Определение № 1598 от 03.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 275/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. Д., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 613 от 03.12.2025 г. по в. т. д. № 801/2025 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение от 06.08.2025 г. по т. д. № 89/2025 г. на Окръжен съд Благоевград за отхвърляне на молбата на касатора за откриване на производство по несъстоятелност на „Салюшънс енд Франчайз – Б. и В.“ СД, ЕИК[ЕИК], с неограничено отговорни съдружници – Л. А. Б. и А. С. В.. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, поради неговата необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Оплакванията са срещу формирания от въззивния съд извод, че вземането на молителя не произтича от търговска сделка; срещу отказа на съда да изследва финансово-икономическото състояние на длъжника и да приложи последиците от това. Моли се обжалваното решение да се отмени, да се открие производство по несъстоятелност и същото да се спре на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ, евентуално – делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – инкорпорирано в касационната жалба, се поставят следните въпроси, за които се поддържа, че са от значение за изхода на спора и са разрешени от въззивния съд: 1/. Следва ли търговският характер на вземането по чл. 608, ал. 1 ТЗ да се определя от качеството и дейността на кредитора или от качеството търговец на длъжника и връзката на сделката с неговото търговско занятие (предмет на дейност), включително при презумпцията на чл. 286, ал. 3 ТЗ?; 2/. Лишава ли еднократното сключване на сделка от търговец сделката от търговски характер, когато тя попада в предмета на дейност на търговеца и е насочена към осъществяване/подготовка на тази дейност?; 3/. Допустимо ли е съдът да откаже откриване на производство по несъстоятелност, без да изследва неплатежоспособността, респ. свръхзадължеността, когато кредиторовото вземане е установено с влязъл в сила арбитражен акт, а спорът се свежда до квалификация на сделката като търговска или нетърговска?; 4/. Допустимо ли е съдът да постанови своето решение, без да обсъди наведените във въззивната жалба доводи, вкл. и да излезе извън пределите на жалбата, с която е сезиран, а също и без да обсъди всички искания и възражения на страните, имащи значение за акта му по съществото на правния спор, вкл. и без да е извършил преценка на доказателствата, както го задължава чл. 12 ГПК?; 5/. При изложени обективни предпоставки, които обуславят приложението на чл. 630, ал. 2 ТЗ, каква следва да бъде преценката на съда за прилагане на хипотезата на този законов текст?; 6/. Когато е признато от ответника – длъжник в производството по несъстоятелност, че фактически е преустановил дейността на предприятието си, това явява ли се достатъчно основание, за да се постанови прекратяване на дейността му и обявяване на същия в несъстоятелност при хипотезата на чл. 630, ал. 2 ТЗ? Касаторът не е съотнесъл всеки един въпрос към едно от факултативно посочените в чл. 280, ал. 1 ГПК допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване, съответно обосновано, като в касационната жалба са смесени основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и тези по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 предл. 3 ГПК. Независимо от това съдът констатира, че по първите два въпроса се навежда допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че същите са разрешени в противоречие с практика на ВКС (решение № 93 от 19.07.2022 г. по т. д. № 990/2021 г. на ІІ т. о., решение № 96 от 06.07.2022 г. по т. д. № 2738/2019 г. на І т. о., решение № 4 от 26.07.2022 г. по т. д. 497/2020 г. на ІІ т. о., решение № 27 от 22.02.2016 г. по т. д. № 2940/2014 г. на ІІ т. о.). По третия въпрос се поддържа същото допълнително основание, поради допуснато от въззивния съд противоречие с решение № 21 от 15.02.2018 г. по т. д. № 917/2017 г. на ІІ т. о. Като разрешен от възззивния съд в противоречие с практиката на ВКС се твърди да е и четвъртият поставен въпрос. По последните два въпроса се сочи наличието на допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност на решението според касатора се дължи на прилагането на несъществуващ в закона критерий за търговски характер на сделка („реално развивана дейност“), игнориране на законова презумпция (чл. 286, ал. 3 ТЗ), отказ от служебно изследване на неплатежоспособността и необсъждане на процесуално допустимо искане по чл. 632, ал. 1 ТЗ в противоречие с основни принципи на несъстоятелността и пр. Против касационната жалба в законоустановения срок по чл. 613а ГПК не е постъпил писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в указания от съда срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав на първо място констатира, че голяма част от поставените въпроси (а именно от № 3 до № 6) са без значение за постановения краен резултат по делото, съответно не покриват общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Освен това въпрос № 3 и въпрос № 6 биха били изцяло относими към правилността на обжалвания въззивен съдебен акт, тъй като изискват оценка на конкретни обстоятелства по делото, поради което не отговарят на условието да притежават правен характер съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., т. 1. Необсъждането от страна на въззивния съд на специфичните предпоставки на чл. 608 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност (свързани със състоянието на неплатежоспособност на длъжника) и събраните в тази връзка доказателства, признания и искания, се дължи на обстоятелството, че въззивният съд е приел за неосъществено първото законово изискване, касаещо активната материалноправна легитимация на молителя по чл. 625 ТЗ – да е кредитор по търговска сделка, което е изрично отразено в мотивите на обжалваното решение. Останалите два въпроса (№ 1 и № 2) са свързани с формираната от въззивния съд правнорелевантна воля, но първият от тях не е обусловил решаващият извод на въззивния съд за резултата по делото, поради което той също не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да приеме, че вземането на молителя за заплащане на неустойка в размер на 175 000 евро по неизпълнен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот не го легитимира като надлежен кредитор по смисъла на чл. 625 ТЗ, съставът на апелативния съд е съобразил следното: От служебно извършената справка в ТРРЮЛНЦ по партидата на ответното дружество е видно, че същото е вписано в търговския регистър на 02.12.2024 г. На същата дата е сключен и предварителният договор, продавачът по който е физическо лице, което изключва търговски характер на същата по отношение на продавача. Горното сочи, че процесната сделка би могла да има характера на едностранна търговска сделка единствено при наличието на връзка на същата с търговската дейност, осъществявана от дружеството. Горното следва от разясненията, дадени в решение № 4 от 26.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 497/2020 г., II т. о., съгласно което „достатъчно е сделката да е сключена от търговец в процеса на осъществяване на търговската му дейност, т. е. свързана с упражняваното от него занятие, за да се приложи субективният критерий по чл. 286, ал. 1, вр. ал. 3 ТЗ.“ В настоящия случай предварителният договор е сключен на датата на учредяване на ответното дружество, поради което изводът, че същата попада в обичайния предмет на дейност, осъществяван от дружеството, е невъзможен. Вярно е, че вписаният в търговския регистър предмет на дейност на дружеството посочва изрично дейност по покупко - продажба на недвижими имоти - абсолютна търговска сделка по чл. 286, ал. 2, вр. чл. 1, ал.,1, т. 1 ТЗ. Видно обаче от заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, от датата на сключване на предварителния договор до датата на изготвяне на заключението дружеството не е осъществявало никаква търговска дейност, същото не притежава дълготрайни или краткотрайни активи, вземания, нито пък има други задължения към трети лица, данъчни или осигурителни задължения. По делото не са наведени твърдения, нито са ангажирани доказателства за осъществяване на търговска дейност след датата на изготвяне на заключението на вещото лице в първоинстанционното производство, което сочи, че процесната сделка е единствената сключена от ответното дружество сделка от датата на неговото учредяване до настоящия момент. Този еднократен акт изключва извод за осъществяване на „дейност“ от страна на дружеството, тъй като същата се характеризира с осъществяването на множество разнообразни и многократни фактически и правни действия, обосноваващи участие в търговския оборот и реализирането на печалба като краен резултат. С оглед на горното правната характеристика на понятието „търговска дейност“ не може да бъде отнесена към осъществената от дружеството еднократна правна сделка, която има инцидентен характер и е обосновала неговото задължаване спрямо физическо лице. По тези съображения съдът е заключил, че процесният предварителен договор не е по естеството си сделка, сключена в процеса на осъществяваната от дружеството търговска дейност, тъй като същото никога не е осъществявало търговска дейност. Видно е, че решаващият извод на въззивния съд за неоснователност на молбата произтича от това, че дружеството – длъжник изначално не е осъществявало търговска дейност, поради което и единствената сключена от него сделка не може да се определи като търговска според смисъла на чл. 625 ТЗ; респ. на това основание е приел, че презумпцията на чл. 286, ал. 3 ТЗ е опровергана. Посочената от касатора практика на ВКС не дава разрешение на въпрос № 2 - най-тясно свързан с формираната решаваща воля на въззивния съд, поради което предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК остават недоказани. Решението по т. д. № 990/2021 г. на ВКС, II т. о. е неотносимо към въпроса, дали еднократно сключване на сделка от търговец („когато тя попада в предмета му на дейност и е насочена към осъществяването/подготовката на тази дейност“) я лишава от търговски характер - същото касае съвсем различно производство, в което е разрешен друг правен въпрос. Отговорът в решението на ВКС по т. д. № 2738/2019 г. на I т. о., на което касаторът се позовава, напълно съответства на този, даден в цитираната във въззивното решение практика (решение по т. д. № 497/2020 г. на II т. о. на ВКС) и съобразен от съда, поради което не е налице твърдяното противоречие с така посочените съдебни актове по чл. 290 ГПК. В базата данни на ВКС не съществува решението по т. д. № 2940/2014 г. на II т. о. – последният съдебен акт, с който касаторът иска да установи наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По единствения релевантен за изхода на спора правен въпрос не е обосновано и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а и той не би имал значение извън контекста на чл. 625 ТЗ. В тази връзка касационният съд намира за нужно да отбележи следното: Целта на производството по несъстоятелност е справедливото удовлетворяване на всички кредитори – чл. 607 ТЗ. Наличието на само един кредитор не съответства на целта на производството по чл. 625 и сл. ТЗ, респ. не е достатъчно условие за започване на производство по универсално принудително изпълнение срещу длъжника, като в този случай кредиторът следва да удовлетвори притезанието си по реда на индивидуалното изпълнително производство. Втората цел на производството по несъстоятелност съгласно чл. 607 ТЗ – оздравяване на предприятието на длъжника, също не може да бъде постигната, тъй като предполага наличието на търговско предприятие, каквото не е налице при изначална липса на търговска дейност. В този случай е неприложимо и следващото генерално правило на чл. 607 ТЗ – в производството по несъстоятелност да се вземат предвид интересите на кредиторите, на длъжника и на неговите работници. С оглед изложеното независимо от това, как ще бъде квалифицирана сделката, от която произтича вземането на молителя – настоящ касатор, то не би могло да съставлява основание за откриване на производство по несъстоятелност. Не на последно място следва да се посочи, че въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – същото не е постановено нито при превратно приложение на закона, нито в противоречие с правилата на формалната логика, напротив – същото е логически обосновано и в съответствие със смисъла и целта на закона. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение