Определение № 4532 от 09.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2079/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Г. Т. чрез адв. Г. като представляваща еднолично адвокатско дружество „Х. Г.“ със седалище [населено място], против решение № 201 от 11.10.2024 г. по гр. д. № 348/2024 г. на Окръжен съд – Ловеч.

Ответникът К. Т. К. чрез адв. К.-Д. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 22 от 09.02.2024 г. по гр. д. № 466/2023 г. на Районен съд – Троян (РС – Троян), допълнено с решение № 85 от 07.05.2024 г. по същото дело, за отхвърляне на предявените от П. Г. Т. срещу К. Т. К. искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД - за заплащане на сумата от 24 000 лева, представляваща дължима по сключен между страните договор за паричен заем и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за обезщетение за забава в плащането на главницата, в размер на 229. 36 лв. за периода от 25.06.2023 г. до завеждане на делото.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че: производството пред първата инстанция е образувано по искова молба от П. Г. Т. срещу К. Т. К. за сумата 24 000 лв., съставляваща невърната заета сума по сключен между страните на 07.03.2018 г. договор за заем и сумата 229. 36 лв. - лихва за забава за периода от 25.06.2023 г. до завеждане на исковата молба; сума в размер на 24 000 лв. е преведена на 07.03.2018 г. от ищеца (чрез нареждане от банковата му сметка в „Алианц Банк България) по банкова сметка на ответника, с посочено основание за превода „вноска“; на 12.06.2023 г. на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД ищецът е изпратил покана за доброволно изпълнение до ответника, получена от последния на 14.06.2023 г., без данни заемателят да е изпълнил доброволно задължението си за връщане на заетата сума. За безспорно по делото е прието обстоятелството, че ищецът е баща на бившата съпруга на ответника (за което е съобразил и представено удостоверение от Община Троян за сключен граждански брак на 26.08.2017 г. между П. Т. К. и Д. П. Т.). От представения НА № 147, т. III, рег. № 5431, дело № 479 от 2019 г. на нотариус Д. К. инстанцията по същество е констатирала, че на 21.11.2019 г. ответникът и бившата му съпруга са закупили 1/2 ид. ч. от поземлен в [населено място], заедно с построените в него три сгради. Съобразена е и приложената по делото покана от ищеца и Д. М. И. до ответника (получена от последния на 14.06.2023 г.), с която е поканен в 10-дневен срок от получаването й да върне на Д. И. сумата 5 600 лв., преведени по банковата му сметка на 07.05.2022 г., а на П. Т. сумата 24 000 лв., преведени по банковата му сметка на 07.03.2018 г., представляващи два отделни безлихвени заема. Решаващият състав е обсъдил и депозираните по делото гласни доказателства събрани чрез разпит на свидетели. Развил е доводи, че съгласно нормата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Позовал се е на разрешенията в съдебната практика, че в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал средства в заем, а ответникът да докаже своите възражения: че средствата са дадени на друго основание, че задължението е погасено, че е налице порок във волята и др. Затова основанието, на което е сключен определен договор, не може да се презюмира, а подлежи на доказване от страната, която се позовава на него, респ. търси изпълнение. Изложил е съображения, че не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях; основание за предаване на парични суми може да е в изпълнение на друг сключен неформален договор, за погасяване на друго задължение и др.; затова от самия факт на предаване на сумата и при липса на други доказателства, не може да се направи извод, че страните сключват договор за заем. С оглед изложеното, втората инстанция е приела, че в случая от представените по делото доказателства и техния анализ не може да се направи извод, че ищецът е предал, а ответникът е получил сумата от 24 000 лв. по договор за заем. Посочил е, че представеното банково извлечение с посочено основание за превода „вноска“ не е доказателство за поето от ответника насрещно задължение за връщане на процесната сума като такава, дадена по заем. Мотивирани са доводи, че по делото се установява единствено (от разпитаните свидетели), че ответникът и бившата му съпруга са закупили жилище, но не и наличие на заемно правоотношение между страните – т.е. основанието, на което е получена процесната сума да е срещу поето задължение за връщането й. В обжалваното решение е прието също, че извод за обвързаност на страните по договор за паричен заем не може да се направи и от дадените от тях обяснения по реда на чл. 176 ГПК, доколкото те касаят факти, установени по делото с писмени доказателства или пък такива, които са неотносими към предмета на спора. Спрямо ангажираните от страните други доказателства в хода на производството, въззивната инстанция е застъпила становище, че не следва да бъдат обсъждани, тъй като също са неотносими към предмета на доказване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в отклонение с практиката на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Допустимо ли е въззивният съд като инстанция по същество да нарушава ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и в решението си да не обсъжда всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да не обсъжда всички доводи, основните възражения и аргументи на страните по предмета на спора?“;

2. „Налице ли са правни пречки пред решаващия съд да разгледа и обсъди основните писмени доказателства, които въззиваемата страна изрично посочва като основни доказателства, по които иска съдът да формира изводи, защото произнасяне по тях липса в първоинстанционното решение?“;

3. „Допустимо, законосъобразно и съответстващо на практиката на ВКС ли е въззивният съд да потвърди решение на първа инстанция, съдържащо процесуално нарушение на правилата за събиране на доказателствата в процеса, нарушаване на равенството на страните при решаване на конкретния спор, както и на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 ГПК, което изрично е релевирано във въззивната жалба?“;

4. „Допустимо ли е съдът в решението си да нарича „неотносими и незаслужаващи обсъждане“ доказателства, за събиране на които вече има произнасяне, че са относими и допустими, и именно съдът ги е приел като такива по време на съдебното дирене?“;

5. „При разпределена доказателствена тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК, допустимо ли е въззивният съд да изложи мотиви в решението си единствено за наличието/липсата на доказване на правното основание, твърдяно от ищеца, без да обсъди наличието/липсата на доказване на правното основание, твърдяно от ответника?“;

6. „Допустимо ли е въззивният съд да въвежда основание за процесния паричен превод, различен от това, което твърдят страните? Ограничен ли е съдът до така въведените от страните твърдения за основанието на процесния паричен превод или може да въвежда свои предположения относно основанието за отхвърляне на иска?“.

По първото питане се сочи отклонение на въззивното решение с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а по третото – с решение № 274/13.12.2011 г. по гр. д. № 1514/2010г. на ВКС. Останалите повдигнати питания се поддържат за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Иска се достъп до касация и поради очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първите два и петия от поставените въпрос са свързани със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касаят приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Въпросите са привързани към оплакванията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил представените от него писмени доказателства, които са от значение за изхода на спора (приложени по делото декларации и документи от КОНПИ, НАП и Община Троян), както и че не е изложил аргументи по наведените от ответната страна възражения срещу предявения иск, респективно относно твърдяното друго основание на процесното правоотношение, а именно договор за дарение. Обобщено по посочения по-горе начин, питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, според която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Напротив, налице са собствени мотиви при задължителна преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, като съставът на втората инстанция е извел решаващия извод, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли. За недоказани са счетени твърденията на ищеца, че правното основание за извършения паричен превод е наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за заем между него и ответника. Даден е и изричен отговор на доводите на ищцовата страна и на заявените с жалбата оплаквания. Следва да се посочи още, че при правилно разпределена доказателствена тежест по предявения иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, включваща доказване на твърдяното основание за предаването на процесната сума от този, който го твърди, съдът в обжалваното решение е съобразил установената по приложението на въпросната разпоредба съдебна практика на ВКС, според която при спор относно основанието на твърдян договор за паричен заем, доказателствената тежест е на страната, позоваваща се на последния, която при условията на пълно и главно доказване следва да установи предаването на паричната сума в заем и задължение за връщането й от насрещната страна по предявения иск (вж. така решение № 875/11.01.2006 г. по гр. д. № 431/2005 г. на II г.о., решение № 119/01.07.2016 г. по гр. д. № 6182/2015 г., решение № 337/10.06.2024 г. по гр. д. № 3621/2023 г., и двете на IV г. о). В случай, че не бъде проведено успешно такова доказване, искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Такава е и разглежданата хипотеза. Решението на въззивния съд е в съответствие с разрешенията, дадени в цитираната по – горе съдебна практика на ВКС. Наличието на такава практика и съобразяването й от съда по обжалваното решение характеризира като неоснователно искането за селектиране на касационната жалба при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Събраните гласни доказателства пък са счетени за неотносими към факта на сключване на процесния договор за заем и обвързаността на страните по заемно правоотношение, доколкото не свидетелстват за уговорки за предаване на процесната парична сума срещу насрещно задължение за връщането й, поради което съставът на второинстанционния съд не ги е обсъждал при формиране на решаващия си извод. Дали въпросният анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба ( чл. 288 ГПК ) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по - горе процесуалноправен въпрос е налице константна практика на ВКС, като изложените в решението разрешения не й противоречат. Затова по този обобщен въпрос няма основание за допускане на обжалването.

Останалите поставени въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, поради което и не удовлетворяват общо основание. По съществото си питанията представляват изложение на тезата на касатора за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които са се отразили върху правилността на постановеното от въззивната инстанция решение. Следва да се посочи, че в случая решаващите изводи на въззивния съд са основани на липсата на доказване от страна на ищеца на фактическия състав на заемното правоотношение, а не на ценени доказателства, събрани в нарушение на правилата на ГПК. Така питанията се явяват привързани към оплакванията на страната за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото, като отговорът по тях предполага преценка на относимостта на събраните доказателства, т. е. те имат естеството на фактически. Чрез тях се изрязва и несъгласието на касатора с извода за неоснователност на исковата претенция. Същите се явяват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК ). При нея, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на мотивите към указанията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непоставянето пък на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (вж. пак там). Вън от изложеното, в случая липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквато хипотеза се поддържа от жалбоподателя. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за обстоятелствата, посочени в този пункт на тълкувателния акт, няма. Вместо това, касаторът отново е изложил становището си по фактите, които счита, че определят исковата му претенция като основателна.

Не може да се уважи и искането за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 1 000 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане по банков път е документално установено с приложено извлечение от банковата сметка на упълномощения адвокат.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.