Определение № 318 от 26.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 1907/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. П. П. – А. от [населено място] срещу определение № 44 от 14.02.2013 г., постановено по т. д. № 412/2012 г. от състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение. С посоченото определение е оставена без разглеждане като процесуално недопустима на основание чл.280, ал.2 ГПК касационната жалба на частната жалбоподателка срещу въззивно решение № 630 от 09.12.2011 г. по гр. д. № 979/2011 г. на Русенски окръжен съд, с което след отмяна на решение по гр. д. № 8468/2010 г. на Русенски районен съд е отхвърлен предявеният против [фирма] иск по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане, присъдено в заповедното производство по ч. гр. д. № 6222/2010 г. Частната жалбоподателка прави искане за отмяна на обжалваното определение като твърди, че същото е неправилно поради нарушения на закона - чл.280, ал.2 ГПК и чл.286 във вр. с чл.287 ТЗ, при формиране на изводите относно търговския характер на спора и начина на определяне на цената на предявения иск. Ответникът [фирма] - [населено място], оспорва частната жалба в писмен отговор по чл.276 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените доводи, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да остави без разглеждане касационната жалба на М. П. - А., тричленният състав на Първо отделение при Търговска колегия на ВКС е приел, че жалбата е недопустима, тъй като обжалваното с нея въззивно решение по в. гр. д. № 979/2011 г. на Русенски окръжен съд е постановено по търговско дело с цена на иска под 10 000 лв. и по силата на чл.280, ал.2 ГПК не подлежи на касационен контрол. Търговският характер на делото е обоснован с предмета на правния спор - съществуване на вземания по договор за възлагане на управление, сключен за целите на извършваната от дружеството - ответник търговска дейност и представляващ поради това търговска сделка по смисъла на чл.286, ал.1 във вр. с чл.287 ТЗ. Цената на иска е преценена с оглед размера на отделните вземания /за неплатено възнаграждение, обезщетение по чл.8 от договора за управление и лихви за забава/, включени в заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК и установявани по реда на чл.422 ГПК, всяко от които под 10 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че частната жалба срещу определението за оставяне на касационната жалба без разглеждане е неоснователна. С изменението на чл.280, ал.2 ГПК, обн. в ДВ бр.100/21.12.2010 г., са изключени от обхвата на касационното обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, и до 10 000 лв. - за търговски дела. Законодателното изменение е в сила от 21.12.2010 г., след която дата на касационно обжалване подлежат само въззивните решения по граждански и търговски дела с цена на иска над 5 000 лв., съответно над 10 000 лв. Преценката дали делото е гражданско или търговско се извършва в зависимост от предмета и страните на спора, разрешен с въззивното решение. Правилен е изводът на първия тричленен състав, че обжалваното пред него въззивно решение е постановено по търговско, а не по гражданско дело, както поддържа частната жалбоподателка. Спорният предмет на делото се свежда до съществуването на установяваните с иска по чл.422 ГПК вземания, възникнали от договор за възлагане управлението на търговско дружество. В. по договора [фирма] е търговец /чл.1, ал.2, т.1 ТЗ/ и е сключил договора във връзка с търговската си дейност. Съгласно чл.286, ал.1 ТЗ, сключената от търговец за целите на упражняваното от него занятие сделка е търговска, а с разпоредбата на чл.365, т.1 ГПК споровете, отнасящи се до изпълнението, неизпълнението и последиците от прекратяването на търговска сделка, са дефинирани изрично като търговски спорове. Законосъобразно е и становището на първия тричленен състав относно цената на предявените по делото искове. Със заявлението по чл.410 ГПК частната жалбоподателка е поискала издаване на заповед за изпълнение за различни вземания, произтичащи от договора за възлагане на управление, които е разграничила по основание и размер. Разграничение на вземанията е извършено и в исковата молба, с която е предявен искът по чл.422 ГПК. Всяко от вземанията - за неизплатени възнаграждения, за обезщетение по чл.8 от договора за управление и за лихви за забава върху възнагражденията и обезщетението, е предмет на самостоятелно установяване с иск по чл.422 ГПК, чиято цена се определя по правилото на чл.69, ал.1, т.1 ГПК /според размера на търсената сума/. Спорните вземания не притежават белезите на периодични платежи и разпоредбите на чл.69, ал.1, т.6 и т.7 ГПК, на които се позовава частната жалбоподателка, не намират приложение при формирането на цената на обективно съединените установителни искове. Размерът на нито едно от вземанията не надхвърля сумата 10 000 лв. и това обстоятелство налага извод, че въззивното решение за отхвърляне на исковете е изключено от обхвата на касационния контрол по силата на чл.280, ал.2 ГПК. Като е оставил без разглеждане касационната жалба срещу неподлежащтото на касационен контрол въззивно решение, тричленният състав на Първо отделение при Търговска колегия на ВКС е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното и на основание чл.274, ал.2, изр.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,