Определение № 716 от 22.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 748/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Министерството на околната среда и водите, [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2715 от 06.12.2019 г., по т.д.№ 748/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 5626 от 23. 08.2018 г., по гр.д.№777/2018 г. за уважаване на предявените срещу касатора, като ответник отрицателни установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК, като е прието за установено, че в негова полза не са възникнали вземания от [община] за сумата 134 811.26 лв., от [община] – за сумата 249 608.58 лв. и от [община] за сумата 97172.58 лв., въз основа на наложена финансова корекция за допуснати нередности при изпълнение на договор за предоставяне на безвъзмездна финансово помощ № DIR- 51315001-С004/22.11.2013 г. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основното несъгласие на касатора е с извода на въззивния съд, че посочените в писмо изходящ на МОСВ № 26-00-2115 / 27.07.2014 г. нарушения на чл.27а, ал.5 и ал.8 ЗОбП(отм.) не са отделни „нередности“ по см. на Регламент ЕО № 1083 от 11.07.2006 г. и параграф единствен, т.1 от ДР на Наредбата за определяне на процедурите за администриране на нередности по фондове, инструменти и програми, съфинансирани от ЕС( заг. –доп.ДВ, бр.6/2012 г.), приета с ПМС № 285 от 30.11.2009г., (ДВ, бр.97/2009г.). Счита за нелогично възприетото от въззивния съд разрешение, според което двете изготвени от МОСВ писма – с изх.№26-00-2115 / 27.07.2014 г. и с изх.№ 04-00-297/ 27. 01. 2014 г. следва да се разглеждат независимо едно от друго без корелативна връзка помежду им, независимо, че в съдържането на второто от тях е посочено изрично, че е издадено в резултат на осъществената повторна управленска проверка. Затова, според касатора, финансовата санкция следва да се разглежда като наложена именно за 4 нарушения на ЗОбП, а не за едно нарушение, както необосновано е приетото от съдилищата и което е единственото анализирано в контекста на понятието „нередност“. Обстоятелството, че с визираните нарушения на ЗОбП се нарушават и европейските правила, регламентиращи възлагането и изпълнението на обществените поръчки, според изложеното в обстоятелствената част на касационната жалба, означава, че в разглежданата хипотеза вредата се презумира, а размерът на конкретната финансова корекция, която се следва е определима въз основа на пропорционалния метод по МОФК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, депозирано към касационната жалба, касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280,ал.1, т.1 ГПК. Поддържа, че по значимия за изхода на делото материалноправен въпрос, въззивният съд се е произнесъл, като е приел „ по аргумент а fortiori, нередност по см.на цитираните норми не е налице когато допуснатото нарушение на императивна законова норма е поправено от самия възложител в хода на осъществяване на процедурата по обявяване и провеждане на обществената поръчка, поради което не би могло, дори хипотетично да предизвика вредоносен резултат, обуславящ квалифицирането му като нередност, а от там и налагането на финансова корекция в предписания от методологията размер “, което е в противоречие с дадения отговор на ВКС,ТК в решение № 77 от 06.08.19 г., по т.д. № 1835/2018 г. на ІІ т.о.,според който: „ Налагането на финансова корекция в хипотезата на установено формално нарушение на чл.25, ал.5 и/или ал.6 ЗОбП(отм.), което покрива критериите за нередност по см.на дефинитивното й определяне в чл.2,т.7 от Регламент /ЕО/ № 1083/2006 г. на Съвета не е обусловено от доказана реално претърпяна вреда в бюджет на Съюза. Достатъчно е да са налице потенциални финансови последствия за общия бюджет на Европейския съюз, поради нарушаване на принципите на публичност, прозрачност, равнопоставеност и недискриминазция, нарушаване стабилността на икономиката, чрез застрашаване устоите на вътрешния пазар,неосигуряване на максимално ефективно разходване на средствата, съобразно тяхното предназначение за подобряване на икономическото състояние на района въз основа увеличаване свободната конкуренция между стопански правни субекти и пр.“ Като израз на поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е цитирана казуална практика на ВКС, обективирана и в следните решения: № 70/ 02.02.2010 г., по гр.д.№ 41/2009 г. на ІІІ г.о.; №1395/11.08.1955г., по гр.д.№2936/55г. на ІV г.о.; № 518 от 25.07.2005 г., по т.д.№ 825/2004 г. на ІІ т.о., както и практика на ВАД. Исканият достъп до касационно обжалване, обоснован едновременно и с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, е по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.)“ Представлява ли нарушение на чл.27а, ал.5 от Закона за обществените поръчки( отм.) в редакцията му към датата на обявяване на поръчката и на решението за откриване на процедура –06.02.2013 г., за конкретните посочени действия?“; 2.) Може ли да се приеме, по аргумент а fortiori, че не е налице нередност, когато допуснатото нарушение на императивна законова норма е поправено от самия възложител в хода на процедурата по обявяване и провеждане на обществената поръчка?“; 3.) В случай, че конкретните описани в т.1 действия представляват нарушение ЗОбП(отм.), то това нарушение реално ли е или формално, представлява ли нередност по см. на чл.2, т.2 от Регламент № 1083/2006 г. на Съвета от 11. 07. 2006 г. за определяне на общи разпоредби на Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд и Кохезионния фонд и за отмяна на Регламент /ЕО/ 01260/1999? Това нарушение има ли реални или потенциални финансови последствия за общия бюджет на Европейския съюз и следва ли да се налага финансова корекция на субекта, който го е извършил?“; 4.) “ Има ли интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК бенефициент по договор за безвъзмездна финансова помощ за хипотетична неизпълнена (неудържана ) част от финансова корекция, когато останалата изпълнена( удържана ) част от финансовата корекция е била предмет в същото това производство на уважен осъдителен иск, чрез който се оспорва по същество законосъобразността на самата финансова корекция, при условие, че: обстоятелствата и фактите (основанието), на които се основават двата иска са едни и същи; след уважаване на осъдителния иск и обявяване за незаконосъобразна финансовата корекция от една страна, всички бъдещи претенции на управляващия орган по тази корекция отпадат автоматично, а извършените до този момент действия от управляващия орган по удържане на финансовата корекция се отменят с обратно действие и се възстановяват удържаните суми; бенефициенът –възложител е наясно, че от една страна финансовата корекция е изпълнена/ удържана върху искани от него суми за възстановяване по реално изпълнените дейности по договора с изпълнител, а от друга, че за неизпълнената стойност по договор с изпълнител той не може да отправя искане за плащане до управляващия орган за тази неизпълнена стойност; бенефициентът е наясно, че и самият управителен орган не може да предприеме действия, а и не са извършвани такива действия от управляващия орган по претендиране на суми по неналожената част от финансовата корекция върху неизпълнената стойност на договор с изпълнител?“; 5.) При констатирано нарушение за което има състав, посочен в приложенията към МОФК или за който се прилага посоченият там принцип, че и при непосочено в приложенията нарушение, за него се налага финансова корекция с процентния показател, предвиден за най-близкото по категория нарушение, следва ли ДО(РОУ) да доказва наличието на вреда, като елемент от фактическия състав на „нередност“ по см. на Наредбата, Регламент /ЕО/№ 1083/2006 на Съвета и Регламент № 1303/2013 г. или тя се презумира и ако „да“ – оборима ли е или не презумпцията?“ В допълнение като въпроси, разрешени от въззивния съд и включени в предмета на спора, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по см. на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът поставя и следните: за материалноправното положение на бенефициентите по процесния договор за безвъзмездна финансова помощ и свързаното с него тяхно процесуалноправно положение, за положението на партньорите- търговски дружества, които макар и да не са страни по договора за безвъзмездна финансова помощ, са трети ползващи се лица, за съотношението между договора за безвъзмездна финансова помощ и института на договора в полза на трето лице,вкл. в релация с договор за дарение с или без тежести и условия и на договорите на търговското право; за лицата, имащи право да търсят изпълнение по договор по чл.22 ЗЗД и да предявяват пред съда иска си за изпълнение, както и иск за установяване, че промитента дължи уговорената в полза на третото ползващо се лице престация- уговарящият или третото лице, в чиято полза е сключен договора, за вида другарство между бенефициентите - необходимото другарство или на задължително необходимото другарство, предвид материалноправното им положение по процесния договор за безвъзмездна финансова помощ и ако се приеме, че имат право на иск срещу касатора. Налице е и е позоваване на селективните основания по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК, аргументите за които, касаторът счита, че се съдържат в обстоятелствената част на касационната му жалба. Ответниците по касационната жалба, чрез пълномощника си адв.Г.Д., са депозирали общ отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорват искания достъп до касация. Излагат подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3ГПК. При условията на евентуалност възразяват и по основателността на въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд, след самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, доводи и възражения на страните, е споделил, като обоснован и основан на закона извода на Софийски градски съд за основателност на предявения отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, поради отсъствие на допуснато нарушение на общностното и/или национално законодателство в процедурата по обявяване и провеждане на процесната обществена поръчка, което да е „нередност“ по см. на чл.2, т.7 от Регламент /ЕО/№ 1083/2006 г. на Съвета (отм.). Позовавайки се на дефинитивното определяне на понятието нередност в чл.2, §.7 от Регламент (ЕО) № 1083/2006г. на Съвета за определяне на общи разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие,Европейския социален фонд и Кохезионния фонд и за отмяна на Регламент (ЕО) - нарушение на разпоредба на общностното право, произтичащо от действие или бездействие на стопански субект, което има или би имало за последица нанасянето на вреди на общия бюджет на Европейския съюз, като отчитане на неоправдан разход в общия бюджет, възпроизведено както в параграф единствен от ДР на Наредбата за определяне на процедурите за администриране на нередности по фондове и програми, съфинансирани от ЕС(ПМС 285/2009г.), така и в клаузата на чл. 110, ал.2 от процесния договор, решаващият състав на въззивния съд е счел, че нередността, както и вредата, като съществен неин реквизит не се предполага, а следва да бъде установена от управляващия орган при условията на пълно и главно доказване, което по делото не е проведено. Изложил е и съображения, че по аргумент а fortiori нередност, по см. на цитираните разпоредби, не е налице, когато дори и да e допуснато нарушение на императивна законова норма при осъществяване на процедурата по обявяване и провеждане на обществената поръчка, същото е поправено от самия възложител, както е в разглеждания случай, предвид извършената от последния промяна по отношение на първоначално определения срок за получаване на оферти, респ. на заявление за участие, чрез продължаването му с 37 дни, съгласно решение № 105 от 12.02.13 г.. Поради това и сочените от ответника нарушения при провеждане на процедурата по обявяване на обществената поръчка за избор на изпълнител по проекта, установени от звено „Предварителен контрол“, според въззивната инстанция, обективно не осъществяват фактическият състав на чл. чл.27а, ал.5, във вр. с ал.1 ЗОбП и не биха могли, дори хипотетично, да предизвикат вредоносния резултат, обуславящ квалифицирането му като нередност и довели до налагане на съответна финансова корекция, съобразно писмо изх.№26-00-2115/27.07.14 г., възлизаща на 2% от стойността на конкретните сключени договори, на основание чл.10, ал.3 от Методологията. По съображения, че е лишено от основание в закон и отнема правото на възложителя сам в хода на обявяване на процедура по конкретната обществена поръчка, да отстрани констатирани свои пропуски и грешки, въззивната инстанция е преценила изразеното в обратен смисъл становище на ответника по спора, направил изрично признание в хода на делото, че сключените въз основа на така проведената обществена поръчка договори за доставка на съответния необходим брой тролейбуси на транспортните търговски дружества: „Бургасбус“ ЕООД, “Тролейбусни превози“ ЕООД, Градски транспорт“ ЕАД и“Тролейбусен транспорт“ ЕООД, страни по споразумението за партньорство от 06. 02. 2013 г. с общините –бенефициери по договора за безвъзмездна финансова помощ, са изпълнени точно. Като неоснователно, както поради съдържанието на писмо изх.№26-00-2115/27.07. 2014 г., с което окончателно е определена наложената финансова корекция, така и с оглед изричното волеизявление на процесуалния представител на Министерството на околната среда и водите, в проведеното по делото открито съдебно заседание на 14.10.2015 г., че основанията за налагане на финансови корекции са тези, изрично посочени в същото това изходящо от ЮЛ писмо от 27.07.14 г., въззивната инстанция е преценила като неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответника -въззивник, че финансовата санкция следва да се разглежда като наложена именно за 4 нарушения на ЗОбП, част от които са останали необсъдени от СГС. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение. Въведеното с въззивната жалба оплакване за недопустимост на предявените отрицателни установителни искове, поради ненадлежно възникнало процесуално потестативно право на иск в полза на всяка една от общините, настоящи ищци и поради липса на правен интерес е било предмет на обсъждане и от въззивния съд, който е изложил подробни мотиви, противостоящи на тезата на касатора. Позовавайки се на релативния характер на произтичащото от процесния договор за безвъзмездна финансова помощ № DIR-51315001-С004/22.11.2013 г. облигационно отношение и на ограниченото му от субективна страна действие до страните по него, а спрямо трети лица - в определените от закона случаи, в обхвата на които разглежданият не попада, въззивният съд е счел, че надлежно легитимирани както да търсят реално изпълнение по този договор и то чрез присъждане на сумата за безвъзмездна финансова помощ в своя, а не в полза на трети лица, така и да предявяват отрицателни установителни искове, с предмет оспорване вземанията на ответника- Министерство на околната среда и водите, са само общините, безспорно страни по същия, но не и транспортните търговски дружества - „партньори“, намиращи се в своеобразни мандатни отношения с последните. Съобразявайки правната характеристика на договора в полза на трето лице по см. на чл. 22 ЗЗД и уговорените с процесния договор конкретни права и задължения на страните, въззивният съд е отрекъл същият да е сключен в полза на отделните търговски дружества - „партньори“, вътрешните отношения с които Общините са уредили със сключено помежду им самостоятелно и независимо от договора за безвъзмездна финансова помощ споразумение за партньорство от 06.02.2013 г. Оспорвания от ответника правен интерес за всеки от ищците от търсената с отрицателния установителен иск защита, въззивният съд е аргументирал с твърдяното в исковата молба наличие на притежаваното от всеки от ищците право да получи пълния размер на уговорените с договора за безвъзмездна финансова помощ суми, поради недължимост на сумите по наложената съответна финансова корекция, т.е. защото съществуването на това право или пораждането му би било изключено, респ. упражняването му би било осуетено от неоснователна претенция на насрещната страна по делото. Следователно конкуренцията на тези две срещупоставени права, всяко от които изключва съществуването на насрещното такова или прегражда временно или постоянно упражняване правото на ищците, според въззивната инстанция, обуславя наличие на накърнено материално право и съответно правен интерес за всеки един от ищците от предявяването на отрицателен установителен иск. Настоящият съдебен състав изцяло споделя изложените от Софийски апелативен съд съждения във вр. с оспорваната от касатора допустимост на предявените отрицателни установителни искове, което изключва да е налице и вероятна недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт. Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че според трайно непротиворечивата практика на ВКС всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка или да възстанови правото си, когато то е нарушено или оспорвано, предявеният установителен иск, в двата му варианта – положителен и отрицателен, е допустим процесуален способ за защита. За наличие на неяснота, която създава несигурност в правното му положение и която е отстранима със съдебното решение по установителния иск – положителен или отрицателен, е достатъчно титулярът на същото да е направил „разумна субективна преценка”. Безспорно е, че ищците, в качеството им на бенефициенти по договора за безвъзмездна финансова помощ, сключен с Министерството на околната среда и водите наред с [община], не са задължителни необходими другари, поради което всеки от тях разполага със самостоятелно право на иск да оспори наличието на основание за налагане на съответната финансова корекция. При липсата на необходимо другарство всички доводи на касатора в противна насока, доколкото въобще са изложени такива, обосновани с неучастието на [община] – страна по договора за безвъзмездна финансова помощ, в производството по делото не води до съмнение за недопустимост на обжалваното въззивно решение, като основание за допускане на касационното обжалване. Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС достъпът до касационно обжалване е предпоставен от произнасянето на въззивния съд по въпрос на материалното и/ или процесуално право, който включен в предмета на спора е обусловил крайния правен резултат по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните селективни основания по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Този материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата правна воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първите три от поставените от касатора въпроси не удовлетворяват критериите, посочени в задължителната съдебна практика и неотносими към абстрактно тълкуване на конкретна приложима правна норма, не притежават характеристиката на правни въпроси по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Свързани изцяло с правилността на обжалваното решение, отговорът на същите изисква преценка на обосноваността на изградените фактически и правни изводи, с оглед конкретните факти и обстоятелства по делото, вкл. обсъждане съдържанието на отделните клаузи от процесния договор за безвъзмездна финансова помощ и сключеното от ищците споразумение за партньорство с трети лица, т.е извършването на същински касационен контрол и който не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните разяснения в т.1 на ТР 01/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните допълнителни селективни основания. Що се касае до направената в абзац І от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съпоставка между правни изводи, съдържащи се в обжалваното въззивно решение и тези, в решение на ВКС № 77 от 06.08.19 г., по т.д. № 1835/2018 г. на ІІ т.о., то липсата на конкретно формулиран в тази вр. материалноправен въпрос – основна предпоставка за достъп до касация, изключва да е налице обективна възможност за установяване на противоречие по см. на т.2 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпрос № 4 е изцяло хипотетичен, поради което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Израз на оспорваната от касатора допустимост на обжалвания съдебен акт,вече обсъдена по- горе, този въпрос се явява въведен и извън решаващите мотиви на въззивния съд, в които липсва както произнасяне по отношение на потенциалните възможности на ищците, като бенефициенти, спрямо управляващия орган след влизане в сила на осъдителното решение на СГС по гр.д.№ 19439/14 г., постановено между същите страни за друга, различна, от претендираната с разглеждания отрицателен установителен иск, част от дължимите суми по същия договор, така и относно действията, които би могъл или не би могъл да извърши управляващият орган след обявяване на съответната част от наложената финансова корекция за незаконосъобразна, поради което и този въпрос също не обосновава общото селективно основание за достъп до касация. Отсъствието му, както вече се посочи, изключва необходимостта от обсъждане на въведеното по отношение на същия допълнително селективно основание от състава на касационната инстанция. Отделно е, дали същият е съобразен и със задължителните постановки в ТР № 3/22.04.2019 г., по т.д.№ 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, подробно обсъдено от въззивния съд. Въпрос № 5 може да е важен, но наред с останалите общо поставени допълнителни въпроси няма самостоятелно обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното делото, предвид съдържанието на изложените мотиви в обжалвания съдебен акт, в които не е извършвана преценка дали нарушенията, сочени от договарящия орган покриват конкретни фактически състави в приложенията към МОФК и дали по отношение на същите може, или не да се приложи посоченият в там принцип. Нещо повече, твърдението на касатора заявено като въпрос не отговаря и на приетите за установени факти по делото, въз основа на които е изведен решаващият правен извод за отсъствие на допуснато от възложителя нарушение на ЗОбП, предвид предприето от него в хода на процесната обществена поръчка отстраняване на констатиран в процедурата порок, а от там и липса на нередност по см. на дефинитивното и определяне в чл. 2, § 7 от Регламент /ЕО/ № 1083/06 г. на Съвета, приложим към релевантния за спора момент, възпроизведена и в клаузите на процесния договор за безвъзмездна финансова помощ, в което вредата е елемент от фактическия му състав. Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване „очевидната неправилност” би била налице единствено ако порокът, съдържащ се в обжалвания съдебен акт е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда "prima facie" – пряко от мотивите на същия, без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила или за необоснованост. В последователната практика на ВКС за очевидно неправилен се възприема онзи съдебен акт, в който не е приложена императивна правна норма и само в резултат на неприлагането й е формиран решаващ правен извод, обусловил крайния изход на делото, или когато въззивният съд е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато законът е приложен в неговия противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК следва да се квалифицира и въззивен съдебен акт, постановен при явна необоснованост, породена от грубо нарушение на правилата на формалната логика. Следователно не е налице „очевидна неправилност” по см. на чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК /ДВ бр.86/17г./, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. Във всички тези хипотези допускането на касационно обжалване е задължително обусловено отново от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не обосновава очевидна неправилност и ще е необходимо да са доказани предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК и при неправилно решени от въззивния съд спорни въпроси относно приложимия закон, действието на правните норми във времето и др. или при необоснованост на изградените правни изводи, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност. Въззивното решение на Софийски апелативен съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, поради което не е очевидно неправилно. Ответниците по касационната жалба не са претендирали деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на касационната инстанция не присъжда такива. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС