Определение № 427 от 22.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 581/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Заводски строежи ПС Пловдив“АД срещу решение №106/20.12.2022г. по т.д.№232/2022 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение №180/19.07.2022г. по т.д.№110/2022г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което дружеството е осъдено да заплати на Г. А. Н. договорна неустойка за забава, съгласно споразумение от 03.10.2013г., в размер на 28 650 лв. за периода 22.12.2020г. – 30.06.2021г., ведно със законната лихва и разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. Касаторът счита,че при постановяването на обжалваното решение съдът не е зачел влезлите в сила съдебни решения, с които дружеството е било осъдено да заплати на ищеца неустойки, считано от 31.12.2008г., от която дата /доколкото съдилищата са приели,че на таза дата е настъпила изискуемостта/ счита,че е започнала да тече давността за гглавното вземане. Поради това, според касатора, направеният от въззивния съд извод,че погасителната давност не е била изтекла към датата на завеждането на исковата молба, е неправилен и необоснован.Поддържа,че с направеното от съда тълкуване на клаузата на чл.3.2 от споразумението от 03.10.2013г., въз основа на което същият е стигнал до извода,че срокът на изпълнение на задължението да се изградят обектите в завършен вид е новиран на 31.12.2015г., решаващият състав е изменил волята на страните. Твърди,че такава новация няма, а падежът на главното задължение е този, който е уговорен още с предварителния договор – 31.12.2008., каквато действителна воля се извлича от тази и от останалите клаузи на споразумението, с които страните са признали,че дружеството е в неизпълнение на главното си задължение да завърши обектите в уговорения с предварителния договор вид и степен. Като допълнителен аргумент в подкрепа на тази теза касаторът изтъква факта,че ищецът е предявявал претенции за неустойки за забава от 31.12.2008г. Наред с тези съображения касаторът оспорва като неправилно приетото от съда по възражениятя му,че с исковата молба се претендира неустойка за неизпълнение,а с допълнителната такава – неустойка за забава,че петитумът на иска е ясно формулиран и с него се търси мораторна, а не компенсаторна неустойка.По тези съображения касаторът прави искане за отмяна на решението на БАС и произнасяне на касационната инстанция по същество, като с решението си отхвърли предявения срещу него иск и му присъди направените разноски за всички инстанции. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материалноправния въпрос,свързан с основателността на възражението му за погасяване иска по давност От кой момент следва да се считат за възникнали притезанието за реално изпълнение на строителството,а оттам и вземането за неустойка за забава, изрично уговорена между страните? Като съдебна практика,на която противоречи даденото от състава на Бургаски апелативен съд разрешение на въпроса касаторът сочи решение №190/03.12.2019г. по гр.д.№4386/18г. на ІІІ г.о. на ВКС, на решение №78/10.07.2017г. по т.д.№ 843/16г. на І т.о. на ВКС, решение №97/02.06.2011г. по т.д.№828/10г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №5/25.01.1995г. по гр.д.№984/91г. на V г.о. на ВКС и решение №568/03.06.2005г. по т.д.№885/04г. на ІІ т.о. на ВКС, в които се приема,че „моментът на възникване на задължението за неустойка за забава съвпада с момента, от който длъжникът е изпаднал в забава и вземането за неустойка е станало изискуемо“, както и,че „за да е налице вземане за неустойка за забава е необходимо освен изрична уговорка за това, още и наличие на самия факт на забавата, изразяващ се в неизпълнение на падежа“. Според посоченото в изложението на касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №115/10.01.2012г. по т.д.№883/10г. на І т.о. на ВКС, съгласно което „преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици“, по въпроса за преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо за момента, от който главният дълг е станал изискуем и длъжникът е изпаднал в забава. Твърди, че, противно на тази практика, въззивният съд неправилно е приел,че главното задължение за изпълнение на обектите в завършен вид би се погасило на 31.12.2020г. – след изтичането на петгодишния давностен срок с начало 31.12.2015г., но със завеждането на иска за реално изпълнение на 22.12.2020г. давността е била прекъсната, доколкото към тази дата, според касатора са били изтекли освен общата 5-годишна, също и абсолютната 10-годишна давност. Поддържа се от касатора в изложението, че допълнителният критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК е приложим и с процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните, тъй като, в противоречие със задължителните указания в ППВС №1/53г., въззивният съд не е взел предвид, че с петитума на исковата молба е поискано присъждане на неустойка за неизпълнение, а с допълнителната такава – неустойка за забава и не се е произнесъл по възражението му за недопустимост на изменението на петитума на иска, заявен с исковата молба,чрез преминаването от един вид неизпълнение /пълно/ към друг вид неизпълнение /забавено/. При разрешаването на материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл.92 ал.1 ЗЗД, който е от съществено значение за изхода на спора, касаторът счита,че съдът се е отклонил от постоянната практика на ВКС, според която неустойката се дължи само за неизпълнение на задълженията, за които е уговорена, а в случая съдът изобщо не бил обследвал вида на спорното право. В тази връзка касаторът се позовава на решения на ВКС по т.д.№1090/11г. на ІІ т.о., по т.д.№377/11г. на ІІ т.о., по т.д.№714/08г. на ІІ т.о. ,по т.д.№959/12г. на ІІ т.о. и по т.д.№59/08г. Като самостоятелно основание за допускане на касация страната се позовава на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди,че обжалваното решение е очевидно неправилно, която предпоставка обосновава с доводи за липса на съобразяване с пределите на СПН на решенията по предходните дела, противно на нормата на чл.297 ГПК и, че в решението си съдът не е установил правилно фактите по делото, поради което е достигнал до напълно неправилни изводи за момента, в който длъжникът е изпаднал в забава и неправилно е изчислил давностните срокове. Ответникът Г. А. Н., в представен чрез процесуалния му представител писмен отговор, е изразил становище за липса на обосновани от касатора предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол, а по същество – за правилност на постановения съдебен акт.Претендира присъждане на направените от него за настоящото производство разноски, съгласно списък. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си Бургаски апелативен съд е приел, че първата инстанция е била сезирана с предявен от ищеца Г. Н. осъдителен иск срещу дружеството „Заводски строежи ПС Пловдив“АД по чл.92 ал.1 ЗЗД - за заплащане на неустойка за забавено изпълнение на задължение по договор от 21.03.2008г., съчетаващ белезите на договор за изработка и предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, по който ответникът /въззивник и сега касатор/ е поел задължение за изгради, продаде и предаде на ищеца в уговорена пълна степен на завършеност двадесет и седем офисни помещения в сграда, находяща се в [населено място] и индивидуализирана в договора при уговорен срок за изпълнение 31.12.2008г. срещу определена в договора цена. Съдът е приел за безспорно, че с нотариални актове от 2009г. недвижимите имоти, обект на договора между страните, са били прехвърлени на ищеца, но в степен на завършеност „груб строеж“, а не във вида,описан в договора – изцяло завършени с изпълнени външна и вътрешна дограма, инсталации, гипсова шпакловка и циментова замазка, поради което на 03.10.2013г. страните са сключили споразумение към договора, с чиято клауза на чл.3 ясно и недвусмислено са изразили волята си за изменение на първоначалната договорка относно срока за изпълнение на задължението на строителя и продавач да предаде помещенията в завършен вид, като са го продължили до 31.12.2015г. Приел е в тази връзка за неоснователно твърдението на въззивника в жалбата му,че новият срок е относим единствено към определяне размера на неустойките, като е посочил,че подобно новиране на главното задължение е в обхвата на автономията на страните по договора и договорната свобода, поради което то е произвело действия в отношенията между тях. Съдът е констатирал,че при подновеното договаряне със споразумението страните са се уговорили,че при неизпълнение на задължението в така определения срок строителят дължи, считано от 01.01.2016г. неустойка в размер на 150 лв. дневно за всеки просрочен ден; констатирал е и,че липсват ангажирани от страната, носеща доказателствената тежест – ответника, доказателства в рамките на исковия период това задължение да е изпълнено. Прието е за установено,че между страните са се развили предходно спорни правоотношения, като съдебното производство, образувано във връзка с дължимостта на неустойката по чл.3 от споразумението от 03.10.2013г., е приключило с влязло в сила решение /по гр.д.№324/17г./, с което в полза на ищеца е присъдена такава за периода 01.01.2016г. - 06.02.2017г. Като е съобразил това обстоятелство,съдът е приел,че наведените от ответника по делото правоизключващи възражения за нищожност на клаузата за неустойка са преклудирани от силата на пресъдено нещо, която обхваща и правопораждащите спорното субективно право факти, като забраната за пререшаемост по чл.299 ал.1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществени преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици /цит. съдебна практика на ВКС/. Прието е от състава на апелативния съд за неоснователно възражението на въззивника, че в конкретния случай се касае за уговорена компенсаторна неустойка, а не мораторна такава, доколкото с обективираните в споразумението,приети от съда за ясни волеизявления на страните, дължимостта на неустойката е установена с оглед неточно във времево отношение изпълнение на главното задължение на строителя да предаде обектите в завършен вид, като категорично след крайния падеж на задължението /приет от съда за 31.12.2015г./ ,следва и първият ден на дължимост на неустоечното плащане. За неоснователно въззивният съд е приел и възражението на въззивника за неизправност на насрещната страна по договора /поради твърдяно неизпълнение на задължението й за плащане/, като се е позовал на клаузата на чл.2.2 от споразумението от 03.10.2013г., в която страните са признали изрично,че задължението на купувача е погасено изцяло, включително чрез прихващане, направено със споразумението. На базата на тези разсъждения въззивният състав е немерил предявения иск за доказан както по основанието си, така и в размера, присъден с решението на първата инстанция, проверен от решаващия състав на апелативния съд, поради което е заключил,че искът подлежи на уважаване в претендирания размер, ведно със законната лихва. При този извод, съдът е разгледал направеното от въззивника-ответник правопогасяващо възражение за недължимост на неустойката,поради погасяване по давност на главното задължение, като е съобразил нормата на чл.119 ЗЗД, предвиждаща,че с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни такива, макар давността за тях да не е изтекла. Изложил е в тази връзка,че срокът за изпълнение на главното задължение – за изграждане на обектите в степента на завършеност, определена в договора между страните, е бил продължен по изрична уговорка в последвалото споразумение до 31.12.2015г., от която дата /представляваща падеж/ е започнала да тече и погасителната давност за това задължение, която е с продължителност пет години и краен момент 31.12.2020г. Тъй като от данните по делото е видно, че на 22.12.2020г. ищецът е предявил иск за реално изпълнение на главното задължение /по който е образувано гр.д.№117/2021г. по описа на Бургаски окръжен съд, приключило с позитивно за ищеца решение, междувременно потвърдено от въззивния съд и влязло в сила с постановяване на 27.07.2023г. на определение по т.д.№1274/22г. на І т.о. на ВКС за недопускане на касационен контрол/, съдът е приел,че от посочената дата давността е била прекъсната преди срокът да изтече.Въз основа на това е заключил,че не е налице изсрочване на главното задължение, което да погаси и акцесорното такова. По възражението за изтичане на абсолютната давност, установена с разпоредбата на чл.112 ЗЗД, съдът е развил съображения за нейната приложимост за парични вземания срещу физически лица, каквато не е разглежданата хипотеза, а отделно от това е допълнил и,че нормата е влязла в сила от 02.06.2021г., което сочи на липса на изтекъл давностен срок, дори същата да би била относима към случая. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпросите разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общозначим характер, т.е. разрешенията им да са приложими и към други сходни случаи. Същите следва да имат характер на въпроси по прилагането на закона, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Единственият формулиран от касатора в началото на изложението въпрос не осъществява общата предпоставка за допустимост на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като отговорът му изисква преценка на фактите по делото, установени със съответните доказателства, което му придава характер на въпрос по съществото на спора и по правилността на мотивите, с които той е разрешен от въззивния съд според конкретните обстоятелства.Начинът,по който е поставен, не позволява и да бъде преформулиран чрез преодоляване на конкретиката му, за да би бил приложим отговорът му в други случаи от практиката, поради това,че възникването на договорните задължения и настъпването на изискуемостта им зависят от съответните уговорки между страните по тях. Поради това и практиката, сочена от касатора, не дава относими именно към така формулирания въпрос разрешения. Отделно, принципно извод за противоречие на решаващите мотиви на въззивната инстанция с дадените в цитираните решения на ВКС също не може да бъде направен, доколкото въззивният съд не е приел нещо различно от възприетото с тях. Напротив, посочил е,че ответникът е изпаднал в забава за изпълнението на главното задължение на датата, уговорена от страните като падеж в сключеното между тях споразумение, до която е продължен срокът за изпълнение, поради което от тази дата е възникнало и задължението му за неустойка. Конкретен въпрос, свързан с „преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо за момента, от който главният дълг е станал изискуем и длъжникът е изпаднал в забава“ не е поставен в изложението. Касаторът се е позовал на практика на ВКС, според която силата на пресъдено нещо се отнася и до релевантните за изискуемостта на съдебно признатото вземане факти, но въззивният съд нито е отрекъл това да е така, нито в соченото като несъобразено от него влязло в сила решение, предходно постановено във връзка с друг спор между страните, основан на същите факти /това по гр.д.№1041/2016г. по описа на Пловдивски окръжен съд/, има произнасяне, аналогично на твърдяното от касатора, относно по-ранен падеж на главното задължение, като в мотивите му изрично е отбелязано,че със споразумението от 03.10.2013г. страните са преуредили за в бъдеще отношенията си, включително определяйки нов срок за изпълнение на задължението на касатора да предаде имотите в завършен вид – 31.12.2015г. Поставеният в раздел ІІ на изложението въпрос относно процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните, макар и непрецизно формулиран, може да бъде приет за релевантен, доколкото касае задължението на въззивната инстанция, като инстанция по същество, при решаването на спора да изложи самостоятелни мотиви по предмета му, извършвайки преценка на доказателствата при съобразяване твърденията, доводите и възраженията на страните. Противоречие при процедирането на съда както със сочената от касатора практика на ВКС, така и със служебно известната на състава такава, обективирана в решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на І т. о. и решение № 18/09.03.2018 г. по т. д. № 1512/2017 г. на І т. о. и др. не се констатира. Оплакването, обусловило и поставянето на въпроса, е за липса на произнасяне на апелативния съд по направено от касатора във въззивната му жалба, възражение за недопустимо прието от първата инстанция изменение на исковата претенция в нарушение на нормата на чл.214 ГПК /според него с исковата молба се е претендирала неустойка за неизпълнение, а с допълнителната такава – неустойка за забава/. Такова възражение, видно от съдържанието на въззивната жалба, не е било включено в предмета на произнасяне от въззивната инстанция, която е ограничена в дейността си с разпоредбата на чл.269 ГПК. В първата част от жалбата, с която е бил сезиран БАС, страната е навела доводи,че липсва сила на пресъдено нещо с решението по гр.д.№324/17г. по описа на ПОС, доколкото с диспозитива на същото съдът бил осъдил дружеството да заплати на ищеца неустойка за пълно неизпълнение /въззивникът е изхождал от буквата на диспозитива,без да съобрази,че такава е изчислена и присъдена за определен период след падежа 31.12.2015г./, а по настоящото дело се претендира неустойка за забава, какъвто иск и е бил уважен от първата инстанция, без такава да е предвидена в споразумението от 03.10.2013г. С решението си въззивният съд се е произнесъл именно по това възражение, като е приел,че според ясните и недвусмислени волеизявления на страните по споразумението, същите са приели да се дължи неустойка при неточно във времево отношение изпълнение на задължението да се предадат в завършен /готов/ вид обектите, индивидуализирани в предварителния договор,сключен между тях. Изложеното води до извод за липса на обосновани от касатора основания за допускане на касационния контрол при предпоставките на чл.280 ал.1 вр. чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Наведените от касатора във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените в нея хипотези на очевидна неправилност или на аналогична на тях такава, при която порокът на съдебното решение да „личи от пръв поглед“ и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. По характера си същите представляват оплаквания за неправилно тълкуване на клаузите на споразумението, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба направените от него разноски за производството, представляващи платено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 2206,50 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение