Определение № 548 от 22.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1240/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. Р., чрез адв. М. К. против решение № 1314/13.11.2019 г. по в.гр.д. № 1571/2019 г. на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено решение № 2682/17.06.2019 г. по гр.д. № 4444/2019 г. по описа на Районен съд Варна, с което са отхвърлени предявените от К. С. Р. против Министерство на правосъдието искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДискр. за установяване на дискриминационно третиране по признак „убеждения“ и „лично и обществено положение, осъществено от служителите на ответника спрямо ищеца чрез бездействието им да осигурят на мястото за престой на открито в Затвора-Варна навес, тоалетна и мивка с течаща вода, за осъждане на ответника да преустанови нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения и за заплащане на сумата от 4 999 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на дискриминационно третиране, претърпени в периода от 01.08.2007 г. до 01.06.2009 г., както и предявените против ГД „Изпълнение на наказанията“ искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДискр. за установяване на дискриминационно третиране по признак „убеждения“ и „лично и обществено положение, осъществено от служителите на ответника спрямо ищеца чрез бездействието им да осигурят на мястото за престой на открито в Затвора-Варна навес, тоалетна и мивка с течаща вода, за осъждане на ответника да преустанови нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения и за заплащане на сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на дискриминационно третиране, претърпени в периода от 01.06.2009 г. до м.01.2016 г., Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради противоречие с материалния закон и целта на закона-основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят правни въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. иска се допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като по отношение на допълнителния критерий не е изложена мотивирана обосновка. Формулирани са следните правни въпроси: 1/ При сравняване относно наличието на неравностойно третиране по отношение на лица, осъдени на доживотен затвор с лица, осъдени на доживотен затвор без замяна, настанени в зона с повишена сигурност, приема ли се, че тези лица са поставени при сравними сходни обстоятелства по смисъла на ЗЗДискр.; Лишените от свобода, осъдени на доживотен затвор и доживотен затвор без замяна, настанени в зона с повишена сигурност в различните пенитенциарни заведения могат ли да бъдат субекти на сравняване при твърдения за неравностойно третиране; Може ли да се приеме, че са налице сравними сходни обстоятелства при сравняване на лишен от свобода, осъден на доживотен затвор, изтърпяващ наказанието си в зона с повишена сигурност в един затвор и лицата, изтърпяващи доживотен затвор, настанени в зона с повишена сигурност в друг затвор; 2/ Попада ли в приложното поле на чл.4, ал.1 ЗЗДискр. или на друг нормативен акт положението на доживотно осъдено лице, принудено да изтърпява наказанието съгласно възприетите правила и утвърдената практика в пенитенциарното заведение, в района на което е неговата последна адресна регистрация за постоянен, респ.настоящ адрес; 3/ При наведени твърдения за наличие на разлика в третирането на лишени от свобода относно условията за изтърпяване на наказанието с оглед предоставяне на по-неблагоприятни условия в едно пенитенциарно заведение спрямо лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в друго, изпълнено ли е условието на чл.6 от ЗЗДискр. и обръща ли се доказателствената тежест по смисъла на чл.9 от ЗЗДискр. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност на решението, като се твърди, че изводите на въззивния съд са в грубо несъответствие с данните на сетивното възприятие, логическите правила и приложения на науката. Ответниците Министерство на правосъдието и ГД“Изпълнение на наказанията“ в отговор на касационната жалба излагат доводи за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл.281, т. 3 ГПК. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете по чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДискр., въззивният съд, при съобразяване на разпоредбите на чл.71, ал.2 и ал.7 ППЗИНЗС, уреждащи престоят на открито на специално определени места в затвора под надзор, вкл. и при лошо време, е приел, че за администрацията в затворите не е налице задължение да осигури тента/навес за защита от лоши атмосферни условия, като такива съоръжения се осигуряват само по възможност. По въпроса дали липсата на такива съоръжения в един затвор и наличието им в друг, представлява дискриминационна проява от категорията на тези, посочени в чл.4 ЗЗДискр., или няма такъв характер и дали съпоставката следва да се извършва само между лицата, които изтърпяват наказанието си в същия затвор, въззивният съд е възприел становището застъпено в практиката на ВКС, обективирана в решение № 244 от 14.08.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., IV г.о., а именно, че по-неблагоприятното третиране или поставянето в по-неблагоплриятно положение е обусловено от нарушаване по признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. на установени правила, предвиждащи права и свободи, респ. че по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, не е сред предвидените в чл.4, ал.1 ЗЗДискр. или в друг закон признаци и то не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Приел е също така, че доколкото всички лишени от свобода в затвора в гр.Варна, независимо при какъв режим изтърпяват наложените им наказания, са поставени при едни и същи условия – имат осигурен едночасов дневен престой на открито на специално определено място в затвора, в което след сваляне на белезниците, могат свободно да се разхождат и спортуват на чист въздух, не е налице дискриминация по признак лично или обществено положение по смисъла на чл.4, ал.1 ЗЗДискр. В подкрепа на този си извод, съдът е посочил и съдебна практика на ВКС, според която това, което е относимо за едно лице, е относимо и за всички други лица от определена група с оглед личностните им качества при наличието на наказание „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без замяна“- решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр.д. № 534/2012 г., IV г.о.; решение № 85 от 13.09.2016 г. по гр.д. № 4328/2015 г., IV г.о. на ВКС и други. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следните съображения: Първият въпрос /формулиран в изложението като три отделни подвъпроса, които се припокриват/ касаещ възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни заведения да бъдат субекти на сравнение, при твърдения за неравностойно третиране, не обуславя допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, разяснено с т.4 от на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като по него е налице трайна съдебна практика, на която се е позовал и въззивния съд, и в която се приема, че за да е налице дискриминация по някой от признаците на чл.4, ал.1 ЗЗДискр., следва да се направи сравнение между начина, по който ищецът е третиран и начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Когато обаче разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл.4, ал.1 ЗЗДискр., не е налице дискриминация. По-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл.4, ал.1 ЗЗДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. По отношение на втория въпрос изобщо не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото по него въззивният съд не е формирал изводи, тъй като противно на изложеното в жалбата, в исковата молба не са наведени твърдения, че предвид последната адресна регистрация на осъденото лице, последното е принудено да изтърпява наказанието си именно в затвора в [населено място], като това обстоятелство попада в приложното поле на чл.4, ал.1 ЗЗДискр. На следващо място следва да се посочи, че по този въпрос важи казаното по-горе, а именно, че не е налице дискриминация, тъй като твърдението за по-неблагоприятно третиране се основава на обективно обстоятелство /изтърпяване на наказанието в затвор, в района на който е последната адресна регистрация на лицето, лишено от свобода/, а това обстоятелство не е сред предвидените в чл.4, ал.1 ЗЗДискр., в който смисъл е и съдебната практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав. Третият въпрос е във връзка с приложението на чл.9 от ЗЗДискр., по който също е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС – напр. решение № 511/27.07.2010 г. по гр.д. № 587/2009 г., III г.о., решение № 153/14.06.2010 г. по гр.д. № 6/2009 г., III г.о., решение № 1002/07.01.2010 г. по гр.д. № 3800/2008 г., IV г.о. и други, в която е разяснено, че с разпоредбата на чл.9 от ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в производството за защита от дискриминация, като е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Приема се, че основната доказателствена тежест в производството по чл.71 ЗЗДискр. е възложена на ищеца, който е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация, като предвиденото в закона разместване на доказателствената тежест настъпва само и единствено след доказване на твърденията на ищеца, от които може да се направи извод за наличие на дискриминация. При положение, че съществуващата съдебна практика и по двата материалноправни въпроса, които са включени в предмета на спора и са обусловили изводите на съда, е уеднаквена и липсват каквито и да било аргументи последната да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на ЗЗДискр. по поставените въпроси, липсва основание да се приеме, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Липсват и твърдения, че правната уредба е непълна, неясна или противоречива, респективно аргументи в какво се състои непълнотата или противоречието на правните норми, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Според касатора, очевидната неправилност на решението следва от факта, че изводите на въззивния съд са в грубо несъответствие с данните на сетивното възприятие, логическите правила и приложения на науката, като на практика се преповтарят оплакванията в касационната жалба. При това положение не се установяват хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените от касатора съображения в случая са за пороци на въззивното решение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, но хипотезата на чл.280, ал.2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат своевременно поисканите разноски по делото. На ответниците по касационната жалба – Министерство на правосъдието и ГД „Изпълнение на наказанията“ следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на по 100,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,