Определение № 2112 от 22.04.2026 г. на ВКС по д. № 391/2026 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на ищеца „Т. т.“ О., [населено място], чрез управителя К. Г. и на ответниците Прокуратура на РБ и ОД на МВР – П. срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд /АС/ по гр.д. №926/22 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение ответниците са осъдени на осн. чл.49 ЗЗД да заплатят солидарно на ищцовото дружество сумата от 35 500 лв., обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в претърпени загуби, ведно със законната лихва от 1.10.18 г. и сторените деловодни разноски. Исковете на ищеца срещу ответниците по чл.49 ЗЗД за обезщетяване на имуществени вреди – претърпени загуби над присъдената сума до пълния размер от 53 682,14 лв. и пропуснати ползи в размер на 84 217,67 лв. са отхвърлени като неоснователни.

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.

Касаторът - ищец „Т. т.“ О. обжалва въззивното решение в частта, с която исковете му са отхвърлени.За допускане на обжалването се позовава на осн. по чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 и ал.2 ГПК. Поставя като значими за спора и разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС и евентуално – от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по делото и направените доводи и да изложи мотиви относно релевантните факти по спора, съгл. чл.235 и 236 ГПК и допустимо ли е да постанови решение с липсващи или непълни мотиви?

2. Допустимо ли е съдът да отхвърли частично иск за обезщетение на имуществени вреди, когато разходите за възстановяване на МПС са установени с приета и неоспорена експертиза, без да обсъди заключението й в неговата цялост?.

3. Дължи ли се обезщетение за лишаване от ползване на МПС, иззето и съхранявано от органите на Прокуратурата и МВР за дълъг период, когато впоследствие наказателното производство е приключило с оправдателна присъда?

4. Представлява ли лишаването от възможността да се ползва МПС за продължителен период / повече от 7 години/ самостоятелна имуществена вреда / пропусната полза/, подлежаща на обезщетяване по чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД?

5. При наличие на валиден и приет като доказателство по делото договор за наем на МПС, допустимо ли е съдът да приеме, че пропуснатата полза от лишаването от ползване на автомобила е предполагаема, а не реална?

6. Съответства ли на чл.235 и 236 ГПК решение, с което съдът отхвърля иска за пропуснати ползи, без да обсъди и се произнесе по представен и неоспорен договор за наем, приложен по делото?

7. Представлява ли нарушение на материалния закон отказът на въззивния съд да признае пропусната полза от лишаване от ползване на МПС, при положение, че е доказано с договор за наем, че ищецът е имал конкретна възможност да реализира доход?

8. Може ли съдът да приеме, че пропуснатата полза е недоказана, когато ищецът е представил договор за наем за целия релевантен период, а ответниците не са доказали невъзможност за реализиране на тези доходи?

9. В кои случаи пропуснатата полза има хипотетичен характер и кога придобива качество на реална и обезщетима вреда по см. на чл.45 и 49 ЗЗД?

10. Достатъчно ли е установяването на обективна невъзможност за ползване на МПС, за да се приеме, че собственикът е претърпял пропусната полза или съдът може да квалифицира вредата като „предполагаема“?

11. Допустимо ли е съдът да отхвърли иска за пропуснати ползи с мотив, че са предполагаеми, без да изложи конкретни мотиви защо представените доказателства – договор за наем, експертиза за пазарен наем, не установяват достатъчна вероятност за реализиране на доход?

Касаторът - ищец излага и съображения за неправилност/незаконосъобразност и необоснованост/ на решението на АС в обжалваната част, с които счита, че обосновава селективния критерий по чл.280, ал.2 ГПК.

Касаторите - ответници Прокуратура на РБ и ОД на МВР П. обжалват въззивното решение в частта, с която исковете са уважени.

За допускане на обжалването касаторът - отв. Прокуратура на РБ се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са разрешени от въззивния съд следните правни въпроси от предмета на спора:

1. Допустимо ли е обезщетение по чл.49 ЗЗД да бъде присъдено само въз основа на житейски презумпции без конкретни доказателства относно стойността на вещта и стойностната й обезценка?

2. Следва ли съдът да обоснове изводите си за причинна връзка между настъпила вреда и противоправно поведение на ищеца въз основа на факти, доказани по несъмнен начин?

3. Допустимо ли е обезщетение за имуществени вреди да се присъжда в исково производство по чл.49 ЗЗД, когато противоправността на действията на ответниците се заключава в липсата на необходимост от изземване поради приключване на наказателното производство с оправдателна присъда?

4. Допустимо ли е да се приеме за установена причинно-следствена връзка между действията на разследващи органи и твърдени вреди, когато не е установено състоянието на вещта при изземване и когато липсват доказателства, че вредите са резултат от тези действия?

За допускане на обжалването касаторът – отв. ОД на МВР П. също се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са разрешени от въззивния съд следните правни въпроси от предмета на спора:

1. Следва ли съдът да присъди обезщетение по чл.49 ЗЗД, след като ищецът не е могъл по безспорен начин да докаже състоянието на вещта към датата на нейното изземване от органите на следствието и съответно по този начин не е била налице възможност да се направи справедлива и обективна оценка на нейната стойност?

2. Следва ли съдът за присъжда обезщетение по чл.49 ЗЗД като обосновава извода си за противоправно поведение на ответниците с липсата на необходимост от изземване на вещ, тъй като делото срещу ищеца е приключило с оправдателна присъда?

3. Следва ли МВР да носи солидарна отговорност с Прокуратурата, в случаи, когато полицейските служители не са орган по разследването и не са извършили действия по изземването на определена вещ? Следва ли МВР да носи отговорност за състоянието на тази вещ към момента на предаването й на собственика, след като същата не е предадена за съхранение на МВР с изричен протокол, доказващ реалното й състояние към датата на изземването и за която не са давани изрични указания за начина на нейното съхранение от разследващия орган? Как се установява в този случай от съда противоправно поведение/ действие или бездействие/ на служители на МВР ?

4. Следва ли с решението си съдът, позоваввайки се основно на житейска логика и презумпции, да присъжда обезщетение по чл.49 ЗЗД в размер, водещ до явно обогатяване на ищеца, тъй като от стойността на вещта към дадатата на нейното изземване не е извадена стойността на вещта към датата на нейното връщане на собственика?

По допускане на обжалването ВКС намира следното:

За да се произнесе по основателността на предявените субективно съединени искове срещу двамата ответници, въззивният съд е приел с оглед оплакванията във въззивните жалби за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е безспорно установено, че процесният автомобил марка "Л. Р.", модел "Р. Р." с посочен рег.№ е бил иззет като веществено доказателство в образуваното срещу управителя на ищцовото дружество наказателно производство/НП/, но без двигателя му /оставен в сервиза, откъдето е иззет автомобилът/. Автомобилът е съхраняван на площадка /паркинг/ на ОДМВР – П., където е откаран според протокола за изземване. Съгласно чл. 110, ал. 4 НПК, веществените доказателства, които поради размерите си или по други причини не могат да бъдат приложени към делото, трябва да бъдат по възможност запечатани и оставени на съхранение в местата, посочени от съответния орган. Според чл. 111, ал. 1 НПК веществените доказателства се пазят, докато завърши наказателното производство. Преди да е приключило наказателното производство, прокурорът може да разреши на основание чл. 111, ал. 2 НПК предметите, иззети като веществени доказателства, да бъдат върнати на правоимащите, от които са били отнети. В случая са оставени без уважение 3 молби за връщане на автомобила в периода 2010-11 г. и иззетият автомобил е върнат след приключване на НП с оправдателна присъда, с определение от 17.01.18 г. и приемо – предавателен протокол от 7.03.18 г. По делото е установено, че л.а. е бил в лошо физическо състояние /без да има фактическо основание да се приеме, че в рамките на периода 17.01.2018 г. – 07.03.2018 г. състоянието му се влошило допълнително/, като стойността на разходите за привеждането му в движение, възлиза на 37 508, 55 лв. Въззивният съд, след обсъждане на назначените и изготвени по делото четири АТ експертизи, е приел за установено, че към момента на изземване автомобилът без двигател е бил на стойност 35 500 лв., съгласно възприетото повторно допълнително заключение на А., изслушана във въззивното производство. Твърдението на ищеца за стойност от 100 000 лв. е прието за недоказано при условията на пълно и главно доказване / чл. 154, ал. 1 ГПК /, при указана от въззивния съд тежест на доказване.

П. поведение, вредата и причинната връзка между тях представляват елементите от обективното основание на отговорността по чл.45 ЗЗД, а субективното й основание е вината, която се презумира - чл. 45, ал. 2 ЗЗД, поради което и предпоставките на презумпцията–елементите на обективното основание на отговорността - се доказват от ищеца, а делинквентът/възложителят на работата може да обори презумпцията за вина.

Противоправността на увреждащото поведение е факт, подлежащ на доказване, който не се презумира. Конкретните обстоятелства, с които е обосновано спорното право ( чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК ), се свеждат до неправилно съхранение на иззетия като веществено доказателство автомобил, принадлежащ на ищеца - съхраняван "при изключително неблагоприятни метеорологични условия, без... грижа за проверка на състоянието му", а допълнително е изтъкнато, че НП, образувано срещу органния му представител, е приключило с оправдателна присъда. Следователно това е твърдението за противоправното поведение на ответниците, което подлежи на проверка за вярност. Според въззивния съд действията на ответниците са противоправни – поради приключване на НП с оправдателна присъда не е имало основание за изземване на автомобила, а и същият е бил съхраняван по начин, прибавящ към естественото обезценяване необходимостта от извършване на разходи от страна на собственика му за възстановяването на автомобила, за да бъде в движение. Ответникът ОДМВР – П. чрез своите служители не е полагал фактически грижи за съхраняването на автомобила на мястото, на което е оставен съгласно протокола за изземване - в разрез с изискванията на чл. 110, ал. 4 и чл. 111, ал. 1 НПК, като без значение е, че автомобилът не е иззет от служители на ОДМВР. Ето защо възложителят на работата в лицето на ответната дирекция на МВР, следва да носи отговорност за вредите, които е причинил, солидарно с прокуратурата, осъществявала ръководство и надзор върху разследването / чл. 53 ЗЗД /. По тези съображения въззивният съд е приел, че искът за заплащане на обезщетение за претърпени загуби от увреждането на собствената на ищеца вещ е установен по основание / чл. 162 ГПК /. Доколкото процесният автомобил подлежи и на естествена обезценка при обичайна експлоатация, според въззивния съд в случая максималната сума, която може да се присъди като обезщетение под формата на загуби, определени по реда на чл. 162 ГПК, е стойността на автомобила към датата на изземването му – 35 500 лв., използвана като ориентир за вредите, причинени от лошото съхранение на вещта /въпреки че към датата на връщането на автомобила стойността му възлиза на 15 481 лв., разликата между двете стойности няма да възстанови напълно вредите, тъй като автомобилът към датата на връщането му не е в движение/. Затова искът е уважен до размер на 35 500 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 53 682,14 лв.

По иска за пропуснати ползи, причинени от процесния деликт въззивният съд е приел, че пропуснати ползите трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение / ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г., ОСГТК на ВКС/. В случая искът е основан, така както е уточнен, на пропуснати ползи от неполучен наем по конкретен договор за наем от 30.09.10 г., прекратен поради изземването на автомобила и невъзможността да бъде предоставен на наемателя в уговорения с договора срок до 15.10.10 г. Наемният договор е за срок от три години при наемна цена от 2 300 лв.. Датата на сключването на договора за наем е извън обхвата на формалната доказателствена сила на частния документ / чл. 180 ГПК / и по делото не е доказано от ищеца / чл. 154, ал. 1 ГПК /, след като сключването на договора на посочената в него дата е оспорено от ответниците, че договорът е сключен именно на посочената в него дата /което е изтъкнато и в мотивите към обжалваното решение на първата инстанция, без да са направени съответни доказателствени искания от жалбоподателя – ищец за доказване на този факт/. Следователно по делото не е установено сигурно бъдещо увеличаване на имуществото на ищеца с доход от наем и то за целия исков период /при 3 годишен срок на представения договор за наем/. Пропуснатата полза, съгласно посоченото ТР, не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса и не може механично да се съизмери със средната пазарна наемна цена, изчислена от експертизата. Следователно пропуснатите ползи, вкл. и поради лишаването на ищеца от възможността в процесния период да ползва вещта, не се презумират и поради недоказване от страна на ищеца на сигурното им настъпване искът за обезщетяването им е отхвърлен изцяло за размера от 84 217,64 лв. като неоснователен.

При тези данни по делото ВКС намира, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му за исковете част, по жалбата на касатора- ищец.

Във връзка с първите два въпроса ВКС констатира, че мотивите на въззивното решение са пълни и ясни и съдържат преценка на релевантните за спора факти и на доводите и възраженията на страните, както изисква ТР №1/9.12.13 г. ОСГТК и цитираната към въпросите трайна практика на ВКС. Заключенията на приетите по делото АТ експертизи са обсъдени поотделно и в съвкупност с другите доказателства по делото и възприемането на стойността на автомобила при изземването му по последната от тях като обезщетителна за пълната вреда от деликта е логично мотивирано от въззивния съд.

Останалите въпроси на касатора - ищец са свързани с изцяло отхвърления иск за обезщетяване на имуществени вреди - пропуснати ползи от лишаването на ищеца от възможността да ползва л.а. за посочения дълъг / 7 годишен/ период, поради изземването му във връзка с незаконното обвинение срещу управителя на дружеството. Въззивният съд е основал изводите си за неоснователност на иска на приетото в ТР №3/21 г. ОСГТК, а именно: „Вредите са обективна категория и затова за уважаването на иска за непозволено увреждане не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване. В този случай на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи. Затова при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички – както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта“.

Въззивният съд е посочил защо не дава вяра на представения от ищеца и оспорен от ответниците поради липсата на достоверна дата частен документ – договор за наем на л.а. от 30.09.10 г. Приел е, че самото представяне на наемния договор и приемането на експертиза за средния пазарен наем на автомобила, както и доказаното лишаване на ищеца от ползването на л.а. за исковия период, не са достатъчни за уважаване на деликтния иск за обезщетяване на пропуснати ползи. Ищецът не е установил сигурното увеличаване на имуществото си с уговорения с договора наем, при недоказаното по несъмнен начин сключване на договора за сочения период.

Не е допуснато и твърдяното от касатора противоречие с ТР №3/2004 г. ОСГК и посочената практика на ВКС. ТР №3/2004 г. е по въпроси за отговорността на държавата по специалния ЗОДОВ, която е специфично проявление на гаранционно обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД. Въззивният съд е следвал практиката – вкл. ТР №3/21 г. ОСГТК, по прилагане на този закон.

Една част от въпросите –№ 3, 4,11- не съответстват на изводите на въззивния съд. АС не е приел, че на ищеца не се дължи обезщетение за неправомерното му лишаване от ползването на автомобила, защото то по пронцип не е вредоносно, а че пропуснатите ползи от деликта не са доказани като „сигурно увеличение на имуществото на увреденото лице“, според приетото в задължителната практика на ВКС и е изложил достатъчни мотиви за това.

Останалите въпроси в по-голямата си част/ №5-10/ са по правилността на фактическите и правни изводи по същество на спора и не обосновават общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Оплакванията на ищеца за неправилност на въззивното решение са за касационно основание по чл.281,т.3 ГПК/ не попадат в обхвата на соченото осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК/ и ВКС не ги разглежда в това производство. В ТР №1/19.02.10 г.ОСГТК е прието, че основанията по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта, предпоставките и приложното поле на двете групи основания.

Очевидната неправилност по чл.280, ал.2 ГПК, на която формално се позовава касаторът – ищец, е квалифициран - особено тежък и външно установим порок на въззивното решение, различен от обикновената неправилност по чл.281,т.3 ГПК / р. по гр.д. №1468/20 г. на второ г.о. на ВКС и др./. Такъв особено тежък порок в случая касаторът –ищец не твърди и не обосновава по надлежния за това основание начин и ВКС служебно не констатира вероятност за съществуването му.

Поради изложеното не са налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване в отхвърлителната му за исковете част по жалбата на касатора – ищец.

Не е налице и осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалване на въззивното решение в частта, с която искът е уважен, по жалбите на ответниците по иска.

Отговорността за имуществени вреди/претърпени загуби/ в случая е по чл.49 ЗЗД. АС е обосновал настъпването на вредата /претърпяната загуба, извън обикновеното изхабяване на вещта за периода на изземването й/ в причинна връзка с противоправното поведение на ответниците / посочил е в какво се изразява то за всеки ответник/. Определил е размерът на вредата на осн. чл.162 ГПК с помощта на приетите и преценени съвкупно с останалите доказателства/ документи и св. показания/ експертни заключения. Така въззивното решение не противоречи, а напротив – съответства на задължителната / ППВС №7/59 г., ППВС №4/68 г. и ППВС №1/53 г./ и трайна практика на ВКС в посочените решения по чл.290 ГПК.

Поставените и от двамата касатори – ответници въпроси във връзка с обосноваността на изводите на въззивния съд при преценка на доказателствата и определянето на размера на обезщетението за имуществената вреда са такива от съществото на спора и не обосновават предпоставките на основанието за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Те са с характер на оплаквания по чл.281,т.3 ГПК и ВКС не ги разглежда в това производство по изложените по –горе съображения.

Не са налице основания за допускане на обжалването и по трите жалби, поради което ВКС на РБ, трето г.о.