Определение № 507 от 25.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1445/2017 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД, [населено място] чрез процесуален представител Адвокатско дружество „Ч., П. и И.“, представлявано от адвокат Х. И. срещу решение № 259 от 31.01.2017г. по т. дело № 4447/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено изцяло решение от 16.06.2015г. по т. дело № 185/2013г. на Окръжен съд Монтана, Гражданска колегия и „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на на ответниците С. А. П., Р. Т. И. и Р. Е. П. сумата 9 800 лв. - адвокатско възнаграждение за защита във въззивната инстанция. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени като неоснователени предявените от „Юробанк България“ АД срещу С. А. П., Р. Е. П. и Р. Т. И. искове за установяване, че ищцовото дружество има вземания по отношение на ответниците в размер на сумата общо 209 560,53 евро, произтичащо от договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит от други банки НL 44228 от 13.11.2008г., договор за встъпване в дълг от 14.05.2009г. и договор за встъпване в дълг от 15.06.2010г., от които 180 705 евро – главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.06.2011г. до окончателното заплащане на задължението, договорни лихви за периода 10.07.2010г. - 03.05.2011г. в размер на 28 064,34 евро, такси за периода 10.01.2009г. - 03.05.2011г. в размер на 791,19 евро и такси до периода 03.05.2011г. - в размер на 1 979,78 лева, и ищецът е осъден да заплати на ответниците сумата 2 400 лв. - разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС:

„1. Следва ли в заявлението по чл. 417 ГПК и в исковата молба по иск с правно основание чл. 422 ГПК да са диференцирани частите от вземането на ищеца за вноски и лихви с настъпил и ненастъпил падеж към датата на твърдяната предсрочна изискуемост, и твърдението за дължимост на претенцията следва ли да е разделено на такова, изискуемо поради падежирали месечни вноски и вземане, изискуемо поради настъпила автоматична предсрочна изискуемост, за да бъде уважена частично исковата претенция само за вземанията, които са падежирали и изискуеми по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД преди подаване на заявлението в съда?

2. Следва ли в заявлението по чл. 417 ГПК и в исковата молба да са изрично посочени конкретните падежирали съгласно договора за банков кредит и погасителния план към него месечни вноски и техният размер, за да се установят те с решението по иск с правно основание чл. 422 ГПК?

3. Обвързан ли е съдебният състав с твърдението за фактите относно настъпването на предсрочната изискуемост или може да приеме различна от посочената от ищеца дата за нейното настъпване с оглед събраните по делото доказателства?“

Касаторът поддържа становище, че първите два правни въпроса са решени в противоречие с решение № 190 от 14.12.2016г. по т. дело № 2349/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., а третият въпрос – в противоречие с решение № 64 по т. дело № 3187/2013г. на ВКС, ТК, I т. о.

Ответниците С. А. П., Р. Т. И. и Р. Е. П. чрез процесуален представител адв. Н. А. Н. оспорват касационната жалба и релевират доводи за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържат становище, че посочените въпроси са принципни, неотносими към конкретния казус и по същество не са формирали решаващите правни изводи на съда. Първите два въпроса са решени в съответствие с решение № 190 от 14.12.2016г. по т. д. № 2349/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 139 от 05.11.2013г. по т. д. № 57/2012г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 115 от 11.01.2016г. по т. д. № 2427/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 123 от 09.11.2015г. по т. д. № 2561/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Въззивният съд е посочил, че банката - кредитор, ищец в първоинстанционното производство и въззивник във въззивното производство претендира сумите на основание автоматично настъпила предсрочна изискуемост на процесния кредит поради незаплащане на три поредни месечни вноски на основание чл. 18, ал. 2 от договора за кредит. Приел е за безспорно установено, че ищецът не е обективирал изрично и не е отправил до длъжниците изявление за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем, нито е уведомил длъжниците за такова обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

За да направи извод за неоснователност изцяло на предявените искове /както в частта относно непадежиралите преди претендираното от банката настъпване на автоматична предсрочна изискуемост погасителни вноски, със съответните последици по отношение на лихвите, така и в частта относно падежиралите погасителни вноски/, съдебният състав се е позовал на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и на обстоятелството, че в заявлението за издаване на процесната заповед за изпълнение и на исковата молба, по която е образувано настоящото исково производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, процесното вземане на банката е заявено като обща сума на вноски и лихви с настъпил и ненастъпил към датата на твърдяната автоматична предсрочна изискуемост падеж, и е основано само на твърдения за настъпила, вследствие предсрочната и автоматична изискуемост, уредена в чл. 18, ал. 2 от договора, изискуемост на цялото, предявено за съдебна защита парично вземане на банката. Посочил е, че частите с настъпил и ненастъпил падеж не са диференцирани като част от общо предявеното вземане; посочените с датите на изискуемостта им неплатени три месечни погасителни вноски не са конкретизирани по размер, както в заявлението, инициирало заповедното производство, така и в исковата и допълнителната искова молби, а са посочени само като основание за настъпване на предсрочната автоматична изискуемост на цялото вземане по договора за кредит, а не като вече падежирала част от цялото вземане. В тази насока въззивната инстанция се е позовала на постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 123/09.11.2015г. по т. д. № 2561/2014г. и решение № 115/11.01.2016г. по т. д. № 2427/2014г., двете на ВКС, ТК, Второ т. о.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма, като касационната инстанция има право да уточни или конкретизира изложените от касатора релевантни материалноправни или процесуалноправни въпроси.

Посочените първи и втори процесуалноправни въпроси са релевантни и могат да бъдат конкретизирани по следния начин съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, предвид обстоятелствената част на изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:

Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ? Ако е допустимо, по отношение на кои вноски следва да се уважи искът – вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл. 422, ал. 1 ГПК?

Условие ли е за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението, вноските с настъпил и ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, в извлечението от счетоводни книги и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК?

Така уточнените правни въпроси са от значение за изхода по делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловил правните изводи на съда във въззивното решение.

С определение № 277 от 27.11.2017г. по т. дело № 1445/2017г. настоящият съдебен състав на ВКС, ТК, Второ отделение е спрял производството по делото и на основание чл. 292 ГПК е предложил на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС да постанови тълкувателно решение по релевантните правни въпроси. С определение № 132 от 17.04.2019г. производството по настоящото дело е възобновено поради отпадане на процесуалните пречки за разглеждане, предвид постановяване на Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ВКС, ОСГТК.

Релевантните правни въпроси са решени от въззивната инстанция в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ВКС, ОСГТК, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 8 236,89 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение