Определение № 60539 от 04.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 91/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Т. Д. от [населено място], [община] срещу решение № 691 от 13.04.2020 г. по в. гр. д. № 3129/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски окръжен съд решение № 41 от 25.03.2019 г. по т. д. № 198/2018 г. С първоинстанционния са уважени предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] срещу касатора положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземания по договор за ипотечен кредит от 19.05.2008 г. и анекс към него от 26.11.2010 г. за следните суми: 28 506.32 евро – главница; 8 654.29 евро – договорна лихва за периода 05.04.2013 г. - 01.06.2017 г.; 649.17 евро – наказателна лихва за периода 20.09.2013 г. - 01.06.2017 г.; 192.36 евро – заемни такси и законна лихва върху главницата, считано от 02.06.2017 г. до окончателното й изплащане, за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 435/2017 г. на Костинбродски районен съд. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че са осъществени предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на процесния кредит, с твърдението, че отправеното до кредитополучателя изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не му е връчено надлежно по реда на чл. 47 ГПК нито на постоянния, нито на настоящия му адрес. Освен това, според касатора, той е узнал за обявяването на процесния кредит за предсрочно изискуем още с получаването на препис от исковата молба по воденото срещу него предходно дело по чл. 422 ГПК (т. д. № 52/2015 г. на Софийски окръжен съд, приключило с отхвърляне на претенциите поради ненадлежно обявяване на предсрочната изискуемост), поради което банката не може да обявява повторна предсрочна изискуемост. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и във връзка с приетото от въззивния съд, че вземанията по процесния кредит не са погасени по давност и че по отношение на тях не е приложима кратката давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като не се касае за периодични плащания. В „допълнение към касационна жалба“, с оглед изрично дадените му указания в разпореждане от 09.07.2020 г. за мотивирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е посочил „пороци на въззивното решение“ с твърдението, че същото противоречи на практиката на ВКС (четири решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК), както и че се „позовава на касационно основание, свързано с развитието на правото, а именно: „Необходимо ли е повторно извлечение по вече обявен за изискуем кредит и допустимо ли е развиване на заповедно производство на основание повторно извлечение от кредит, когато в предшестващо производство е било представено различно извлечение“. Ответникът по касация – „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 06.11.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди постановеното от Софийски окръжен съд решение, с което са уважени предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземания към касатора по договор за ипотечен кредит от 19.05.2008 г. и анекс към него от 26.11.2010 г. за сумите, посочени конкретно в исковата молба, въззивният съд, въз основа на неоспореното заключение на счетоводната експертиза, е приел за категорично доказана дължимостта на същите. По основния спорен въпрос пред въззивната инстанция относно обявяването на кредита за предсрочно изискуем, решаващият състав е преценил, че от събраните по делото доказателства се установява надлежното уведомяване на длъжника за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, което е извършено чрез две нотариални покани, връчени по реда на чл. 47 ГПК и на двата негови адреса - настоящ и постоянен, установени в заповедното производство чрез справка в Национална база данни „Население“. Приложимостта на посочената норма е обоснована с обстоятелството, че при направени от нотариуса посещения в продължение на един месец адресатът не е намерен на съответния адрес и не е намерено друго лице, съгласно да получи съобщението. Съдебният състав е посочил, че нотариалното удостоверяване за връчване на поканите и констативният протокол на нотариуса имат характер на официален свидетелстващ документ за отразените в него факти, поради което тежестта за доказване на неистинността му пада върху оспорващата го страна, каквото доказване в случая кредитополучателят не е провел. Като неоснователно въззивната инстанция е счела и възражението за погасяване на вземанията по давност. Приела е, че с оглед датата, на която банката е обявила процесния кредит за предсрочно изискуем – 03.05.3027 г., към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК (02.06.2017 г.) не е изтекъл нито 5-годишният срок по чл. 110 ЗЗД за погасяване на главницата, нито краткият 3-годишен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за погасяване на лихвите. Освен това, решаващият състав не е споделил становището на въззивника, че вземанията по договора за банков кредит имат периодичен характер и затова следва да се погасяват с 3-годишна давност на основание чл. 111, б. „б“ ЗЗД, като подробно е аргументирал виждането си, че при договора за банков кредит е налице едно общо задължение, за което банката-кредитор се е съгласила да бъде изпълнявано на части. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. На първо място, твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС не следва да бъде обсъждано, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (наречено „допълнение към касационна жалба“) изобщо не е поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос. Съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, формулирането на такъв въпрос е вменено в задължение на самия касатор, като касационната инстанция разполага единствено с правомощието на конкретизира въпроса, но не и да го изведе от посочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Непоставянето на въпрос, отговарящ на изискването да е от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е необходима преценка дали са налице предпоставките на съответното основание. К. контрол не може да бъде допуснат и на второто поддържано от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От една страна, това основание е ненадлежно заявено. Както е разяснено в т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание, докато в случая, с твърдението, че въпросът е от значение за развитието на правото касаторът е заявил само част от това основание, при това – бланкетно и без всякаква аргументация. От друга страна, въпросът, поставен от касатора, за който се поддържа посоченото основание, не отговаря на изискването да е обусловил изхода на конкретното дело, тъй като, видно от мотивите на обжалваното решение, по същия липсва произнасяне. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК