост, поради което тръстови права не могат да бъдат придобити чрез изпълнителна сделка по договор за поръчка и не могат да бъдат квалифицирани като „придобити права“ по смисъла на чл. 292 ал. 2 ЗЗД, според континенталното право. Доколкото предявените да бъдат отречени юридически задължения, като възникващи в рамките на правоотношения по силата на различни правни норми, не се покриват със съдържанието на мандатното правоотношение, страната не счита, че предметът на насрещния установителен иск / НУИ / е идентичен с този на главния. Нещо повече, твърди се, че именно с НУИ най - пълно се отричат възникнали субективни материални права на ищеца към ответницата, в качеството й на адвокат и довереник, а предявяването му позволява, ако такива все пак бъдат установени, да се позове на погасителна давност. Неправилност се обосновава със съществени процесуални нарушения при определяне предмета на ОУИ, съобразно приетото в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според което: При отрицателен установителен иск, за разлика от останалите искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника последният трябва да изчерпи всички основания, на които то е могло да се породи„. Силата на пресъдено нещо при ОУИ е с по-широки предели от тази по положителен установителен иск. Така, според страната, въззивният съд не е съобразил, че основанието не е индивидуализиращ белег на ОУИ и с него се отричат права на ответника по насрещния ОУИ, респ. задължения на ищеца по същия на всички възможни основания, произтичащи от всички възможни отношения. Съществено процесуално нарушение се съзира и в липсата на коментар в атакуваното определение, по отношение упражненото от ответницата с НУИ евентуално право да се позове на изтекла погасителна давност, каквото не би могла да противопостави при така възприетия предмет на главния иск, доколкото давността е институт, приложим спрямо материални субективни права, не и спрямо цяло правоотношение - мандатното в случая. По този начин неправомерно е ограничено правото на защита на ответницата. Сочи се редуциране и по същество подмяна на петитума на насрещния ОУИ, като се игнорира индивидуализацията на отречените задължения на ответницата - като адвокат, а не изобщо. Пропускът се сочи съществен, тъй като задълженията като адвокат са далеч по-широки от задълженията на който и да е довереник – физическо лице / така по Закона за адвокатурата - чл.40 ал.2 и ал.3, чл.45 ал.1, чл. 47 ал.2, чл.51 / и именно отричането на възникнали задължения на ответницата, като адвокат, осмисля изброяването на няколко възможни източника на такива задължения, упоменати по-горе. Акцентира се на обстоятелството, че правният интерес от главния иск ищецът основава на възможността, при уважаването му, да предяви съдебни претенции пред съда на Британските Вирджински острови, съобразно местното законодателство. Според същото, в отношенията адвокат – клиент е приложим тръстът, който не се признава като правопроизводящ факт по българското право, поради което за ответницата е логично да търси защита, отричаща каквито и да било нейни задължения като адвокат. В тази връзка се сочи и необоснованост на извода на съда, за липса на правен интерес от насрещния ОУИ, вкл.се сочи липса на коментар на въведените от страната аспекти на същия. Страната съзира неразрешимо логическо противоречие в позицията на съда, който от една страна коментира придобита от ищеца, по реда на чл. 292 ал. 2 ЗЗД, собственост върху капитала на Екуип Лимитид, а от друга отрича правото на собственост върху капитала на това дружество да е спорното материално право, предявено от същия. Следователно, съдът не е определил еднозначно съдържанието на спорното материално право по главния иск, което изключва изначално обективната му възможност за надлежна преценка на допустимостта на насрещния ОУИ, с оглед предмета им. Отделно страната твърди и излага съображения, че е налице нередовна искова молба по главния иск / некореспондиращи си обстоятелствена част и петитум /, която съдът е следвало да отстрани, преди произнасяне по допустимостта на насрещния ОУИ. Въведени са доводи и за недопустимостта на главния установителен иск, поради наличие на по-ефективна осъдителна защита, спрямо която същият е субсидиарен, а и като предявен за установяване на факти, в противоречие с чл. 124 ал. 4 ГПК. Ответната страна – К. Г. – оспорва частната касационна жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, по съображения, зачетени от настоящия състав при произнасянето му и изложени насетне в определението, във връзка с всеки отделен, формулиран от жалбоподателката въпрос. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът К. Г. предявява срещу ответниците Д. Д. М., Екуип Лимитид / дружество регистрирано на Британските Вирджински острови / и Уисингтън Лимитид / също регистрирано на Британските Вирджински острови /, установителен иск с първоначален петитум: за признаване за установено по отношение на тримата ответници, че между К. Г. и Д. М., като скрит пълномощник, съществува мандатно правоотношение, по договор за поръчка при косвено представителство, произтичащо от Възлагателно писмо от 29.05.2007 г. и Договор за определяне на номинален собственик от 20.05.2008 г., по силата на които: 1 / Д. М., в качеството на довереник на К. Г., е придобила – за негова сметка и в негова полза - статут на действителен / бенефициарен / собственик на Екуип Лимитид, с номинален такъв дружеството Уисингтън Лимитид; 2/ Уисингтън Лимитид, като номинален акционер в Екуип Лимитид, е поело задължения към Д. М., съгласно писменото му изявление от 14.11.2007 г., в качеството й на довереник на К. Г.; 3/ Д. М., като довереник на К. Г., се задължава пред него да притежава и упражнява облигационните права на действителен / бенефициарен / собственик на Екуип Лимитид, описани в писменото изявление на Уисингтън Лимитид от 14.11.2007 г. и Споразумението / титулувано Договор за определяне на номинален собственик / от 20.05.2008 г. като: дава нареждания на номиналния акционер Уисингтън Лимитид, вкл. за упражняване право на глас и за разпореждане с акцията му от капитала на Екуип Лимитид, съобразно указанията на К. Г. и да се отчита пред К. Г. за всички имуществени права, които произтичат от тази акция. Твърди се, че с договор от 27.05.2007 г. и възлагателно писмо от 29.05.2007 г., изходящо от Адвокатско съдружие „ К. „, съответно прието от ищеца, последният, за своя сметка е възложил на Адвокатското съдружие закупуването, управлението и поддръжката на офшорно дружество, учредено на територията на Британски Вирджински острови, без да бъде разкриван като действителен собственик. Твърди се, че възлагателното писмо предвижда функции на агент, така както са регламентирани в приложение № 2 към възлагателното писмо, да се упражняват от адвокат Д. М. – съдружник в Адвокатското съдружие „ К. „. Именно с цел опазване конфиденциалността относно ищеца, като носител на правата по отношение на предвижданото дружество, ищецът сочи, че Адвокатското съдружие е поело задължение да заплаща разходите по неговата поддръжка, при последващо тяхно възстановяване от ищеца, ведно с договореното възнаграждение на агента М.. Ищецът сочи, че в изпълнение на възложеното, през м. ноември 2007 г. Адвокатското съдружие е осигурило придобиването на дружество Екуип Лимитид от SMP Partners Limited - дружество за предоставяне на корпоративни услуги и услуги на доверително управление, със седалище на остров Ман. Единствен акционер в Екуип Лимитид, от датата на учредяването му – 05.07.2007 г. – е Уисингтън Лимитид. С изявление от 14.11.2007 г., Уисингтън Лимитид е обявило, че притежава акциите от капитала на Екуип Лимитид, в качеството на номинален и доверителен собственик за Д. М., като се задължава да не се разпорежда с тези акции, да се отчита пред собственика за всички дивиденти и печалба, произтичащи от акциите и да упражнява право на глас, произтичащо от същите по начин и за цели, определяни периодично от собственика. Ищецът твърди, че Д. М. е придобила статут на действителен собственик на Екуип Лимитид, но задължена да упражнява правата на такъв за ищеца, в качеството си на негов довереник. Последното е изрично признато с Договор за определяне на номинален собственик от 20.05.2008 г., сключен между ищеца и Д. М., в който се конкретизира съдържанието на мандатното правоотношение помежду им, така че от него да е видно, че тя притежава и упражнява правата на действителен / бенефициарен / собственик на Екуип Лимитид за ищеца, като се задължава изрично: да не се разпорежда с акцията на Екуип Лимитид, да се отчита пред ищеца за всички дивиденти и печалби, произтичащи от акцията и да упражнява правото на глас, произтичащо от същата по начин и за цели, периодично определяни от ищеца. Сочи се, че в началото на 2010 г. Д. М. е прекратила участието си в Адвокатското съдружие и е прекъснала всякакви контакти с него и с клиенти на съдружието. Предвид това, ищецът твърди, че е отправил изрично нареждане до Д. М., да нареди на Уисингтън Лимитид да осигури незабавното прехвърляне на акцията в Екуип Лимитид на трето лице - Р. Д., което нареждане същата не е изпълнила, като последващо и при водените между ищеца и нея дела е отричала да е действала като довереник на ищеца, т.е. отричала е мандатно правоотношение помежду им. Предвид формираната вече сила на пресъдено нещо по т.д. № 2745/2015 г. на І т.о. на ВКС, ищецът подчертава, че не предявява иск за установяване права върху капитала на Екуип Лимитид / недопустим иск, според преждецитираното съдебно решение, по спор между същите страни /, а иск за установяване на мандатно правоотношение, с предмет придобиване и упражняване на облигационни права от страна на довереника, за сметка на доверителя, по отношение на трето лице Уисингтън Лимитид, вписано като собственик на капитала на Екуип Лимитид. Акцентира, че с така предявените искове цели да му се даде възможност да претендира спрямо номиналния акционер Уисингтън Лимитид въздържане от изпълнение на указания на бенефициарния собственик Д. М., ако те не са придружени със съгласието или одобрението на доверителя К. Г.. Последното обосновава и пасивната процесуална легитимация на останалите двама ответника – Уисингтън Лимитид и Екуип Лимитид. Без позитивно за ищеца решение по настоящия спор, подобна претенция би била недопустима, защото предполага преюдициално решаване на спор между двама български граждани, който пък е неподсъден на Британските Вирджински острови, а на български съд. В обосноваване допустимостта на положителния си установителен иск, ищецът се позовава и на отхвърления, със сила на пресъдено нещо, предявен от него осъдителен иск срещу Д. М., с петитум - да бъде осъдена да нареди на Уисингтън Лимитид, в качеството му на едноличен акционер на Екуип Лимитид, да прехвърли единствената акция от капитала на второто дружество на трето лице - Р. Д.. Ответницата Д. М. е оспорила допустимостта и основателността на предявения иск / първоначалното прекратяване по който е отменено по реда на инстанционния контрол / и предявила насрещен отрицателен установителен иск, с петитум: Да бъде установено, че не съществуват права на ответника К. Г., произтичащи от закон или договор, по отношение Д. М., като негов довереник или адвокат, във връзка с учредяване и упражняване на права в Екуип Лимитид. Позовава се на множество предходни обезпечителни и искови производства срещу различен кръг ответници, с навеждани различни правни основания относно пасивната легитимация на същите и конкретно на Д. М.. Акцентира на две влезли в сила съдебни решения, с които: 1/ е отхвърлен, като неоснователен, предявен от К. Г. против Д. М. иск, за осъждането й да нареди на Уисингтън Лимитид да прехвърли акцията си от капитала на Екуип Лимитид на трето лице – Р. Д. и 2/ е прекратено производството по предявен от К. Г. против Д. М. установителен иск, че при условията на чл. 292 ал. 2 ЗЗД К. Г. е действителния собственик на правата, произтичащи от акцията в Екуип Лимитид, счетен за недопустим. Насетне в изложението на насрещната искова молба са развити аргументи относно нищожността на възлагателното писмо от 29 май 2007 г., вкл. по съображения относно обхвата на представителната власт, учредена с изходящо от Д. М. и с упълномощено лице Р. К. пълномощно от 02.04.2007 г., както и относно нищожността на договора за определяне на номинален собственик от 20.05.2008 г., като симулативен, а и по съображения, че тръстовата декларация на Уисингтън Лимитид към Д. М. от 14.11.2007г., чието съдържание договора възпроизвежда, може да произведе последици само ако се регулира от право, което признава и урежда тръстове - в случая правото на Британските Вирджински острови, респ. не може да регулира отношения между двама български граждани, подчинени на българското право. Излагат се и обстоятелства, по силата на които ответницата - ищца по насрещния иск по същество твърди, че възникналите между нея и К. Г. отношения са били такива между двама бенефициарни собственици на различни офшорни дружества / Екуип Лимитид и Топ Тоун Медиа Холдингс Лимитид /, по повод учредяването и съществуването на трета компания / Топ Тоун Медиа С.А./, в която тези дружества са акционери. Изрично е заявено, че Д. М. не е носител на правата върху удостоверение за акция № 1 от капитала на Екуип Лимитид и следователно не може да бъде задължавана да упражнява права, които не притежава. В евентуалност ищцата е противопоставила възражение за погасителна давност, изтекла считано от датата на твърдяното от ищеца нейно неизпълнение – 31.10.2010 г., в случай че би било установено да е обвързана по договорно правоотношение - като довереник или адвокат – спрямо К. Г.. Постановеното определение № 8920/11.06.2020 г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството е отменено с определение № 795/18.03.2021г. по гр.д.№ 4184/2020г. на Софийски апелативен съд, поради констатирана нередовност и на исковата и на насрещната искова молби и дадени, съобразно това, указания на първоинстанционния съд. С молба от 14.07.2021 г. ищецът К. Г. потвърждава, че предмет на спора е установяване на мандатно правоотношение с ответницата, по силата на което, придобити от нея права спрямо Уисингтън Лимитид, а посредством това и спрямо Екуип Лимитид, чийто едноличен номинален собственик е първото дружество, но действителен спрямо това дружество собственик е ответницата, същата е приела да упражнява от името и за сметка на действителния / практически спрямо действителния в нейно лице, по отношение на Уисингтън Лимитид/ собственик - К. Г.. Излага съображения в подкрепа на становището си, че не е налице разминаване между обстоятелствена част и петитум на иска. С молба от 27.07.2021 г., в изпълнение указанията за отстраняване нередовност на насрещната искова молба, Д. М. уточнява петитума на насрещния си иск, както следва: Да бъде установено, че за Д. М. не съществува юридическо задължение да действа като адвокат или довереник на К. Г., във връзка с учредяване и упражняване на права в Екуип Лимитид, произтичащо от ЗЗД, ТЗ или Закона за адвокатурата, от договорен или извъндоговорен източник или друг правопроизводящ факт, признат от българското право. Изрично се акцентира отричането на възникнали субективни права на ищеца към Д. М., на каквито и да било основания, но признати от българското право. Досежно правния интерес отново е заявен такъв предвид множеството извънсъдебни и съдебни претенции на ищеца, накърняващи правната сфера на лицето, затрудняващо взаимоотношенията й с трети лица и изискващи допълнителен разход на време, средства и усилия. От друга страна се сочи затруденост до степен на невъзможност за възмездяване на тези разходи, вкл. след присъждането им по съдебен ред, тъй като ищецът не притежава имущество в страната. С определение № 274234/01.10.2021 г. по гр.д.№ 2228/2018 г. СГС отново е прекратил производството, а определението му – с определение № 585/228.02.2022 г. по гр.д.№ 122/2022 г. на Софийски апелативен съд е отменено единствено в частта по прекратяването на главния иск, съответно е потвърдено по прекратяването, в частта по предявения насрещен иск,по следните съображения: Отречените с ОУИ права и задължения на ответницата - ищец по насрещния иск са елементи от мандатното правоотношение, предмет на установяване с главния иск, т.е. те са част от въведения с него спорен предмет и са имплицитно включени в него. Отричането на задължения чрез препращане към нормативни актове не е от естество да обоснове извод, че предметът на насрещния иск е различен от този на първоначалния, тъй като те касаят правната квалификация на оспореното правоотношение, а не правопораждащите юридически факти, от които то произтича. Съдът изхожда от направеното с молбата от 27.07.2021 г. уточнение на НУИ, с петитум, както следва: да се установи по отношение на ищеца, че за ответницата не съществува юридическо задължение да действа като довереник на ищеца във връзка с учредяването и упражняването на права в Екуип Лимитид, произтичащо от ЗЗД, ТЗ, или Закона за адвокатурата, от друг договорен или извъндоговорен източник или от друг правопроизводящ факт, признат от българското право. Посочено е, че по делото ищецът не твърди да е заявявал, вкл. извънсъдебно, че действията по учредяването и управлението на Екуип Лимитид са извършени от Д. М. на основание, различно от мандатното правоотношение, в частност не твърди извъндоговорно основание на претенцията си към ответницата, поради което отричането му на такова основание е лишено от правен интерес. Съдът е счел, че с оглед въведените обстоятелства ефектът на предявения НУИ се свежда до защитни възражения на ответницата срещу първоначалния. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Възможно ли е да съвпадат предмета на първоначалния установителен иск за съществуване на конкретно мандатно правоотношение с този на насрещен установителен иск, че ответницата няма задължения като адвокат / вън от мандатното правоотношение /, с оглед специалните характеристики на ОУИ и общоприетото разбиране, че основанието не е негов индивидуализиращ белег и ответникът по него е длъжен да изчерпи в процеса, като възражения, всички възможни основания, т.е. правоотношения и техните правопроизводящи факти, които могат да породят отречените задължения ? – допълнителният селективен критерий обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк.дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и определение по ч.т.д.№ 1697/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, в евентуалност в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК; 2/ Въвежда ли ответницата допълнителен предмет на правния спор с насрещния ОУИ, с който отрича нейни задължения като адвокат, предвид специалния правен режим на задълженията на адвокатите и предвид това, че с насрещния ОУИ при условията на евентуалност е упражнено субективното й право да се позове на погасителна давност спрямо вземанията на противната страна ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с приетото в определение по ч.гр.д. № 510/2018 г. на ІV г.о. на ВКС, в евентуалност в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК; 3/ Налице ли е отказ от правосъдие, когато съдът определи така рамките на правния спор, че да изключи всякаква процесуална възможност ответницата да упражни правото да се позове на изтекла погасителна давност ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с приетото в определение по ч.гр.д.№ 4261/2019 г. на ІІІ г.о., в евентуалност – в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК; 4/ Може ли съдът при определяне предмета на насрещния ОУИ да го „ редуцира „ служебно, като го сведе до „отричане съществуването на правоотношението„ по първоначалния иск, без да идентифицира, квалифицира и сравнява упражняваното или защитавано спорно право и правоотношението, в чието съдържание е включено то / спорното право / ? – допълнителният селективен критерий е обоснован с решения по гр.д.№ 2186/1973 г. на І г.о., гр.д.№ 3814/2014 г. на ІV г.о. и гр.д.№ 127/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, в евентуалност в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК; 5/ Може ли съдът по свой почин да редуцира предмета на насрещния ОУИ като не коментира и игнорира съществена част от петитума / задължения като адвокат /, а също и неговото евентуално основание - изтекла погасителна давност ? – обосноваването е с решение по гр.д.№ 127/2010 г. на ІV г.о. на ВКС и в евентуалност – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 6/ Съвпада ли предмета на насрещен ОУИ за отричане на задължения като адвокат на другата страна, с предмет на първоначален установителен иск за правоотношение, заведен като инструмент за отмяна или саниране на прекратен договор ? – обосноваван в идентични хипотези на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – с решение по т.д.№ 20/2010 г. на І т.о. и определение по ч.т.д.№ 2472/2013г. на І т.о. на ВКС - и на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 7/ Извършва ли съдът подмяна на предмета на насрещния ОУИ от съда, който го разглежда като „иск за отричане на права и задължения на ответницата“ и като „иск за отричане съществуването на мандатно правоотношение“, предмет на първоначалния иск, след като никъде в петитума или насрещната ИМ няма отричане на „права„ на ответницата или думата „правоотношение„ ? – обосноваването на допълнителния селективен критерий е в същите хипотези, на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с приетото в решение по т.д.№ 1670/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС, в евентуалност – на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК; 8/ За да е налице правен интерес от насрещен ОУИ, с който ответницата отрича свои задължения като адвокат на ищеца на различни правни основания / закон, договор или извъндоговорен източник, друг правопроизводящ факт, признат от българското право / необходимо ли е ищецът да е имал конкретни съдебни или извънсъдебни твърдения за тези основания или ответницата – насрещна ищца има интерес, защото може да поиска решение по признание на иска ? – аналогично обосноваване на допълнителния селективен критерий, в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – с приетото в определение по ч.гр.д.№ 510/2018 г. на ІV г.о. на ВКС, в евентуалност – в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК; 9/ Налице ли е правен интерес на ответницата от насрещен ОУИ, с който отрича свои юридически задължения като адвокат на ищеца на различни правни основания / закон, договор или извъндоговорен източник, друг правопроизводящ факт, признат от българското право / след като в насрещната искова молба е посочила, че в предходно съдебно дело пред Британските Вирджински острови ищецът е имал претенции към нея като адвокат, с твърдения за наличие на тръст, кражба на Екуип Лимитид, неоснователно обогатяване, транзакция поради грешка, измама и конструктивен тръст ? - въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК – значение на отговора за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 10/ Може ли предмет на първоначалния иск да е само съществуването на мандатно правоотношение при косвено представителство, без да се изследват и квалифицират т.нар. придобити права по чл. 292 ал. 2 ЗЗД по вид и основание и този предмет поглъща ли насрещния ОУИ, с който са отречени задължения на адвокат ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с решения по гр.д.№ 2186/1973 г. на І г.о., гр.д.№ 288/2011 г. на ІІІ г.о. и гр.д.№ 1225/1970 г. на І г.о. на ВКС. Първият от въпросите няма характеристиката на правен въпрос, тъй като не въвежда индивидуализация нито на претендираното по положителния установителен иск, нито на отричаното с отрицателния установителен иск конкретни право и кореспондиращо му задължение / съдържание на твърдяна от ищец или отричана от ответник – ищец по насрещния установителен иск, изпълнителна сделка /, с произход мандатно правоотношение, каквото по същество е и това за възлагане на адвокатска услуга / вид поръчка /. Без такава индивидуализация общовалиден отговор, още по-малко по приложение на конкретна правна норма или правен принцип, е невъзможен, освен с оглед конкретиката на спора, което преквалифицира въпроса във фактологичен. Аналогични съображения важат и по втория формулиран въпрос. Надлежен предмет на спора е налице само при достатъчно индивидуализирано право или задължение, каквато индивидуализация, както е приел и въззивният съд, само с възможния произход, при това само според вида възможно основание за пораждането му – договорно, извъндоговорно, още по-малко – неизчерпателно, на каквото и да било правно основание, предвидено от българския закон - не е удовлетворена. Третият от въпросите изисква отговор, който няма отношение към решаващите мотиви на въззивното определение. Освен това, за да се отговори, дали съдът е процедирал по начин, съставляващ отказ от правосъдие, е необходима преценка за наличие на съществено процесуално нарушение, на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, изследвани в друга фаза на касационното производство, след допускане на касационното обжалване и на поддържаните в касационната жалба доводи, което процесуално нарушение да е опорочило правния резултат. Следователно, подобен въпрос винаги предпоставя отговор по правилността на конкретния съдебен акт. Възражението на ответницата, за погасяване по давност претендирани от ищеца права е въведено с отговора на исковата молба, а в насрещната - като евентуално, спрямо отхвърлянето, а не спрямо уважаването на насрещния установителен иск, респ. не е част от предмета на същия, съобразяван при преценката за допустимост. Да се приеме противното би означавало нелогично да се изведе правен интерес за НУИ от отхвърлянето му, а не от уважаването му. Възражението за погасителна давност е защитно средство срещу противопоставено на упражняващия го право на противната страна, а такова право е предмет на главния, не на НУИ. При това, за редовността на възражението за погасителна давност аналогично важи противопоставянето му с оглед конкретно, а не абстрактно право на противната страна, съответно конкретно, кореспондиращо му задължение на ответницата – насрещна ищца, с посочено съдържание на същото. Четвърти, пети, шести, седми и девети въпроси въвеждат, като предпоставка за отговор, субективната оценка на страната за правилността на атакувания въззивен акт, считайки че е налице игнориране на част от действителния, въведен от ответницата предмет на НУИ, при преценката за неговата допустимост. Дори да би било така, въпросите не са формулирани по начин, позволяващ еднозначен и общоважим отговор по приложението на правна норма или правен принцип, съответно изискват преценка според конкретиката на спора и като такива са фактологични, а не правни. И тук, аналогично на първите два въпроса, е от значение липсата във формулировката му на достатъчна индивидуализация на отричаното право на ищеца, респ. кореспондиращото му конкретно задължение на ответницата, индивидуализацията на отричаното от нея за дължимо поведение, около която е концентриран правния интерес и по главния, и по насрещния установителни искове. Ищецът го е конкретизирал, като задължение на ответницата да упражнява в негова полза и съобразно нарежданията му всички възможни права на действителен собственик по отношение Екуип Лимитид / право на глас, на разпореждане с акцията, формираща капитала му и т.н. /. Именно отричането на такива задължения – по учредяването и упражняването на права спрямо Екуип Лимитид, за ищеца К. Г., единствено допълвайки го с възможни, различни от мандатното правоотношение източници, въвежда в предмета на спора уточнението на насрещната искова молба, на което се позовава съдът. В този смисъл, въпросите не кореспондират с уточнения петитум на НУИ, който съдът е счел за реципрочен на предмета на главния иск и от което е изхождал в решаващите си мотиви. Друго, достатъчно индивидуализирано по съдържание и противопоставяно й право на ищеца и кореспондиращо му задължение на ответницата, съответно отричани, на различно от мандатното правоотношение основание, не са въведени с насрещната искова молба. Осмият от въпросите очевидно е провокиран от съображението на въззивния съд, касаещо отричаното от ответницата с отрицателния НУИ извъндоговорно основание за нейни задължения към ищеца – ответник по същия, за което, единствено, съдът се е позовал на поддържаната от ищеца само договорна, нейна отговорност. Този мотив сам по себе си не е решаващ, доколкото и за същия, както и за останалите възможни основания на отричана отговорност, важат предходно изложените съображения на съда: че възможното правно основание на отричана отговорност и вида му – договорно или извъндоговорно - не е елемент от индивидуализацията на иска / впрочем същото твърди и ответницата /, а касае единствено правната му квалификация, докато от значение са правопораждащите факти, които и за двете страни по спора са известни, но всяка от тях има различно становище за правните им последици. Правният интерес от отрицателен установителен иск възниква когато ищецът защитава свое конкретно право, при неяснота относно правните основания на ответника да го отрича, изводими от незнайни за ищеца правопораждащи факти, поради което и за редовността на претенцията му не следва да бъде задължаван да ги посочи. Не такъв е, обаче, настоящият случай. Правен интерес от НУИ, с оглед възможно признание на иска, не е въведен в спора, нито коментиран от въззивния съд, а и признание е обективно изключено, като възможно обосноваване на правния интерес, в унисон с цитираното определение по ч.гр.д.№ 510/2018 г. на ІV г.о. на ВКС, предвид заведения от ищеца главен иск. Десетият въпрос изисква ревизия на допустимостта на главния иск, чиято редовност не е предмет на настоящото произнасяне. С този въпрос страната акцентира на коментираната предходно от настоящия състав нужда от достатъчна индивидуализация на спорното право, чрез изпълнителните сделки, които ищецът твърди, че ответницата, като негов довереник, по договор за поръчка с косвено представителство, му дължи, реципрочно - които последната отрича да му дължи, акцентирайки на непоемани задължения като адвокат, но с оглед обхвата на допустими от българския закон правни действия. Последното кореспондира със защитата й срещу главния иск: че от качеството й на адвокат в Адвокатско сдружение „ К. „ следва да бъде определен и обхвата на дадените на съдружника й пълномощия, във връзка със сключения с ищеца договор за поръчка, респ. че в този обхват не попадат поети към ищеца задължения по доверително управление на Екуип Лимитид. В този смисъл въззивният съд е посочил, че яснотата на противопоставените от страните тези / ответницата не е в неяснота какво претендира от нея ищеца / предпоставя правен интерес от ефективна защита срещу главния иск, каквато е и предприела. Въпросът, трансформиран в относимост към НУИ, изисква отговор дали правен интерес от насрещен отрицателен установителен иск, за каквото и да било право на противната страна, с кореспондиращо й задължение на предявяващия насрещния иск, може да бъде изведен от нередовността на главния иск. Дори да се съобрази с тази му - далеч от допустимата за настоящата инстанция, съгласно задължителните указания в ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – конкретизация, въпросът не се явява обоснован с допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с цитираната съдебна практика по приложението на чл. 292 ал. 2 ЗЗД по съществото на материално - правен спор. Отделно от гореизложеното, обосноваването на допълнителния селективен критерий в хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК / по въпросите, за които е посочена / не съответства на задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г.по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочена непълната или неясна правна норма, чието тълкуване е породило противоречива практика, съответно посочена, нито са обосновани обстоятелства, предпоставящи преодоляване на непротиворечива, но неправилна съдебна практика, поради изменение в обществените условия или промяна на законодателството, с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение