Определение № 4481 от 06.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2506/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Съдебното производство е образувано по искова молба на Х. М. П. срещу И. Г. Д., за признаване за установено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, че ответницата не е собственик на едноетажна жилищна сграда - лятна кухня с площ от 46 кв. м., изградена в УПИ [№] от кв. 56 по плана на [населено място], [община], Софийска област, и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на издаден в полза на ответницата констативен нотариален акт № 192, том IV, рег. № 5619, дело № 749 от 06.10.2023 г., с който същата е призната за собственик на постройката на основание чл. 92 ЗС. Ищцата твърди в исковата молба, че е собственица на 1/2 ид. ч. от сградата на основание наследствено правоприемство от Х. М. Помашки, починал на 29.08.2021 г. Собственица на останалата 1/2 ид. ч. била нейната сестра А. М. Д., която е трето за спора лице. Твърди, че ответницата е придобила собствеността върху дворното място и друга сграда в него въз основа на прехвърлителни сделки, първата от които е извършена от Х. П. на 18.12.2014 г. с н. а. № 101, а втората - от неговата частна правоприемница Ц. М. С. и съпруга й, с н. а. № 434 от 18.02.2022 г. Спорната сграда не била част от предмета на сделките и останала в собственост на Помашки, а след неговата смърт била придобита от наследниците му по закон- ищцата и нейната сестра. Констативният нотариален акт за собственост в полза на ответницата бил издаден в нарушение на закона, тъй като установената в чл. 92 ЗС връзка между правото на собственост върху земята и построените върху нея сгради съществува единствено към момента на тяхното изграждане, поради което след този момент никой правен субект не може да се ползва от придобивното основание приращение. Сезираният с исковата молба Ботевградски районен съд е намерил, че ищцата, която твърди, че е собственица на 1/2 ид. ч. от сградата, не обосновава правен интерес от иска над размера от 1/2 ид. ч. от правото на собственост, на която твърди да е титуляр, поради което с определение № 900 от 17.10.2024 г. по образуваното гр. д. № 270/2024 г. е прекратил производството в тази част като недопустимо. Подадената от ищцата частна жалба е оставена без уважение с определение № 39 от 13.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1002/2024 г. на Софийския окръжен съд. В мотивите към него е посочено, че изцяло се споделят съображенията на районния съд, доколкото в случая ищцата не заявява собственически права за повече от 1/2 ид. ч. от сградата. В исковата молба не са изложени твърдения, от които ищцата черпи права по отношение на целия имот, което не обосновава по никакъв начин наличие на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за целия имот. С оглед изложеното въззивният съд е заключил, че не е налице нито една от предпоставките за допустимост на отрицателен установителен иск за 1/2 ид. ч. от процесния имот според т. 1 на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. За подкрепа на тази теза съдебният състав се е позовал на практика на ВКС, обективирана в решение № 35 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 1845/2018 г. на I-во г. о., и решение № 130 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 746/2020 г. на І-во г. о. Недоволна от този резултат, ищцата е оспорила въззивното определение с оплаквания за неговата неправилност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се е позовала на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по обусловилия изхода на производството правен въпрос: „ Може ли съсобственик да предяви отрицателен установителен иск за собственост на идеални части от имота, надхвърлящи собствената му идеална част? “. Позовала се е на постановките на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 3 от 25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС, както и на казуалната практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 130 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 746/2020 г. на I-во г. о., решение № 213 от 03.10.2014 г. по гр. д. № 2881/2014 г. на I-во г. о., решение № 66 от 24.04.2012 г. по гр. д. № 795/2011 г. на II-ро г. о. В жалбата е посочила още решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр. д. № 1260/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 504 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 603/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 66 от 12.04.2010 г. по гр. д. № 4152/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. След преценка, настоящият съдебен състав на I-во г. о. на Върховния касационен съд намира, че е сезиран с процесуално допустима частна жалба, която е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, с което се оставя без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Ответницата по жалбата И. Г. Д. - ответница по иска, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, налице са предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване с цел проверка на правилността на въззивното определение, с което предявен от съсобственик отрицателен установителен иск срещу трето за съсобствеността лице, което се легитимира за собственик на цялата съсобствена сграда на основание приращение по чл. 92 ЗС, е приет за недопустим за онази идеална част от вещта, която надхвърля идеалната част на ищеца. Съображенията за това са следните: С ТР № 3 от 25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС, с което е отклонено предложението на състав на І-во г. о. на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по въпроса, поставен и по настоящото дело, а именно: „Може ли съсобственик да предяви отрицателен установителен иск за собственост за идеални части от имота, надхвърлящи собствената му идеална част?“, (тъй като е прието, че не са налице противоречиви разрешения по идентични материалноправни въпроси в тълкувателните части на обсъдените в тълкувателния акт две групи решения на ВКС), е посочено, че при всеки конкретен спор наличието на правен интерес се преценява конкретно въз основа на обосновани твърдения, посочени в исковата молба. В настоящия случай, при конкретните твърдения на ищцата, че сградата не е била включена в предмета на разпоредителните сделки от 2014 и 2022 г., била е собственост на Х. П. към датата на смъртта му на 29.08.2021 г., и предвид обстоятелството, че самата ответницата се легитимира в процеса не по силата на посочените договори, а на основание приращението, следва да се приеме, че е налице правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск за отричане правата на ответницата върху цялата сграда. Разпоредбата на чл. 92 ЗС в случая не би могла да се приложи само за идеална част от сградата с оглед вече изложените фактически твърдения на спорещите страни, тъй като е правно невъзможно констатацията досежно запазването или не на собствеността върху постройката отделно от собствеността върху земята при извършването на разпоредителните сделки, да бъде различна за различните идеални части. За да обоснове извод за недопустимост на отрицателния установителен иск за собственост за идеалната част, която надхвърля частта на ищцата, въззивният съд в случая неправилно се е позовал на решение № 130 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 746/2020 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 35 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 1845/2018 г. на ВКС, I-во г. о., тъй като и двата акта не разкриват спецификата, характерна за настоящия спор, която е свързана с естеството на придобивното основание, на което ответницата се позовава - принципът на приращението по чл. 92 ЗС. Освен това, видно от първото посочено решение, предявеният отрицателен установителен иск за идеална част от съсобствена вещ, която не се застъпва със собствените на ищеца идеални части, е приет за допустим. Аргумент в подкрепа на поддържаното от въззивния съд становище не може да се извлече и от определение № 50257 от 15.11.2022 г. по ч. гр. д. № 1541/2021 г. на ВКС, І-во г. о., постановено от настоящия съдебен състав. Възприетият в него общ принцип за правното значение на силата на пресъдено нещо и невъзможността същата да се противопостави на неучаствалите в процеса срещу третото за съсобствеността лице други съсобственици на ищеца в общата вещ, следва да бъде преценяван по настоящото дело именно с оглед изтъкнатото естество на правното основание, на което ответницата се позовава, което при наличието на различно разрешение на въпроса за правото на собственост с участието на съсобственицата на ищцата (А. М. Д.), би довело до две противоречиви решения по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Ето защо спорът по настоящото дело не може да се ограничи в рамките само на 1/2 ид. ч. от вещта, по отношение на която ищцата претендира права. Налице е правен интерес от водене на отрицателен установителен иск за собственост на цялата вещ, независимо че за останалата 1/2 ид. ч. правата на ищцата не се застъпват с тези на ответницата. Искът е допустим и въведеният с него материалноправен спор с предмет цялата вещ следва да бъде разгледан от съда по същество. Като неправилно, въззивното определение и потвърденият с него първоинстанционен съдебен акт следва да бъдат отменени, а делото следва да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявения отрицателен установителен иск и в частта му над размера от 1/2 ид. ч. от правото на собственост, на която ищцата не твърди да е титуляр. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.