Определение № 261 от 26.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 1353/2014 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, изр.1, във вр. с ал.1, т.2 ГПК. Образувано е по частната жалба на ЗД [фирма], гр.София против постановеното от Софийски апелативен съд определение № 152 от 21.01.2014 г., по в.гр.д.№ 1595/2013 год., в частта, с която е оставено без уважение искането на молителя, заявено чрез адв. М.Г. - САК и основано на чл.248, ал.1 ГПК, за изменение на постановеното от същия съд въззивно решение № 1887/16.10.2013 г., по в.гр.д.№ 1595/2013 г. относно размера на присъдените на насрещната по делото страна деловодни разноски за заплатеното за въззивното производство адвокатско възнаграждение, като прекомерно. С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила – чл.78, ал.5, във вр. с ал.1 ГПК. Основно частният жалбоподател възразява срещу процесуалната и материална законосъобразност на извода на въззивния съд, че с оглед правната и фактическа сложност на делото, поведението на страните и на процесуалните им представители във вр. с осъществената във въззивното производство защита, не са налице предпоставките на закона за присъждане по- нисък размер от заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение за тази инстанция в размер на 5 900 лв.с ДДС. Ответната по частната жалба страна в срока по чл.276, ал.1 ГПК е възразила по основателността на въведените основания за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното, във вр. с инвокираните оплаквания и данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира: Частната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.24 на ТР на ОСГТК на ВКС № 6/06.11.2013 год., по т. д. № 6/2012 год. процесуалният ред за обжалване определението на въззивния съд за допълване или изменение на въззивното решение в частта за разноските е този, установен в чл.274, ал.2 ГПК, поради което наличието или не на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК не следва да бъдат обсъждани. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че с оглед заявения с въззивната жалба материален интерес от 60 000 лв., присъденото допълнително обезщетение на Роза М. М., като въззивник - възлизащо общо на сумата 40 000 лв. и разгледаните във въззивното производство спорни правни въпроси, делото е със значителна правна и фактическа сложност, поради което заплатеното адвокатско възнаграждение на [фирма], макар да надвишава минимално определения размер по Наредба № 1/2004 год. на ВАС, във вр. с чл.36 ЗА не се явява прекомерно по см. на чл.78, ал.5 ГПК, поради което не следва да бъде намалено, извън допуснатата математическа грешка при изчисляване общо дължимите на ищцовата страна деловодни разноски. Определението е правилно. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, с която законова разпоредба е създадено изключение от общото правило на чл.78, ал.1 ГПК, за да намали размера на платеното адвокатско възнаграждение съдът трябва да установи, при изрично заявено в тази насока искане от насрещната страна, че фактическата и правна сложност на делото несъответства на същия. Несъмнено е, че поради изключителния и характер разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК намира приложение единствено когато са налице и двете предвидени, при условията на кумулативност, предпоставки – процесуалноправна - искане на насрещната страна за намаляване на заплатеното адвокатско възнаграждение и материалноправна - прекомерност на платеното възнаграждение за адвокат, съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, като липсата на която и да е от тях изключва приложение на соченото процесуално правило. В случая при обосноваване на крайния си правен извод за отсъствие на основание за редуциране на заплатеното във въззивното производство от Роза М. М. адвокатско възнаграждение до установения в Наредба № 1/ 2004 г. на ВАС минимум решаващият състав на Софийски апелативен съд е взел предвид и подробно обсъдил както предмета на делото и наличието на множество спорни правни въпроси, по които отсъства формирана задължителна практика на касационната инстанция, така и поведението на процесуалния представител на страната с оглед на действително извършената от същия защита на същата пред въззивната инстанция, изразяваща се в изготвяне на подробна въззивна жалба, отговор на насрещната въззивна жалба, явяване и пледиране в проведеното съдебно заседание, изготвяне отговор на депозираната от ЗД [фирма] молба по чл.248, ал.1 ГПК. Следователно преценката на въззивния съд, че платеното възнаграждение на [фирма] не е прекомерно по см. на чл.78, ал.5 ГПК е обоснована и изградена в съгласие с изискването на процесуалния закон, поради което се споделя напълно от настоящия съдебен състав и частната жалба на ЗД [фирма], гр.София следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.248, ал.1 ГПК