Определение № 100 от 17.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2273/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

С въззивно решение Софийски апелативен съд, след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд, е осъдил на основание чл. 99 вр. чл. 79 и чл. 92 ЗЗД ответниците „Арес комерсиал“ ООД и Л. В. солидарно да заплатят на ищеца „Интердейта България“ ООД парични вземания, произтичащи от сключен между ответниците и третото лице „ЕСТ“ АД договор за заем от 24.08.2011 г., прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 18.09.2012 г., а именно: 18474 лв. - част от главницата, 1326.60 лв. - договорна лихва и 43686.72 лв. неустойка за забавено плащане.

Решението е обжалвано от ответниците с оплаквания за недопустимост и неправилност и искане същото да бъде обезсилено, респ. отменено, със съответните последици.

Ищецът оспорва жалбата.

I. Касационната жалба е недопустима в частта относно главния иск по чл. 79 ЗЗД за заплащане на част от главницата по процесния договор в размер на 18474 лв. и относно акцесорния иск по чл. 79 ЗЗД за заплащане на договорна лихва в размер на 1326.60 лв.

Сделките, на които се основават разглежданите искове (основният договор от 24.08.2011 г. и цесията от 18.09.2012 г.) са сключени между търговски дружества, поради което и съгласно чл. 286, ал. 3 ТЗ се предполага, че са свързани с осъществяваната от тези дружества търговска дейност. В хода на производството не са повдигнати възражения и представени доказателства, оборващи посочената презумпция, поради което процесните сделки следва да бъдат приети за търговски. Търговският им характер не се изключва от участието и на ответника В. като страна по основния договор, доколкото последното е ограничено до поемането на солидарна отговорност за задълженията на заемателя „Арес комерсиал“ ООД, вкл. с оглед обстоятелството, че ответникът В. е съдружник и управител на ответното дружество.

С оглед горното настоящото дело се явява търговско по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, за него се прилага установеният праг за касационно обжалване от 20000 лв., съответно за посочените по-горе искове, всеки с цена под 20000 лв., въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

II. В обжалваемата по касационен ред част относно иска по чл. 92 ЗЗД не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение. Изложените в тази насока доводи от ответника „Арес комерсиал“ ООД се свеждат до това, че въззивният съд е постановил решението си по нередовна въззивна жалба – нередовността изразяваща се в липсата на приложени към жалбата преписи от нея и от представеното писмено доказателство и невръчването на такива преписи на ответниците.

Доводите са неоснователни. Нередовността в някое отношение на въззивната жалба има за последица недопустимост на въззивното решение само когато не е отстранена до постановяването му. В настоящия случай преписи от въззивната жалба са били надлежно връчени на ответниците преди образуването на въззивното производство, което изключва да е налице такава нередовност на въззивната жалба към момента на постановяване на въззивното решение. Абсолютно несъстоятелно е провежданото от жалбоподателя разграничение между фотокопие от жалбата (каквото изрично се признава в изложението да е било връчено) и препис от жалбата – фотокопието е вид препис по смисъла на чл. 261, т. 1 ГПК, доколкото липсва разпоредба в ГПК, която да установява специални изисквания за техническия начин на изготвяне и за особена заверка на преписите, предназначени за връчване на насрещната страна. Що се отнася до доводите за липса на препис от представеното с жалбата писмено доказателство, достатъчно е да се посочи, че и в това отношение нередовност на жалбата към момента на постановяване на решението не е налице, доколкото това писмено доказателство въззивният съд не е приел по съображения за настъпила преклузия по чл. 266 ГПК.

III. За да намери за основателен предявения иск по чл. 92 ЗЗД въззивният съд, като е установил (във връзка с предявения главен иск), че ответниците дължат на ищеца съответните части от главницата, които не са били заплатени на точните падежи, уговорени в погасителен план, е приел, че ответниците дължат и уговорената неустойка за забавеното плащане от 0.2% за всеки ден закъснение. Отхвърлил е като неоснователни възраженията за нищожност на клаузата за неустойка, обосновани с това, че неустойката се начислява и върху дължимата до падежа възнаградителна лихва, като е приел, че предвид търговския характер на сделката е допустимо съгласно чл. 292, ал. 2 ТЗ начисляването и на лихва върху лихва, оттук и на неустойка за забава върху възнаградителната лихва, изрично уговорена в т. 4.4. от договора. По отношение на действителността на клаузата за неустойка въззивният съд е извършил и служебна проверка, като е приел, че уговорената неустойка, равняваща се на трикратния размер на възнаградителната лихва по договора, не излиза извън присъщите на института функции.

Предявеното от ответниците възражение за прекомерност на неустойката съдът е отхвърлил като неоснователно – по съображение за недопустимост същата да бъде намалявана като уговорена между търговци и съгласно чл. 309 ТЗ, както и независимо от това по съображение за недоказаност, предвид липсата на доказателства за размера на претърпяната от ищеца вреда от закъснението, представянето на каквито е в тежест на ответниците в частност ответника В., в случай на извод, че за същия в конкретния случай забраната по чл. 309 ТЗ не се прилага.

Накрая, съдът е намерил за неоснователни и доводите, основани на наличието на предхождащо настоящото дело заповедно производство, като е приел, че това заповедно производство е било водено от трето лице (цедента „ЕСТ“ АД) въз основа на последващ договор за цесия, с който третото лице е придобило обратно само част от вземанията по основния договор за заем, различни от предявените в настоящия процес.

IV. 1. Ответникът „Арес комерсиал“ обосновава допускането на касационно обжалване с произнасяне на въззивния съд по въпросите

• когато с договор за заем е изрично уговорена заемната сума да бъде предоставена чрез банков превод към трето лице, но това задължение се изпълни точно и реално, а с друг способ без знанието и съгласието на заемателя, настъпват ли последиците на договора за заем и възниква ли за заемателя задължение за връщане на сумата;

• когато длъжникът погасява задължение посредством прихващане, може ли този способ да се подведе под правната квалификация на чл. 65 ЗЗД или е самостоятелно основание по чл. 103-105 ЗЗД и в този смисъл договорът по чл. 65 ЗЗД консенсуален или реален е,

• нормата на чл. 75, ал. 1, пр. 2 ЗЗД може ли да се прилага и когато е престирано на кредитор, но престацията не е точна, и

• същата норма прилага ли се към договорите за заем по чл. 240 ЗЗД, когато е доказано, че реално предаване на заемна сума не е извършвано.

По тези въпроси се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС и значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

2. От страна на ответника В. за допускане на касационно обжалване се сочат въпросите

• допустимо ли е въззивният съд да постанови решение въз основа на правна квалификация, която не е прието по делото, а се прави за първи път с решението и във връзка с която на страните не е дадена възможност да ангажират доказателства,

• допустимо и правилно ли е решение, с което, позовавайки се на чл. 9 ЗЗД и търсейки свободната и действителна воля на страните по договорно съглашение, съдът да уважи или отхвърли иска, посочвайки алтернативно няколкото самостоятелни правни основания и в този случай коя е доказаната и изведена в делото действителна воля на страните по спорното правоотношение,

• при валидно сключен договор възможно ли е с ново съглашение с правоизменящ ефект, без една от страните да е дала съгласие и в нарушение на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД това изменение да бъде валидно и с правно действие, с оглед хипотезата на чл. 9 ЗЗД, дори и същото да има благоприятни последици за несъгласилата се страна.

По поставените въпроси се поддържат противоречие с посочена практика на ВКС и значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и бланкетно позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

3. Касационно обжалване не следва да се допуска. Всички поставени от жалбоподателите въпроси се отнасят (без да се обсъжда дали са обусловили правните изводи съгласно разясненията по ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК) към съображенията, с които въззивният съд е обосновал извода си за основателност на главния иск по чл. 79 ЗЗД за заплащане на главницата в размер на 18474 лв., главно във връзка с основния спорен въпрос относно наличието на предаване на заетата сума. По отношение на този иск обаче касационната жалба е недопустима, както е посочено по-горе, а с оглед обжалваемата част на решението относно иска по чл. 92 ЗЗД въпросите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не се явяват обуславящи правните изводи на въззивния съд за основателност на този иск.

При този изход на спора ответниците нямат право на разноски, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК дължат на ищеца разноски в размер на 5000 лв.

С тези мотиви съдът