Определение № 463 от 28.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 455/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Неткредит“ ООД, [населено място] против решение № 6 от 13.01.2023 г. по в. гр. д. № 484/2022 г. на Ловешки окръжен съд, потвърждаващо решение № 142 от 15.07.2022 г. по гр. д. № 1052/2021 г. на Троянски районен съд в обжалваната негова част, с която е уважен предявеният от М. Н. Г. от [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД във връзка с чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от договор за потребителски кредит 202107141026410058 от 14.07.2021г. и е отхвърлен предявеният от “Неткредит“ ООД срещу М. Н. Г. насрещен иск с правно основание чл. 430 ТЗ за разликата над 3070 лв. до пълния претендиран размер 3 810.40 лв. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо поради липса на правен интерес за ищцата от предявения иск, доколкото същата е изпълнила задължението си по чл. 4, ал. 3 от процесния договор за предоставяне на обезпечение и поради това е изключена възможността да дължи предвидената в чл. 6 неустойка. При условията на евентуалност счита решението за неправилно. Изразява несъгласие с извода за противоречие на спорните клаузи с добрите нрави и с изискванията на чл. 143 ЗЗП, както и с размера на приетата за дължима сума по кредита. Като значими за спора и обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Налице ли е правен интерес за ищеца от предявяване на иск, с който се цели да бъде прогласена нищожността на клауза от договор, чиято хипотеза никога на е била изпълнена, не се е стигнало до нейното приложение и не е възможно да бъде изпълнена занапред; 2. Противоречи ли на добрите нрави клауза в договор за потребителски кредит, с която се уговаря задължение на потребителя да предостави обезпечение на кредита; 3. Противоречи ли на добрите нрави клауза в договор за потребителски кредит, с която се уговаря неустойка при неизпълнение на поето от потребителя задължение за предоставяне на обезпечение; 4. Необходимо ли е изрично посочване на начина, по който е изчислен годишният процент на разходите по отпуснат потребителски кредит, за да бъдат спазени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК или посочването на размера на годишния процент на разходите е достатъчно“. Ответницата по касация – М. Н. Г. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 13.03.2023 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата обаче е допустима само по отношение на първоначалния иск, поради това, че същият е неоценяем. В частта, с която въззивният съд се е произнесъл по насрещния иск (който е самостоятелен и не е обусловен от първоначалния иск), касационният контрол е недопустим на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото цената на този иск (3 810.40 лв.) е под установения в закона минимален размер от 5 000 лв. за гражданските дела, каквото е и настоящото съгласно чл. 113 ГПК. По касационната жалба в допустимата й част: При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е приел за установено, че: Между страните е сключен договор за потребителски кредит №202107141026410058, по силата на който “Неткредит“ ООД се е задължил да предостави на М. Н. Г. сумата 3 500 лв. под формата на заем, а последната се е задължила да я върне в срок до 15.07.2023 г. на вноски съгласно погасителен план, както и да заплати уговорената лихва и другите разходи; В чл. 4, ал. 3 от договора е предвидено, че в срок до края на следващия ден от сключването му, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита, като банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 5 184 лв. и със срок на валидност до 16.07.2023 г.; Съгласно чл. 6, ал. 1, при неизпълнение на това задължение кредитополучателят дължи на дружеството неустойка в размер на 6000 лв. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен искът на М. Н. Г. срещу „Неткредит“ ООД за прогласяване нищожността на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от сключения между тях договор за потребителски кредит, въззивният съд е споделил извода, че посочените клаузи са нищожни поради накърняване на добрите нрави, а освен това са и неравноправни на основание чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, тъй като с тях потребителят се задължава да заплати необосновано висока неустойка. Приел е, че уговорената в чл. 6 от договора неустойка излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна и обезщетителна функции и води до неоснователно обогатяване на кредитора, доколкото тя се дължи не при неизпълнение на задълженията на кредитополучателя да върне в срок дължимата сума, а възниква от липса на поръчителство или непредоставяне на банкова гаранция. Според съдебния състав, тази така наречена неустойка е почти в двукратен размер на предоставения кредит и значително го оскъпява, като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение за кредитора, извън установения ГПР. Същевременно е съобразен и твърде краткият срок (един ден) за предоставяне на поръчителство или банкова гаранция, от което е направен извод, че за кредитополучателя, като икономически по-слабата страна, това задължение става практически неизпълнимо. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо поради липса на правен интерес от предявения иск за прогласяване нищожността на процесните две клаузи от договора между страните, в какъвто смисъл е и първият от поставените в изложението въпроси. Правният интерес от всеки установителен иск се преценява винаги конкретно, с оглед изложените в исковата молба обстоятелства. В случая в исковата молба се твърди, че ответникът-кредитодател е начислил на ищцата предвидената в договора неустойка по чл. 6, ал. 1 и същата се изплаща от нея заедно с месечните погасителни вноски. При така заявените обстоятелства, очевидно е наличието на правен интерес за ищцата от прогласяване на процесните клаузите за нищожни. Ето защо, предявеният иск не е недопустим и съответно не е недопустимо постановеното по него решение. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите по т. 2 и т. 3 от изложението. Преди всичко, следва да се отбележи, че тези въпроси не съответстват на мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд не е отрекъл принципно нито уговарянето на задължение за кредитополучателя да предостави обезпечение на получената в заем сума, нито уговарянето на неустойка за неизпълнение на това задължение, а е преценил като противоречащи на добрите нрави конкретните договорни клаузи – с оглед размера на обезпечението и срока за предоставянето му и с оглед размера на предвидената неустойка. Правилността на тази преценка е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Що се отнася до последния въпрос, същият не следва да бъде обсъждан, доколкото е относим към въззивното решение в частта му по насрещния иск, за която касационното обжалване е недопустимо. При този изход на делото, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, на процесуалния пълномощник на ответницата по касация адвокат Д. В. М. от Пловдивска адвокатска колегия следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 750 лв., определено съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК