Определение № 50002 от 10.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 758/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Троя 2000“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 6 от 6.01.2022 г. по в. т. д. № 231/2021 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № Р-56 от 16.04.2021 г. по т. д. № 77/2019 г. на Великотърновски окръжен съд, с което касаторът е осъден на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД да заплати на „Елитис“ ЕООД, [населено място] сумата от 146 546, 58 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на самостоятелен обект в сграда № 1 с идентификатор 10447.514.364.1.15 по КККР на СГКК – Велико Търново, представляващ обект за търговска дейност, с административен адрес [населено място], ул. Магистрална № 3 и застроена площ от 1462, 70 кв. м., заедно с прилежащия паркинг с площ 1 306, 00 кв. м., за периода от 18.10.2017 г. до 28.01.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.01.2019 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Касаторът твърди, че атакуваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Недопустимостта на съдебното решение се извежда от обстоятелството, че съставът на ВТАС, постановил обжалваното решение, е участвал в решаване на множество дела между същите страни, както и със същия предмет, като касационният жалбоподател посочва решение № 284 от 22.12.2021 г. по в. гр. д. № 333/2021 г. на ВТАС и решение по т. д. № 71/2020 г. на ВТАС. Касаторът излага доводи, че при наличие на подписано от страните и действащо и към настоящия момент споразумение от 24.11.2016 г., с което е разписан дължим месечен наем в размер на 3600 лв., не следва да се ценят допуснатите съдебни експертизи, тъй като ползването на имота е осъществявано на правно основание. Счита, че събраните по делото заключения на съдебно-техническата експертиза не дават отговор на въпросите от значение за изясняване на релевантните по делото факти и обстоятелства. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК. Твърди се, че въззивният акт е недопустим по вече възпроизведените при обсъждането на касационната жалба съображения. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси: „1. Следвало ли е въззивният съд, както и допуснатите и приети по делото съдебни експертизи да вземат предвид и да ценят представеното по делото споразумение от 24.11.2016 г. по отношение на дължимия месечен наем, подписано от управителя на „Елитис“ ЕООД и подпечатано с печата на това дружество, който наем е приет от касатора с нарочна нотариална покана, като точка 1, вписана в споразумението, е неотносима по отношение на наема и не следва да счита като обвързвана?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне тройна СТЕ, поискана с въззивната жалба, при условие, че допуснатите единични експертизи от първоинстанционния съд не са отговорили на поставените им въпроси?“ Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като по първи въпрос се позовава на решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, І г. о., решение № 24 от 20.01.2010 г. по гр. д. № 4740/2008 г. на ВКС, І г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о., а по втори въпрос – на решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 134 от 05.08.2019 г. по гр. д. № 3482/2018 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, ІV г. о. Ответникът по жалбата „Елитис“ ЕООД е депозирал писмен отговор на жалбата, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Великотърновски апелативен съд е приел, че са се осъществили елементите от фактическия състав на нормата на чл. 59 ЗЗД. Посочил е, че с влязло в сила съдебно решение - по гр. д. № 842/2017 г. на Великотърновски апелативен съд е установено, че „Елитис“ ЕООД е собственик на процесния имот, като между страните е безспорно, че ответникът „Троя 2000“ ЕООД е ползвал този имот през процесния период. Съдът е счел, че облигационната връзка между „Елитис“ ЕООД и „Троя 2000“ ЕООД, възникнала по силата на предварителния договор от 20.08.2013г., съгласно т. 1.4 от който на купувача „Троя 2000“ ЕООД е предоставено правото да владее имота до сключване на окончателния договор, е прекратена чрез разваляне на договора, считано от 31.01.2017г. - преди процесния период. Решаващият състав е посочил, че обвързващият страните предварителен договор е бил развален от продавача „Елитис“ ЕООД с отправената до купувача „Троя 2000“ ЕООД нотариална покана от 25.01.2017г., с която купувачът е бил поканен да се яви на 30.01.2017 г. за сключване на окончателен договор и за заплащане на остатъка от цената на имота /1355700 лв./, като е предупреден, че при неизпълнение на тези задължения продавачът ще счита договора за развален. В обжалваното решение е формиран извод, че поканата е връчена редовно /по реда на чл. 44, ал. 2 ГПК/ на представител на „Троя 2000“ ЕООД на 26.01.2017г., на посочената дата не се е явил представител на дружеството купувач, поради което от 31.01.2017 г. предварителният договор е развален. Съставът на въззивния съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че е упражнявал фактическата власт върху процесния недвижим имот на правно основание – споразумение от 24.11.2016 г., като въз основа на него е следвало да заплаща месечен наем за ползването на имота в размер на 3 000 лв. без ДДС. Изложил е съображения, че ответникът по делото „Троя 2000“ ЕООД не се е съгласил изцяло с предложеното от ищеца споразумение от 24.11.2016 г. Установил е, че с нотариална покана от 11.01.2017 г. ответникът е заявил, че приема само част от предложеното споразумение - да продължи да владее и ползва имота, предмет на предварителния договор, като за целта заплаща месечен наем в размер на 3000 лв. без ДДС /не се е съгласил с чл. 1 от предложеното споразумение, че извършените до момента плащания от „Троя 2000“ ЕООД в общ размер от 415 000 лв. ще бъдат разпределени като 308 000 лв.-задатък по предварителния договор и 107 000 лв. - наем за 39 месеца, считано от 1.10. 2013 г. до 31.12.2016 г./ Доколкото клаузите на предложеното споразумение били взаимно обвързани, съдът е заключил, че в случая не би могло да има частично приемане на предложението, отправено от „Елитис” ЕООД за сключване на споразумение от 24.11.2016 г. Изтъкнал е, че „Троя 2000“ ЕООД е заплатило на три пъти сумите от по 3600 лв. на ищеца, но последния му е върнал сумите с вносни бележки, в които като основание е отбелязано „грешен превод“ и „върнат превод-преведени без основание“. Поради това решаващият състав е счел, че съгласие между страните по въпроса за преуреждане на отношенията им по предварителния договор, както и за заплащане на месечен наем за ползването му от ответника и размера на този наем не е постигнато. Във въззивния акт е прието, че при определяне на дължимото обезщетение за ползването без основание на процесния недвижим имот следва да бъдат съобразени заключенията на съдебно-техническата експертиза относно средномесечния пазарен наем на имота, приети по делото. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК. Не съществува вероятност въззивният акт да е недопустим. При обосноваване на предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК касаторът сочи, че съставът, постановил атакувания акт, е участвал в решаването на множество дела между същите страни със същия предмет /позовава се конкретно на в. гр. д. № 333/2021 г. и в. т. д. № 71/2020 г. на Великотърновски апелативен съд/, поради което е било налице основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК да се отведе от разглеждането на делото. Постановяването на съдебен акт от състав при наличието на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК не е порок, водещ до нищожност или недопустимост на съдебния акт. Съгласно последователната практика на ВКС, намерила израз в решение № 351 от 12.12.2011 г. по гр. д. № 497/2010 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 69 от 1.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4941/2014 г. и решение № 50 от 29.04.2022 г. по гр. д. № 3559/2021 г., I г. о. процесуалните правила на чл. 22, ал. 1 ГПК, установяващи основанията за отвод на състава на съда от разглеждането на определено дело, следва да се приемат за съществени по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като обстоятелствата, на които се основават, касаят безпристрастността на съдебния състав. Поради това при нарушение на тези правила, постановеното решение се явява валидно и допустимо, но неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Обобщение, че в практиката на ВКС се приема, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението, е направено в приетото Тълкувателно решение № 1/2023 г. от 21.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното евентуалното наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК по отношение на състава на въззивния съд, постановил обжалвания акт, въобще не би могло да обуслови процесуалната недопустимост на атакуваното решение. Преценката дали е налице нарушение на посоченото процесуално правило не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и може да бъде извършена едва след допускането на касационния контрол. Следва да се изтъкне, че в случая не е налице отказ на състава на ВТАС да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, доколкото касаторът не е направил пред апелативния съд такова искане, като не е навеждал обстоятелства, пораждащи основателно съмнение в безпристрастието на неговите членове. Касационното обжалване не може да се допусне по първия въведен с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, тъй като той не покрива общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът, така както е формулиран, няма характера на въпрос по приложението на материалноправна или процесуалноправна норма, относима към конкретния спор, и не съответства на мотивите на въззивния съд. Той представлява израз на невъзприетата от въззивния съд теза на касатора, че отношенията между страните във връзка с ползването на процесния имот за исковия период от „Троя 2000“ ООД са се уреждали от споразумение от 24.11.2016 г. и дружеството е следвало да заплаща месечен наем в размер на 3000 лв. без ДДС за ползването. Съставът на апелативния съд не е приел, че е налице споразумение между страните, преуреждащо отношенията им като наемни за процесния период и то при посочената от касатора цена от 3000 лева месечно. След обсъждане на доказателствата по делото, решаващият състав е заключил, че предварителният договор за продажба на процесния имот е бил развален, като страните не са се съгласили отношенията им във връзка с ползването на имота да се уредят от предложеното от ответника споразумение от 24.11.2016 г., съответно липсвало постигнато съгласие за заплащане на наемна цена от 3000 лв. без ДДС за ползването му от страна на „Троя 2000“ ЕООД след прекратяване на предварителния договор. Не съответства на така изложените в атакуваното решение съображения доводът, във връзка с който е поставен първият въпрос на касатора, че съдът и вещото лице по съдебно-техническата експертиза е следвало да съобразят споразумението от 24.11.2016 г. в частта му досежно дължимия месечен наем. Вторият въпрос също не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като включва невъзприето от въззивния съд твърдение, че заключенията на съдебно-техническата експертиза, приети в първоинстанционното производство, не са отговорили на поставените им задачи. Жалбоподателят обосновава необходимостта от допускането на тройна експертиза с твърдението, че приетите по делото заключения използват методи, неотносими към поставения въпрос, и не са съобразени с реално сключените сделки в района на процесния имот, както и със споразумението от 24.11.2016 г. За да отхвърли искането на касатора, направено във въззивната му жалба срещу първоинстанционното решение, за допускане на тройна съдебно-техническа експертиза, въззивният съд е посочил, че в първоинстанционното производство са приети заключения на първоначална и повторна /с оглед оспорването на първоначалната от ответника/ експертиза, като повторната по изрични указания на съда е съобразила данните за реални договори за наем, вписани в Службата по вписванията. Извършил е съвпадащ с този на първоинстанционния съд извод, че не са били налице предпоставките на чл. 201 ГПК за допускане на нова тройна съдебно-техническа експертиза. Изводите на съда досежно средната пазарна цена на наема от значение за определяне на обезщетението по чл. 59 ЗЗД са основани на заключението на повторната съдебно-техническа експертиза, което съдът е възприел като изготвено при отчитане на доказателствата по делото, след анализ на реално сключени договори за наем за сходни по вид, предназначение и площ обекти за процесния период, по двата възможни метода за определяне на средномесечен пазарен наем /метод, разработен на основата на приходния подход и метод на пазарните аналози/, като са взети под внимание всички относими обстоятелства за определяне размера на пазарната наемна цена за имота. Въззивният съд е отговорил на доводите на ответника касатор в настоящото производство във връзка с обосноваността на заключението на повторната експертиза. По този начин съдът не е допуснал противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 243 от 31.05.2011 г. по гр. д. № 976/2010 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г., на ВКС ГК, IV г. о., решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 134 от 05.08.2019 г. по гр. д. № 3482/2018 г. на ВКС, ІV г. о., поради което не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно посочената практика на ВКС не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. Преценката на въззивния съд дали е налице необоснованост на заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза не подлежи на контрол в стадия по селекция на касационните жалби. По изложените съображения за липсата на предпоставките за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС за настоящото производство в размер на 7200 лв., чието уговаряне и извършване се установява от договор за правна защита и съдействие от 24. 03. 2022 г., фактура от същата дата и платежно нареждане за кредитен превод от 25. 03. 2022 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение