Определение № 5638 от 04.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2076/2024 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу решение № 50/11.03.2024г. по в.гр.д.№ 47/2024г. на Апелативен съд Пловдив, с което се потвърждава частично решение № 354/14.12.2023г. по гр.д. № 279/2023г. на Окръжен съд Хасково в частта, в която е уважен предявеният иск на П. П. А. против Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за обезщетение на неимуществените вреди от 25 000 лева, ведно със законните лихви от 04.05.2020г. до изплащане на сумата. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и необосновано, вкл. за присъдените разноски по чл.38, ал.2 ЗАдв., а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по уточнения при условията на т.1 от ТР № 1/10.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК въпрос: Как се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди на пострадалото лице, с оглед критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 ЗОДОВ. Според касатора, въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и е налице основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От П. П. А. чрез адвокат Т. К. от АК-Хасково е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и претендира разноски по делото. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като П. П. А. е бил задържан за 24 часа и привлечен като обвиняем на 14.12.2015 г. по ДП № 2/2015г. на ГДБОП-Хасково, по пр.пр. № 332/2015г., за престъпления по чл.321, ал.3, пр.2 и пр.4, т.2, вр.ал.2 НК. С определение на съда от 16.12.2015 г. по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „парична гаранция” от 5000 лева, заменена с “домашен арест“ в периода 20.12.2015 г. - 10.03.2016 г., когато отново е наложена мярка „парична гаранция“ от 10 000 лева, отменена с постановление от 14.07.2017 г., заедно със забраната да напуска пределите на страната. Междувременно, ищецът отново е привлечен като обвиняем на 07.06.2017 г., но с постановление от 21.03.2019 г. на прокурор от Спец.прокуратура, образуваното ДП № 2/2015 г. на ГДБОП-МВР е прекратено по отношение на ищеца и влязло в сила на 05.04.2019г. При тези релевантни за спора обстоятелства, за продължителността на наказателното преследване, тежестта на повдигнатите обвинения и степента на въздействие върху психическото състояние от преживения стрес и напрежение на ищеца, довели до влошаване на здравето му, както и взетите по отношение на него мерки за неотклонение, вкл. забраната да напуска страната, според въззивния съд, справедливото обезщетение за причинените морални вреди от незаконното обвинение е в размер на 25 000 лева, а на адвокат Т. К. от АК-Хасково се дължи възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. в размер на 2650 лева. При проверка на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че поставеният въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение спора и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на обвинение от прокуратурата и причинените неимуществени вреди на ищеца, в резултат на което се е влошило неговото здравословно състояние и доброто му име в обществото. Изводите на съда са в съответствие с разясненията в ТР № 1/2001 г. по тълк.дело № 1/2000г. на ВКС, ОСГК, според които, при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд е обсъдил подробно всички събрани доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, въз основа на които е установил степента на въздействие на наказателната репресия върху живота на незаконно обвиненото лице, както в личен, така и в професионален план. При преценка на събраните доказателства, въззивният съд е достигнал до извод, че вредите на пострадалия са с по-голям интензитет от обичайния поради значителното засягане на професионалните му качества и широкото разгласяване на случая в медиите, което несъмнено е причинило неудобство при общуването на ищеца с неговите близки и колеги. Според мотивите на съда, наказателното производство е прекратено в досъдебната фаза, но по делото се доказва наличието на причинна връзка с претърпените от ищеца вреди, за които му се дължи обезщетение по справедливост в размер на 25 000 лева. Крайните изводи при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е в съответствие с практиката по т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата. Предвид изложените съображения, поставеният от касатора въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба П. П. А., чрез адвокат Т. К. от АК-Хасково, е поискал разноски пред настоящата инстанция, на основание чл.38, ал.1 т.3 ЗАдв., които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени в размер на 1200 лева. При определяне на конкретния размер, настоящият състав на Върховния касационен съд съобразява постановеното решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз и даденото с него тълкуване на чл.101 §1 ДФЕС, във вр. с чл.1 §3 ДЕС, на установеното в Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, че съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Ето защо, в случая, искането за присъждане на разноски в тежест на Прокуратурата на Република България, за оказана безплатна правна помощ от адвокат Т. К. от АК-Хасково, на основание чл.38, ал2 ЗАдв., следва да бъде уважено за сумата от 1000 лева. Касационната жалба в частта за присъденото от въззивната инстанция адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв., в размер на 2650 лева, по съдържанието си представлява молба за изменение на присъдените разноски по реда на чл.248, ал.1 ГПК, по която компетентен да се произнесе е Пловдивският апелативен съд. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение