Определение № 974 от 18.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1013/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗАД Армеец“ АД против решение №362/31.05.2022г. по т.д.№15/2022г. на Софийски апелативен съд. С него след отмяна на решение №261372 от 05.10.2021г. по т.д.№822/2020г. на Софийски градски съд, ТО, VI-5 състав, в частта, с която „Застрахователно акционерно дружество ДАЛЛБОГГ: Живот и Здраве“ АД, е осъдено да заплати на „ЗАД Армеец“ АД, на основание чл.411 от Кодекса на застраховането /КЗ/ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата 9085,20 лв., представляваща разликата над 38512,63 лв. до общо присъдената сума 47597,83 лв. - застрахователно обезщетение по щета №33017030100460 за имуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП от 04.04.2017г. в района на [населено място], Област Стара З., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 11.05.2020г. до окончателното изплащане, както и сумата 2099,69 лв., представляваща разликата над 8900,69 лв. до общо присъдената с решението сума 11000,38 лв. – обезщетение за забава по чл.86, ал.1 от ЗЗД, начислено върху главницата за период от 13. 01.2018г. до 23.04.2020г., предявените искове са отхвърлени в тази им част. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателят счита, че въззивният съд неправилно е определил размера на вредите и обема на суброгационното право на застрахователя по чл.411 от КЗ, като е приел, че на ищеца се следва сума, равна на средните пазарни цени, тоест действителната стойност на вредите, а не възстановителната. Поддържа, че в случаите на извършен в специализиран сервиз ремонт за поправяне на щетите застрахователят не може да откаже заплащане на застрахователно обезщетение в размер на дължимите за ремонта средства при условие, че те не надхвърлят уговорената застрахователна сума и отразяват реалната възстановителна стойност по смисъла на чл.400 ал.2 от КЗ. Допускането на касационното обжалване касаторът обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по следния съществен материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора: 1.Какъв е обемът на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ в хипотезата на чл.411 от КЗ и съвпада ли с обема на отговорността на застрахователя по имуществена застраховка? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №375/09.07.2009г. по гр.д. №1004/2008г. на ВКС, ГК, решение №209 от 30.01.2012г. по т.д.№1069/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №167 от 07.02.2017г. по т.д.№1655/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други. Ответникът по жалбата „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, [населено място], поддържа, че формулираният в касационната жалба въпрос е бланкетен и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Счита,че не е доказана и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за достъп до касация, тъй като цитираните от касатора решения на ВКС са постановени при различна фактическа обстановка и са неприложими към процесния казус. Твърди, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното въззивно решение е правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено наличието на предпоставките за суброгация по смисъла на чл.411 от КЗ, а именно, че по време на действието на сключения между ищеца и „УниКредит лизинг“ ЕАД договор за застраховка „Пълно Каско” за лек автомобил БМВ Х5 по полица №[ЕГН] от 26.09.2016г. е настъпило предвидено в него застрахователно събитие, в резултат на което на застрахованото МПС са били нанесени вреди, а ищецът е изплатил застрахователно обезщетение в размер 47 517,83 лева. Приел е за доказано, че причина за настъпване на произшествието е противоправното поведение на застрахования при ответника – жалбоподател водач Т. И., като не се установява съпричиняване. Счел е за безспорно установено и че повредите на частите от автомобила, които са били ремонтирани, са били пряка последица от процесното ПТП, поради което подлежат на обезщетяване. Във връзка с размера на обезщетението е посочил, че същият е определен от застрахователя съгласно чл.71 от Общите условия на застраховка на моторни превозни средства /“Каско“/ на „ЗАД Армеец“ АД, в който е предвидено,че застрахователното обезщетение за автомобил на възраст до 4 години от датата на първата регистрация, какъвто според експертизата е и процесният случай, може да бъде определено по няколко алтернативно посочени начина, сред които по представени оригинални фактури от сервиз, одобрен от застрахователя. Изложил е съображения, че по отношение отговорността на застрахователя по застраховка „ГО“, условията на договора между застрахователя по имуществената застраховка и увредения са неприложими, същите са му непротивопоставими и не го обвързват, доколкото той не е страна по този договор, а отговорността му по отношение на увредения и на неговия застраховател по имуществената застраховка произтича от закон. Направил е извод, че застрахователят по застраховка „ГО“ отговаря пред увредения като деликвента – пряк причинител, и за всичко, за което последният отговаря, но и за не повече от това, като тази отговорност е до онзи размер на застрахователно обезщетение, която се съизмерява с действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието и това в конкретния случай е установената от вещото лице по съдебно автотехническата експертиза сума, представляваща стойността на ремонта на увредения автомобил по действащите към датата на ПТП, средни пазарни цени, увеличена с признатите ликвидационни и транспортни разходи, която сума общо е в размер на 38512,63 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното: Поставеният от касатора въпрос e свързан с предмета на спора, но по него не е обоснована допълнителната предпоставка за достъп до касация. Относно съотношението на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и обема на отговорността на застрахователя по имуществена застраховка е формирана постоянна практика на ВКС по приложението на чл.411 от КЗ, съответно чл.213 от КЗ /отм./ и чл.402 от ТЗ /отм./, както с цитираните от касатора решения на ВКС, така и със служебно известното на състава решение № 112 от 15.01.2015г. по т. д. №2936/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. В същото се приема, че за да бъде уважен искът по чл.213 от КЗ /отм./, е необходимо да са налице елементите на фактическия състав на суброгационното право: договор за имуществена застраховка, причинено от трето лице застрахователно събитие, възникване на отговорност за третото лице, плащане на застрахователно обезщетение от застрахователя на застрахования. Обхватът на суброгационното право зависи от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования, и от размера на обезщетението, което третото лице дължи на застрахования. Платилият застраховател може да встъпи в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. При суброгиране в правата на застрахования застрахователят не може да има повече права от самия застрахован, а третото лице или неговият застраховател не могат да бъдат задължени да платят на застрахователя по имуществената застраховка повече, отколкото дължат на застрахования. В решение №64 от 15.06.2010г. по т.д.№667/2009г. на ВКС, ТК, І т.о. е прието, че в производството по чл.402 от ТЗ /отм./ ответникът е трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да противопостави на застрахователя всички свои възражения, които има срещу застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения, които се основават на застрахователното отношение, в това число и за липсата на валиден застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени в чл.402 от ТЗ /отм./. Следователно заплатеният от застрахователя по застраховка „Каско“ размер на обезщетението не обвързва застрахователя на гражданската отговорност на деликвента, а въпрос на доказване в конкретното производство ще бъде дали размерът на платеното от ищеца обезщетение съответства на реалната стойност на вредата. Изследвайки възстановителната стойност на увреденото имущество, определена като средни пазарни цени към датата на увреждането на ремонта / части и труд/ за отстраняване настъпилата вреда, въззивният съд не е допуснал отклонение от цитираната практика, нито е подменил възстановителната с действителната стойност на автомобила. Спорен между страните и обуславящ изхода на настоя щото производство е въпросът относно начина на определяне на действителния размер на вредите, в хипотеза, в която цените за ремонт на автомобила в специализиран /оторизиран/ сервиз се отклоняват от средните пазарни цени за възстановяване на увреденото имущество, установени от назначената по делото съдебно – автотехническа експертиза. В тази насока касаторът не поставя правен въпрос. Разрешение на този въпрос не е дадено и в цитираните от касатора решения на ВКС, защото в конкретните случаи, разглеждани в решенията, не е установено отклонение между разходите за ремонт на увредения автомобил в оторизиран сервиз и средните пазарни цени за възстановяване на имуществото. В решение №209 от 30.01.2012г. по т.д.№1069/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., съставът на ВКС е приел, че въззивният съд неправилно е обвързал размера на застрахователното обезщетение с неприложимата Методика по Наредба №24/08.03.2006г., при представени фактури за ремонт на автомобила в оторизиран сервиз, като е посочил, че застрахователят по имуществената застраховка не може да откаже изплащане на застрахователно обезщетение в размер на дължимите за ремонта средства при условие, че те не надхвърлят уговорената застрахователна сума и отразяват реалната възстановителна стойност на автомобила. Извършвайки преценка дали цената на ремонта в оторизиран сервиз е съответна на реалната възстановителна стойност на автомобила, въззивният съд не се е отклонил от посочената практика, а обосноваността на изводите му в конкретния случай не подлежи на проверка в стадия по допускане на касационното обжалване. В решение №167 от 07.02.2017г. по т.д.№1655/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. съдът е възприел стойността на ремонта по цени на официалния представител на марката, тъй като те са посочени от заключението като възстановителна стойност на имуществото, без по делото да има данни за различни пазарни цени за ремонта. С решение №375/09.07.2009г. по гр.д. №1004/2008г. на ВКС, ГК, видовете увредени части, тяхната стойност и разходите за труд са приети за установени от назначената автотехническа експертиза, като няма данни разходите за възстановяване да са извършени в оторизиран сервиз. При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд