Определение № 50221 от 05.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2764/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Адвокатско дружество “К.-Л. и партньори”, срещу решение № 31 от 9 март 2022 г., постановено по в.гр.д. № 508/2021 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № Р-93 от 9 юли 2021 г., постановено по гр.д. № 313/2020 г. на Окръжен съд Велико Търново, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Адвокатско дружество “В. и К.” срещу А. А. С. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 51500 лева, представляваща неплатена продажна цена по договор за покупко-продажба от ........... г. на недвижим имот в [населено място], обективиран в нотариален акт № ...., том ...., рег.№ ...., дело № ..../..... г. по описа на нотариус С. А., с район на действие Районен съд Несебър, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба. В касационната жалба се заявява, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че представеният договор от 05.05.2015 г., по силата на който “Имотиинвест 2009” ЕООД е встъпило на основание чл. 101 и сл. ЗЗД в задължението на В. Н. по споразумението от 21.11.2014 г., е сключен без представителна власт – соченият договор е сключен от пълномощника Я. Я. А., който се е легитимирал с нотариално заверено пълномощно от 04.05.2015 г., по силата на което не разполага с представителна власт за сключване на други договори, освен за изрично упоменатите договори за покупко-продажба на апартамент № ... с идентификатор....... и апартамент № ..... с идентификатор......, находящи се в [населено място]. Касаторът твърди, че за съществуването на договора цедентът е узнал с получаването на 10.07.2017 г. на определение от 26 юни 2017 г. за спиране на незабавното изпълнение на заповед за изпълнение по гр.д.№ 545/2017 г. по описа на Районен съд Гоце Делчев; веднага след узнаване за съществуването на договора, още на 13.07.2017 г., управителят на дружеството изрично се е противопоставил и е възразил по смисъла на чл. 301 ТЗ за извършените от негово име действия без представителна власт, видно от представените по делото нотариални покани. Поддържа, че не са налице насрещни вземания, тъй като “Имотиинвест 2009” ЕООД не е встъпило в дълг, не е станало носител на задълженията на В. Н. по споразумението от 21.11.2004 г., поради липса на представителна власт на пълномощника. Касаторът счита, че е недопустимо прихващането да бъде направено под отлагателно условие, каквато е уговорката на страните по чл. 3 от процесния договор. Изложени са съображения за недопустимост на извършеното прихващане на процесното вземане за продажна цена в размер на 51500 лева с вземането по споразумение от 21.11.2014 г., поради липса на основна предпоставка от фактическия състав на чл. 103 ЗЗД, а именно съвпадение между субектите, носители на активното и пасивното вземане – ищецът и ответницата са лица, различни от страните по споразумението. Според касатора задължението за заплащане на цената по н.а. №...../...... г. не би могло да се погаси чрез прихващане в пълен размер, тъй като вземането на А. С. по споразумение от 21.11.2014 г. не е достатъчно, поради изчерпване на сумата от 120000 лева с предходни прихващания от същата. С прехвърлянето на собствеността върху апартамент с идентификатор № ...... с н.а. №...../..... г., задължението на В. Н. към А. С. по споразумение от 21.11.2014 г. е частично погасено до размера от 34758 лева, т.е. след сключване на нотариалния акт задължението възлиза на 85242 лева. На 01.06.2021 г. е постановено окончателно определение по т.д. № 1783/2020 г. на ВКС, ІІ т.о., с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 2789 от 12 декември 2019 г. по т.д. № 2837/2019 г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение по т.д. № 106/2017 г. на Окръжен съд Благоевград, и е отхвърлен предявеният от “Имотиинвест 2009” ЕООД срещу А. С. иск за сумата от 47200 лева, представляваща неизплатена продажна цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в н.а. №..../...... г. по описа на нотариус С. А.; искът е отхвърлен поради погасяване на задължението за заплащане на тази цена чрез прихващане с главницата по споразумение от 21.11.2014 г. На основание изложеното касаторът счита, че с влязло в сила решение от 01.06.2021 г. главницата от 85242 лева по споразумението се е погасила със сумата от 47200 лева, в резултат на което има остатък от 38042 лева; цитираното решение представлява новонастъпило обстоятелство след приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство, и служебно известна информация за въззивния съд, поради което последният следвало да приложи разпоредбата на чл. 298, ал. 4 ГПК относно силата на пресъдено нещо в мотивите по извършеното възражение за прихващане и да отчете влязлото в сила решение на основание чл. 297 ГПК. Изтъква се, че е допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неприлагане на ТР № 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК – производството по делото е следвало да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради наличие на дело с преюдициален характер, което не било сторено; в случай на спряно производство и правилно развил се процес, въззивния съд щял да установи, че остатъчната главница по споразумението от 21.11.2014 г. не е достатъчна, за да се извърши пълно прихващане, тъй като тя е в размер на 38042 лева, а претендираното вземане по настоящото производство е в размер на 51500 лева. В изложението към касационната жалба се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се твърди, че обжалваното решение е вероятно недопустимо и очевидно неправилно. Ответницата А. А. С., с адрес в [населено място], чрез адвокат Е. Б., в отговор на касационната жалба поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. В обжалваното решение въззивния съд приема, че ищцовото дружество се легитимира като надлежен титуляр на претендираното вземане по договор за покупко-продажба от 15.05.2015 г., въз основа на цесия, за която ответницата е надлежно уведомена – изходящото от цедента уведомление е връчено на същата като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. На 05.05.2015 г. е сключен договор между А. С. (кредитор) и Я. Я. А., в качеството му на пълномощник на “Имотиинвест 2009” ЕООД, с който търговското дружество е встъпило на основание чл. 101 и сл. ЗЗД в дълга на В. Н. Н. към А. С., изрично конкретизиран в размер на 120000 лева въз основа на документ-споразумение от 21.11.2014 г.; от дружеството е поето задължение да прехвърли с покупко-продажба на кредитора С. и на неговата дъщеря, ответницата в настоящото производство А. С., описаните недвижими имоти в [населено място], съответно при цена в размер на 47200 лева за първия имот и в размер на 51500 лева за втория имот, като е договорено в нотариалните актове за двете сделки, които да бъдат изповядани в един ден, да бъде записано плащане на цената в срок от седем дни по банкова сметка; извършено е прихващане между вземането на кредитора С. в размер на 120000 лева с неговото и на дъщеря му задължения по двете правни сделки за покупко-продажба на недвижимите имоти в [населено място], като прихващането поражда правно действие от момента на възникване на задълженията по двете сделки за плащане на цената; в чл. 4 е декларирано, че вземането на С. към В. Н. и “Имотиинвест 2009” ЕООД (съгласно договора за встъпване в дълг), след приспадане на сбора от продажните цени на двата имота в [населено място], възлиза на сумата от 21300 лева. Съдът приема, че основателността на претенциите и на двете страни, въведени като предмет на спора, зависи единствено и само от изпълнението на уговорките по този договор, включващи: встъпване на съдлъжник по чл. 101 и сл. ЗЗД, съгласие (спогодба) между страните за погасяване на част от паричното задължение чрез прехвърляне на недвижими имоти от съдлъжника, прихващане на задължението за сумата от 120000 лева със стойността на дължимата покупна цена за имотите (цената на единият от които в размер на 51500 лева е предмет на настоящото дело), и установяване на останалата част от размера на задължението - уточнен в т. 4 от договора в размер на 21300 лева. Предвид съдържанието на посочения договор от 05.05.2015 г., с който търговското дружество е встъпило като съдлъжник по задължението на В. Н. към А. С. за сумата 120000 лева (изрично посочена като размер) по договора от 21.11.2014 г. (озаглавен „споразумение“), за неоснователно е прието възражението във въззивната жалба за недопустимост на прихващането поради липса на съвпадение между субектите, носители на активното и пасивното вземане. За неоснователно е счетено и възражението, че представеният договор от 05.05.2015 г., по силата на който “Имотиинвест 2009” ЕООД e встъпило на основание чл. 101 и сл. ЗЗД в задължението на В. Н. по споразумение от 21.11.2014 г., е сключен без представителна власт – с представеното по делото пълномощно от 04.05.2015 г., изхождащо от Д. Б., в качеството му на управител на “Имотиинвест 2009” ЕООД, същият е упълномощил А. с правото да продаде описаните два недвижими имота при посочените в договора от 05.05.2015 г. цени; с декларация от 04.05.2015 г. с нотариална заверка на подписа законният представител на дружеството е декларирал, че продажната цена на тези имоти ще се счита за получена от продавача в отношенията между страните по сделките чрез встъпване в дълга на трето лице и чрез прихващане на насрещни вземания; по двете сделки за покупко- продажба, една от които процесната, извършени последователно на 15.05.2015 г., изрично е договорено, че няма да се дължи реално плащане на продажната цена. Въз основа на тези писмени доказателства е прието, че законният представител на дружеството-продавач не само не се е противопоставил, а и изрично е изразил воля и съгласие за встъпване като съдлъжник в дълга на Н. към С.. В тази насока е отчетен и фактът, че в продължение на години търговското дружество не е търсило плащане на дължимата му цена за продаденият имот. Прието е, че търговецът е потвърдил тези действия, тъй като не се е противопоставил на същите веднага след узнаването – чл. 301 ТЗ, а изрично и незабавно противопоставяне от страна на търговеца не е доказано от приложената нотариална покана от м. юли 2017 г., предвид факта, че законен представител на “Имотиинвест 2009” ЕООД от 17.03.2017 г. е бил вече длъжникът Н., и извършените правни действия по встъпването в дълг, прихващането са му били известни, защото именно Н. е длъжник като физическо лице по договора с кредитора С.. За неоснователно е намерено възражението, че задължението за заплащане на цената по н.а. № ..../...... г. не може да се погаси в пълен размер с прихващане, тъй като вземането на А. С. по споразумението от 21.11.2014 г. не е достатъчно, предвид частичното му погасяване, обективирано в н.а. № ..../...... г. Прието е, че договорът, с който е установен размер на дълга, направено е прихващане и е деклариран непогасеният остатък, е от 05.05.2015 г. - т.е. последващ този от 2014 г.; видно от представения предварителен договор с дата 15.05.2015 г., кредиторът А. С., като продавач, е поел задължение да прехвърли чрез продажба на В. Н., като купувач, собствеността на апартамент в [населено място], който е придобил с договор от 21.11.2014 г., сключен между същите страни, по който Н. е бил прехвърлител, а С. – приобретател, оформен с н.а. № ..../...... г.; договорена е цена от 20550 лева, платима в срок от 6 месеца, считано от датата на договора, и е посочено, че претенциите на продавача към купувача по възникналите до момента помежду им всякакви правоотношения се считат удовлетворени при условие, че отчуждените от “Имотиинвест 2009” ЕООД чрез продажба в полза на С. и А. С. два апартамента в [населено място] са свободни от всякакви вещни тежести и права на трети лица. Страните по този договор са постигнали съгласие, че с прехвърлянето на тези два имота в полза на ответника и неговата дъщеря, и с плащането от В. Н. на цената за обещания имот - 20550 лева, отношенията помежду им са изцяло уредени. Прието е, че гореизложеното сочи действителните отношения между страните, установени с двата договора от 05.05.2015 г. и 15.05.2015 г.; в тази връзка е взето предвид обстоятелството, че в соченото от жалбоподателя решение по т.д. № 2837/2019 г. на Апелативен съд София, са направени същите правни изводи от друг съд - отхвърлен е предявеният от “Имотиинвест” ЕООД иск срещу А. С. за сумата от 47200 лева, представляваща неизплатена продажна цена по другият договор за покупко-продажба на недвижим имот в [населено място], визиран в договора от 05.05.2015 г. Поставените в изложението въпроси са процесуалноправни и са по прилагането на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, чл. 269 ГПК, чл. 297 ГПК и чл. 235, ал. 3 ГПК. Пита се: длъжен ли е съдът да включи в доказателствения материал като доказателство влязло в сила решение, в случай, че мотивите му са пряко относими към спорното материално право, както и да го разгледа заедно и в съвкупност с останалите доказателства; и длъжен ли е въззивния съд да отмени първоинстанционното решение като недопустимо, в случай, че констатира наличието на влязло в сила решение, което е в пряка връзка с правилното и допустимо разрешаване на разглеждания от него спор. Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 57 по гр.д. № 2736/2017 г., ІV г.о., а вторият въпрос – в противоречие с т. 1 от ТР № 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК. Значението на тези въпроси за изхода на делото е обосновано от жалбоподателя с твърдението, че в нарушение на процесуалните правила въззивния съд не е допуснал представени с въззивната жалба писмени доказателства, отнасящи се до процесуални пречки за разглеждане на делото от първата инстанция, респ. не е съобразил всички релевантни за основателността на иска обстоятелства, вкл. наличие на друго влязло в сила съдебно решение по преюдициално дело. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос. В съответствие с постоянната практика на ВКС въззивният съд се е произнесъл по заявеното с въззивната жалба доказателствено искане за допускане на писмени доказателства, след извършена преценка дали същите са допустими, относими и необходими. Правилността на тази преценка не е предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Действително, съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК решаващият съдебен състав следва да съобрази всички релевантни за основателността на иска факти, вкл. наличието на друго влязло в сила съдебно решение, с което активното вземане е отречено или признато (изцяло или частично). В случая отказът на въззивния съд да допусне поисканите доказателства не е обусловил отхвърлянето на предявения иск. Обстоятелствата, които ищецът се е стремил да установи чрез тези доказателства - размер на погасената част от активното вземане на прихващащия – 47200 лева, обхванат от силата на пресъдено нещо на друго влязло в сила съдебно решение, не са самостоятелно определящи изхода на настоящия правен спор. След тълкуване на уговорките между кредитора, първоначалния длъжник и встъпилия в дълга съдлъжник, обективирани в представените по делото споразумения и договори, въззивния съд е достигнал до извод, че с договор от 05.05.2015 г. дружеството, цедирало предявеното в процеса вземане по н.а. № ...../...... г. в размер на 51500 лева, е встъпило в дълг към трето лице – кредитор в размер на 120000 лева, и по силата на извънсъдебно споразумение за прихващане между тях вземането е погасено при условията на чл. 104, ал. 2 ЗЗД. При размер на активното вземане, достатъчен за извършване на прихващането (извън размера на вземането, необходим за прихващането по влязлото в сила решение), поставеният въпрос се явява необуславящ изхода на спора и не обосновава общото основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът за правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК не обосновава допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Въпросът е свързан с оплакването на касатора, че въззивния съд, поради неизпълнение на служебното си задължение да следи за спазване на процесуалните норми, обезпечаващи допустимостта на процеса (чл. 269, ал. 1 ГПК), не е обезсилил първоинстанционното решение като постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Няма колебание в практиката на ВКС, че когато се преценява дали един спор е преюдициален по отношение на друг, съдът, извършващ преценката, се ръководи от предмета на двете дела. В настоящия случай производството по чл. 422 ГПК няма преюдициално значение спрямо иска по чл. 79 ЗЗД, предмет на разглеждане по настоящото дело, доколкото касае различно вземане, между различни страни, и с друг източник. Обстоятелството, че се прави изявление за прихващане по различни дела с едно и също вземане, не води до връзка на обусловеност между производствата. На първо място, следва да се отбележи, че е допустимо ответникът да се защитава срещу предявени в различни производства искове чрез възражения за прихващане с едно и също вземане, което има срещу ищеца, като изцяло негова е преценката дали ще защитава своето субективно право с иск или ще направи компенсационно изявление за цялото или за част от вземането. За разлика от иска, възражението за прихващане е защитно средство на ответника в процеса, целящо отхвърляне на предявения срещу него иск поради погасяване на двете насрещни вземания и то към един минал момент, т.е. то е погасителен способ. В хипотезата на две висящи дела, образувани по искове за защита на различни субективни притезателни права, по които ответникът е направил евентуално възражение за прихващане с едно и също вземане или част от него, не е налице връзка на обусловеност между двата спора, тъй като не е налице преюдициално правоотношение. Напълно е възможно по едно от делата изобщо да не бъде разгледано възражението за прихващане, т.е. то да остане извън предмета на спора, по който съдът ще се произнесе със сила на пресъдено нещо. Връзката на преюдициалност не се определя от момента на образуване на делото, предявяването на иска или отправянето на изявлението за прихващане, а от връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В случая няма връзка на обусловеност, а единствено идентичност на активното вземане или на части от него. При наличието на процесуалните предпоставки за разглеждане на възражението (установяване на пасивното вземане и отхвърляне на главните възражения срещу иска), исковият съд по всяко от делата е длъжен да се произнесе по защитното възражение на ответника, като установи дали има компенсационно право и изискуемо активно вземане. Обратното разбиране би довело до недопустимия резултат да бъдат спрени и двете дела, образувани за защита на различни субективни права, по които ответникът се защитава с възражение, че вземането на ищеца не съществува, защото е погасено чрез прихващане с насрещно вземане или части от него. С оглед гореизложеното въззивния съд не е действал в противоречие със задължителната практика на ВКС по прилагането на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК – т. 1 от ТР № 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК, поради което не е налице твърдяното противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решението на Апелативен съд Велико Търново не може да бъде допуснато до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, тъй като не е очевидно неправилно - не е постановено при явно нарушение на закона, законът не е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, нито е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Воден от изложеното Върховния касационен съд, състав на ІV г.о.,