Определение № 554 от 13.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 2461/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ОББ Факторинг“ ЕООД срещу решение № 93 от 06.07.2022г. по в.т.д. № 376/2021г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което, като е отменено изцяло решение № 260082 от 05.07.2021г. по т.д. № 271/2020г. на Окръжен съд - Русе, е отхвърлен предявеният от касатора против „Про Грийн - М“ ЕООД иск за заплащане на сумата от 63 411. 10 лева, останали неплатени авансови доставки на горива, за което са били издадени данъчни фактури № 10380/22.08.2018г., № 10386/03.09.2018г. и № 10493/21.12.2018г., вземанията по които са били прехвърлени на касатора от „Бългериън Рекавъри Къмпани“ ЕООД по договор за факторинг № А00239 от 26.04.2018г.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Не би могло да се признае на доставчика и на платеца възможността с нарочно последващо споразумение да установят в отношенията по между си, че вземанията на доставчика не съществуват и това да има действие спрямо фактора. Споразумението между доставчика и платеца за анулиране на процесните фактури няма действие спрямо фактора. От въззивния съд са били допуснати процесуални нарушения във връзка със съдебно-счетоводната експертиза. Ответникът не е поискал допускане на експертиза в подадения отговор на исковата молба, нито е подал допълнителен отговор, при което в нарушение на чл. 373 от ГПК, въпреки възражението на касатора, че доказателството е преклудирано, въззивният съд е допуснал експертизата, приемайки, че страните поначало имат възможност след изготвяне на доклада от първостепенния съд по делото да ангажират доказателства. От въззивния съд не са били обсъдени всички релевантни доказателства и тяхното значение за спора – приемо-предавателните протоколи и изричното потвърждаване от ответника на процесните доставки. В обжалваното решение липсва какъвто и да е правен извод или обяснение защо съдът не кредитира извънсъдебното признание на иска от ответника. Неправилно съдът е приел, че вещото лице може да установи липсата на доставка. Не е била извършена още преценка на заключението на експертизата, при съобразяване на другите доказателства по делото.

Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Изпълнил ли е въззивният съд процесуалното си задължение да приложи установената в чл. 373 от ГПК преклузия? Неприлагайки я спрямо една от страните по делото, нарушил ли е въззивният съд правилото за равнопоставеност, установено в чл. 9 от ГПК?

Касаторът твърди противоречие на въззивното решение с решение № 107 от 13.07.2016г. по дело № 764/2015г. на ВКС, ГК, І т.о., според което по силата на чл. 367, ал. 1, вр. чл. 370 от ГПК, когато в срока за писмен отговор на исковата молба ответникът не оспори истинността на документ, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, както и с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което по силата на концентрационното начало в процеса страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство.

2. Изпълнил ли е въззивният съд процесуалното си задължение да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства?

Касаторът твърди противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения, съставляващи каузална практика на състави на ВКС (решение № 266 от 29.06.2011г. по гр.д. № 1058/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 51 от 23.06.2016г. по гр.д. № 3471/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 589 от 29.06.2010г. по гр.д. № 1359/2009г. на ВКС, ГК, І г.о. и др.).

3. Взел ли е предвид въззивният съд обстоятелството, че на фактора по договор за факторинг не могат да бъдат противопоставени възражения, произтичащи от външно за него правоотношение – покупко-продажби между цедента и трето лице – платец, които възражения са възникнали след датата на уведомяване на длъжника за извършената цесия, при условие, че е налице съгласие на третото лице – платец с прехвърляне на вземането? Приложим ли е чл. 103, ал. 3 от ЗЗД по отношение на всички възражения, които третото лице платец би имало срещу цесионера, произтичащи от отношенията с цедента?

Според касатора въззивният съд е дал неправилно разрешение на този материалноправен въпрос, в противоречие с решение № 94 от 10.07.2014г. по т.д. № 3643/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 114 от 10.10.2019г. по т.д. № 2704/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

4. Може ли експертиза по делото да даде отговор на правен въпрос?

Във връзка с въпроса касаторът се позовава на съдебни решения на състави на ВКС, приемащи, че оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда (решение № 224 от 07.01.2019г. по гр.д. № 612/2019г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др).

5. Кои възражения могат да бъдат противопоставени на фактора от страна на третото лице – платец, когато е налице съгласие на това лице с прехвърлянето на вземането?

Въпросът се приема такъв от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

6. Ако цедент и длъжник са уредили плащанията по между си с договор за факторинг и цедентът прехвърли свое вземане, за което длъжникът е надлежно уведомен съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, и същият не оспорва своя дълг, допустимо ли е последващо договаряне относно действителността на прехвърленото вземане между длъжника и цедента, без участието и съгласието на цесионера (фактора)?

Въпросът също се поставя като такъв от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

От насрещната страна по жалбата „Про Грийн - М“ЕООД не е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното:

В исковата си молба по делото касаторът е изложил, че между него, в качеството му на фактор, и „Бългериън Рекавъри Къмпани“ ЕООД, в качеството на доставчик, е бил сключен Договор за факторинг № А00239 от 26.04.2018г. Съгласно договора доставчикът се е задължил да прехвърли (цедира) свои настоящи и бъдещи вземания към трети лица (платци) по фактури с отложено плащане срещу извършено от фактора финансиране на търговската дейност на доставчика. Това са били, освен другото, вземания на „Про Грийн – М“ ЕООД по приложение към договора. Дружеството е било уведомено за прехвърляне на вземанията от „Бългериън Рекавъри Къмпани“ ЕООД на 30.04.2018г. С нарочно писмо „Про Грийн – М“ ЕООД е потвърдило получаването на уведомлението за цесията и се е съгласило да извършва плащания директно към касатора. Прехвърлените вземания са произтичали от доставка на горива. Заплатената от „Про Грийн – М“ ЕООД сума е била в размер на 100 997. 92 лева, но след 23.01.2019г. плащанията са били преустановени без основателна причина, като са останали неплатени три фактури – данъчна фактура № 10380 от 22.08.2018г., с падеж 20.11.2018г., на стойност 46 210. 92 лева с ДДС, от които неплатени 6 500 лева, данъчна фактура № 10386 от 03.09.2018г., с падеж 02.12.2018г., на стойност 30 409. 50 лева с ДДС, изцяло неплатена, и данъчна фактура № 10493 от 21.12.2018г., с падеж 21.03.2019г., на стойност 26 501. 60 лева с ДДС, също изцяло неплатена, общо 63 411. 10 лева. Получателят е потвърдил получаването на всяка доставка със стокова разписка. „Про Грийн – М“ ЕООД е изпратило изрично писмено потвърждение на всяка една от неплатените фактури, с характер на извънсъдебно признание на задължението.

Въз основа на тези изложени обстоятелства от касатора е поискано да бъде осъден ответникът „Про Грийн – М“ ЕООД да плати сумите по фактурите.

С отговор на исковата молба ответникът е възразил, че процесните фактури са били анулирани поради неосъществен предмет на доставките и нереализирани основания за бъдещи вземания на „Бългериън Рекавъри Къмпани“ ЕООД. Фактурите са били за предоставен лимит за бъдещо ползване (стойност, до която може да се зарежда). Прехвърляло се е за определен срок до посочен падеж право на собственост върху стоки за определена стойност за зареждане на горива от верига обекти бензиностанции чрез картова система за безналично плащане, не фактури за покупка на стоки. Срокът от 90 дни за ползване на стоки е изтекъл и фактурите са с неосъществим предмет. Имало е и спор с доставчика за начина на работа. Не е имало стокови разписки, а приемо-предавателни протоколи, обективиращи право на зареждане на горива за срок от 90 дни. Няма признание на иска, а се е потвърдило получаването на лимити. Същевременно не е било получено писмено потвърждение за всяка от цесиите от „Бългериън Рекавъри Къмпани“ ЕООД. Сумите са дължими от това дружество, на основание клаузите на чл. 9, ал. 1 от чл. 10 по сключения договор за факторинг.

В отговора на ответника не са били посочени и представени доказателства.

С допълнителна искова молба касаторът е потвърдил твърденията и исканията си към съда. По-конкретно е счел за доказани извършените доставки, а възражението на ответника за анулиране на фактурите – неотносимо, тъй като не са били уговаряни лимити, както и тъй като всякакви действия след уведомяването по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, които се отнасят до промяна на цедираното задължение, са непротивопоставими на цесионера.

От ответника не е бил подаден допълнителен отговор.

Към негова молба от 13.04.2021г., за когато е било насрочено и единственото съдебно заседание по делото, е било приложено писмено становище по същество на спора. При изявление, че предявените искове трябва да бъдат отхвърлени, с присъждане на направените от ответника разноски, той е поискал допълнително да бъде допусната съдебно-счетоводна експертиза, в заключението на която вещото лице да отговори има ли доставени стоки по процесните фактури, както и осчетоводени ли са тези фактури, съответно анулирани ли са в счетоводството на ответника и на какво основание.

В открито съдебно заседание доказателственото искане на ответника е било отхвърлено. От първоинстанционния съд е било прието, че с разпореждането, с което е било разпоредено изпращането на препис от исковата молба на ответника, той е бил предупреден, че е длъжен да посочи доказателствата, които иска да бъдат събрани, като в противен случай ще загуби това право, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства.

С решението по делото първоинстанционният съд е уважил предявеният иск на основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 99 от ЗЗД. Приел е надлежно извършено прехвърляне на вземания за доставки на гориво, установени с фактури и приемо-предавателни протоколи, при писмено признание от 30.01.2019г. от управителя на ответното дружество, че е получил горивото по фактурите. Възражението на ответника, че фактурите са били анулирани, според съда, е останало недоказано – преклудирано е било доказателственото искане за експертиза.

Срещу първоинстанционното решение е била подадена въззивна жалба от „Про Грийн – М“ ЕООД, с която всички направени срещу иска на касатора възражения, оспорвания и правни доводи са били потвърдени. Изрично е било направено оплакване срещу недопускането на съдебно-счетоводна експертиза.

Експертизата, с уточнени задачи, е била допусната от въззивния съд, възприел, че по отношение на доказателственото искане не е настъпила преклузия. Искането е било направено преди първото съдебно заседание в първоинстанционното производство, а страните по начало имат възможност след изготвяне на доклада да ангажират доказателства (чл. 375, ал. 1 от ГПК). В случая доказателственото искане е било преди изготвяне на доклада, още повече че се касае за експертиза. Била е допусната и задача на касатора – за осчетоводяване на фактурите и при „ОББ Факторинг“ЕООД.

Във въззивното производство не са били сочени и събирани други доказателства.

На вещото лице, по електронна поща, от ответника е бил представен договор от 01.05.2018г., сключен между „Про Грийн – М“ ЕООД и „Бългериън Рекавъри Къмпани“ ЕООД относно зареждането на горива, предлагани на бензиностанции „Ромпетрол“. Въз основа на този договор е било и даденото заключение, изрично уточнено от вещото лице при приемане на заключението. Допълнително вещото лице е правило проверка при страните по делото и при дружеството „Ромпетрол“. Проверка не е била правена при „Бългериън Рекавъри Къмпани“ ЕООД, междувременно обявено в несъстоятелност.

За да отмени първоинстанционното решение изцяло, като отхвърли предявения иск за сумата от 63 411. 10 лева, въззивният съд е приел, че посоченото основание за плащане по фактурите е „дизел бензиностанции Ромпетрол – лимит“ и при установеното от вещото лице съдържание на договора между „Про Грийн – М“ ЕООД и „Бългериън Рекавъри Къмпани“ ЕООД относно зареждането на горива, се касае за предоставен лимит – стойност и количество, до което ответното дружество има право да зарежда гориво за срок от 90 дни, което се реализира с издаване на фактура за този лимит, обективираща право за ползване на същия за зареждане на горива чрез картова система за безналично плащане. Фактурите са били отразени при ответника по дебитна сметка 402“Доставчици по аванси“, а не по сметка 401 „Доставчици“. Ответникът не се е възползвал от предоставеното му право на зареждане за времето, когато е разполагал с лимита. Дружеството няма получени бонове или разписки за заредено гориво, а фактурите са били анулирани чрез протокол от 22.02.2019г. по чл. 117 от ЗДДС, поради невъзможност на доставчика да осигури зареждане на гориво. Анулирането е на основание прекратяване на договор и липсата на възможност да бъде осъществено зареждане на горива и на основание ЗДДС при липса на осъществен предмет на доставка. За времето на процесните доставки няма налични фискални бонове за осъществяване стокови транзакции от „Ромпетрол“ с контрагент „Бългериън Рекавъри Къмпани“ ЕООД. Счетоводните записвания при ответника кореспондират със съдържанието на издадените фактури и приемо-предавателните протоколи, в които е посочено, че се издават за ползване на лимит, както и на уговорките между доставчика и платеца, констатирани от вещото лице, поради което, на основание чл. 182 от ГПК, съставът на въззивния съд е счел счетоводното отражение на осъществените стопански операции за достоверен източник на информация. Реална доставка на гориво не е извършена, не е възникнало вземане за заплащане на цената и такова вземане не е възникнало и в полза на фактора. Търговската продажба е възмездна сделка и при нея задължението за плащане на цената възниква при предаване на стоката. Договорът за факторинг в случая, в унисон с чл. 100, ал. 1 от ЗЗД, урежда случаите, при които при промяна на отношенията между доставчика и платеца, довела до частично намаляване или пълно анулиране, отговорността към фактора е вменена на доставчика. Направеното от ответника признание за дължимост на цената по доставките не е било ценено на въззивния съд, тъй като не е съответствало на обстоятелствата и доказателствата по делото (чл. 175 от ГПК).

При тези установени обстоятелства поставеният от касатора втори въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства, е процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В исковата си молба, в допълнителната си искова молба, в отговора на въззивната жалба на „Про Грийн – М“ ЕООД, както и в хода на първоинстанционното и въззивното производство касаторът е направил множество твърдения и е развил доводи по същество на спора, като е посочил и представил писмени доказателства, по които въззивният съд е дължал произнасяне.

Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, съгласно изложеното по-горе относно мотивите на обжалваното въззивно решение, съставът на Апелативен съд – Велико Търново се е произнесъл по твърденията и правните доводи на касатора, съответно по посочените и представени от него доказателства, като при конкретните оплаквания в касационната жалба на „ОББ Факторинг“ ЕООД – включително е обсъдил съставените приемо-предавателни протоколи, както и писмото на ответника за потвърждаване на доставките. Посочено е било и защо не се възприема извънсъдебно признание на иска като решаващо – тъй като то не е съответно на останалите обстоятелства и доказателства по делото. Дали е налице неправилно анализиране и грешна интерпретация на събраните в хода на делото доказателства, е въпрос по правилността на въззивното решение, която не може да бъде съобразявана във фазата по допускане на касационното обжалване.

Поставеният от касатора трети въпрос относно възможността на фактора по договор за факторинг да могат да бъдат противопоставени възражения, произтичащи от външно за него правоотношение – покупко-продажби между цедента и трето лице – платец, които възражения са възникнали след датата на уведомяване на длъжника за извършената цесия, при условие, че е налице съгласие на третото лице – платец с прехвърляне на вземането, както и относно това приложим ли е чл. 103, ал. 3 от ЗЗД по отношение на всички възражения, които третото лице платец би имало срещу цесионера, произтичащи от отношенията с цедента, е общ и хипотетичен и не може да бъде приет като въпрос от значение за изхода на делото. Така е без значение дали е изпълнен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК при посочените съдебни решения на състави на ВКС, съставляващи каузална практика - по т.д. № 3643/2013г., относно сключени между доставчика и платеца споразумения за прихващане, за които е било прието, че нямат действие спрямо фактора, доколкото са в нарушение на съответно приложимата разпоредба на чл. 103, ал. 3 от ЗЗД, и по т.д. № 2704/2018г. - за разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 103, ал. 3 от ЗЗД като приложима не само при възражения за прихващане.

Четвъртият поставен от касатора процесуалноправен въпрос не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпрос, част от правния спор и обусловил правните изводи на въззивния съд. Това е, защото той е основан на невярното твърдение, че съдебно-счетоводната експертиза, допусната от въззивния съд, е давала отговор на правен въпрос. Приетото от въззивния съд, включително въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че не се установява доставки на гориво да са били извършвани, не е по приложение на закона, а фактическа констатация на този съд.

Във връзка с поставения въпрос не е налице и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Касаторът не сочи практика на Върховния касационен съд, в противоречие с която да е постановено въззивното решение. Посочените от касатора съдебни решения са за задължението на съда да преценява заключението на вещото лице с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото, като във всички случаи тази оценка да се мотивира от съда.

Петият поставен от касатора въпрос също е общ и хипотетичен и така формулиран не би могъл да бъде приет като правен въпрос от значение за изхода на делото. Пита се общо кои възражения могат да бъдат притивопоставени на фактора от страна на третото лице – платец, когато е налице съгласие на това лице с прехвърлянето на вземането, без да се конкретизира въпроса с оглед на фактическите и правни изводи на въззивния съд.

Това е по отношение и на шестия поставен въпрос, който е предпоставен допълнително от обстоятелство, което въззивният съд не е приемал - последващо договаряне относно действителността на прехвърленото вземане между платеца и доставчика, без участието и съгласието на фактора. Съгласно мотивите към обжалваното въззивно решение не е била извършена реална доставка на гориво, при което не е възникнало вземане за заплащане на цената и такова вземане не е възникнало и в полза на фактора.

Във връзка с петия и шестия от поставените въпроси не е обоснован допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, във връзка с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ - правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането или за да бъде тя осъвременена.

Първият формулиран от касатора въпрос в частта относно задължението на въззивния съд да приложи установената в чл. 373 от ГПК преклузия, е процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото. При възражения от страна на касатора, че доказателственото искане на „Про Грийн – М“ ЕООД за допускане на съдебно-счетоводна експертиза е било преклудирано, тъй като такова доказателство не е било посочено в първоначалния отговор на исковата молба на касатора, нито е бил подаден допълнителен отговор, без да са посочени особени непредвидени обстоятелства, от въззивния съд е било прието, че искането за допускане на съдебно-счетоводна експертиза е било своевременно направено и неправилно доказателственото искане е било отхвърлено от първоинстаницонния съд, при което експертиза по задачите на „Про Грийн – М“ ЕООД е била допусната.

Във връзка с този въпрос е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, при което касационно обжалване следва да бъде допуснато - за проверка на съответствието на въззивното решението с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно приложението на концентрационното начало в процеса и възможността във въззивното производство страната да поправя допуснати пропуски (мотивите към т. 4 от решението), съответно последиците от непосочването на доказателства в установените срокове в производството по търговски спорове съгласно решение № 107 от 13.07.2016г. по дело № 764/2015г. на ВКС, ГК, І т.о.

На касатора следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 1 268. 22 лева по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, при цената на исковете от общо 63 411. 10 лева, което е и обжалваемият интерес.

Воден от горното съдът