Определение № 484 от 17.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1941/2020 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 7794/09.06.2020 година, подадена от П. М. И., против определение № 1033/27.04.2020 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 15-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 6252/2019 година. С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение № 23 454/10.10.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, брачни състави, ІІІ-ти брачен състав, постановено по гр. д. № 7264/2028 година, с която е прекратено производството по предявените от П. М. И. срещу П. И. М., малолетното дете П. Д. П. и Д. П., искове за оспорване на извършеното припознаване на детето и за установяване, че припозналият го Д. П. не е негов биологичен баща, а такъв е ищецът П. М. И.. В частната си касационна жалба П. М. И. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него определение № 23 454/10.10.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, брачни състави, ІІІ-ти брачен състав, постановено по гр. д. № 7264/2028 година да бъдат отменени като делото да бъде върнато на Софийски градски съд за разглеждането на спора по същество. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател твърди, че са налице хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд. Насрещните страни по жалбата П. И. М., П. Д. П. и Д. П. са подали отговор на същата с вх. № 70 592/13.07.2020 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 1033/27.04.2020 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 15-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 6252/2019 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато се твърди, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено. П. М. И. е уведомен за обжалваното определение на 02.06.2020 година, а частната му жалба срещу него е с вх. № 7794/09.06.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. М. И. е поискал обжалваното определение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това законосъобразно ли е, респективно нарушен ли е принципът на равнопоставеност на страните в гражданския процес и правото на личен живот на биологичния родител, в случай че съда с цел да постигне стабилност в съществуващите семейни отношения, да привилегирова вече установения произход пред възможността да бъде установено биологично бащинство, като съда се е основал единствено на факта, че е извършено припознаване и съществува социална и семейна връзка между детето и неговите законни майка и баща, без да изследва необходимостта от стабилност в живота на детето да знае кой е неговият биологичен родител и без жалбоподателят да има възможност да изложи своята позиция и личното си отношение, както в предварителната преценка на съда са изключени от разглеждане взаимоотношенията между детето и биологичния родител, както и за това предварителната преценка на съда по допустимостта на исковете за оспорване на произход от бащата, съгласно която е постановен отказ да бъде разгледан искът за установяване на бащинство по същество, на основание, че детето е имало вече установен произход чрез припознаване и е изградена социална и семейна връзка със законните майка и баща, представлява ли абсолютна забрана за биологичния родител да се опита за установи бащинството си и какви гаранции предвижда вътрешното законодателство, за това дали предварителната преценка на съда е правилна и дали законното бащинство отговаря на социалната и семейна действителност, доколкото последната е основана единствено на изявления на законните майка и баща. Горните въпроси са свързани с изводите на състава на Софийския апелативен съд при постановяване на обжалваното определение. Съдебният състав е приел, че производството пред Софийски градски съд е било образувано по искова молба на П. М. И. срещу П. И. М., малолетното дете П. Д. П. и Д. П., с която били предявени искове за оспорване на извършеното припознаване на детето и за установяване, че припозналият го Д. П. не е негов биологичен баща, а такъв е ищецът П. М. И.. С определение № 23 454/10.10.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, брачни състави, ІІІ-ти брачен състав, постановено по гр. д. № 7264/2028 година производството по прекратените искове било прекратено, като било прието, че по отношение на ищеца не била налице активна процесуална легитимация с оглед на разпоредбите на глава шеста от СК. Този извод на първоинстанционния съд бил обоснован със заключението на изслушаната по делото съдебно-психологическа експертиза с вещо лице Д. С. З.-С.. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че определението на Софийски градски съд е правилно и законосъобразно. Въззивният съд е изложил мотиви, че към момента на предявяването на исковете а детето П. Д. П. е било с установен, като този от бащата бил установен чрез извършеното по надлежния ред от Д. П. припознаване. По силата на чл. 66 от СК бащинство, основано на припознаване можело да се оспори само от майката, детето, прокурора или дирекция „Социално подпомагане“ в определените за това срокове(в действащия СК не била възпроизведена разпоредбата на чл. 38, изр. 1 от СК от 1985 година, предвиждаща, че припознаването може да бъде оспорено и от всяко лице, което има правен интерес, чрез иск, предявен в едногодишен срок от узнаването му), а съгласно чл. 71 от СК иск за установяване на произход не можело да се предяви и припознаване не можело да се извърши, докато не бъдел оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане, с предположението по чл. 61 от СК или с припознаване. Българското законодателство не предвиждало възможност за лицето, претендиращо да е биологичен баща на детето да потърси защита на правата си в тази връзка. Принципно тази липса на законодателна уредба и на осигурена адекватна защита на правото на биологичния баща да установи биологичната си връзка с детето, не водела до отпадане на установеното в чл. 8, ал. 1 от ЕКЗПЧОС право на личен и семеен живот, нито на установеното в чл. 6, ал. 1 от Конвенцията право на достъп до съд, в каквато насока била практиката на ЕСПЧ, която била възприета и в практиката на ВКС, съгласно която бил приет за допустим иск за оспорване на произход от бащата, основан на чл. и чл. 6 от ЕКЗПЧОС, като за преценката за допустимост било без значение по какъв начин е установен този произход-чрез припознаване или посредством основана на брачната връзка презумпция на закона. Следвало обаче да бъде съобразено и това, че в трайната си практика по дела, свързани с оспорване и установяване на произход, европейският съд бил категоричен, че при проверка допустимостта на производството, съдът следвало да се ръководи от спецификите на всеки конкретен случай, като е необходимо всякога да се извърши конкретна преценка, въз основа на описаните в исковата молба факти и обстоятелства, дали и доколко е засегнато правото на ищеца на личен и семеен живот, като същевременно не се позволява прекомерна интервенция в този на ответниците. Извършването на тази предварителна преценка било необходимо, за да бъде постигнат справедлив баланс в интересите на двете страни в производството, и най-вече, да се защитят интересите на участващото в спора дете. В своята практика, ЕСПЧ бил имал възможност да се произнесе, че отказът да бъде разгледан иск за установяване на бащинство не е нарушил справедливия баланс и следователно не е нарушил чл. 8, доколкото този отказ е бил основан не само на факта, че детето вече е имало, установен чрез припознаване произход или по презумпция за бащинство, но също така и на съществуването на социална и семейна връзка между детето и неговите законни майка и баща (Ahrens v. Germany, № 45071/09, § 74 в края; Kautzor v. Germany, № 23338/09, § 77 в края; Marinis v. Greece, № 3004/10, § 77) или на преценката на националните съдилища, съгласно която, в конкретния случай, разрешението за установяване на бащинство не би било в най-добър интерес на детето (Nylund v. Finland (решение за допустимост), № 27110/95, ЕСПЧ 1999VI; Krisztiбn Barnabбs Tуth v. Hungary, № 48494/06, § 33). Поради тези съображения и с оглед на конкретно установените в производството факти и обстоятелства, в частност изводите на вещото лице от изслушаната и приета по делото съдебно-психологична експертиза се налагал извод, че не е в най-добър интерес на детето да се позволи на биологичния баща да установи връзка с него-това щяло да доведе до негативни последици в емоционален и личностен план, тревожност от раздялата с припозналия го родител, който детето възприемало като свой баща, преживяване на тъга, разколебаване на представата за себе си, на чувството за стабилност, самооценката, социалното пласиране, включително и потенциален риск от поведенчески отклонения на възрастта, в която се намира и предизвикателствата на съзряването и развитието като личност, които му предстояли. Това щяло да доведе и до недопустима намеса в една стабилно съществуваща правна връзка-детето било добре адаптирано в семейството, в което се отглеждало, идентификацията му била стабилна, изпитвало обич и привързаност към другите членове на семейството и се чувствало обичано от тях, чувствало се спокойно и сигурно в семейната общност. С оглед на така посочените мотиви на въззивния съд поставените от П. М. И., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, правни въпроси са от включени в предмета на производството и са обусловили изводите на съдебния състав при постановяване на обжалваното определение. Същите обаче съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС трябва да бъдат конкретизирани в смисъл подлежи ли на преценка, в производството по оспорване на припознаването, обстоятелството изградена ли е социална и семейна връзка между майката, детето и припозналия го родител и към кой момент се извършва същата-дали съществуването или не на такава връзка е предпоставка за допустимостта на иска или е въпрос по съществото на спора, както и за това дали само съществуването на тази връзка представлява основание оспорването да бъде прието за неоснователно. Във връзка с така уточнените въпроси трябва да се има предвид, че чл. 8 от ЕКЗПЧОС установява правото зачитане на личния и семейния живот на физическите лица. Съгласно практиката на ЕСПЧ първото право включва и правото да бъде установен произхода и биологичната връзка между детето и биологичния му баща, а второто право включва съществуващата връзка между този баща и детето или пък възможността да бъде създадена и развита такава връзка. Тези права на биологичния баща могат да бъдат възпрепятствани ако към момента на раждането детето е с неустановен произход от бащата и впоследствие бъде припознато от трето лице. В тези случаи защитата на тези права може да се реализира чрез оспорване на извършеното припознаване и установяване на произхода на детето от биологичния баща. Съгласно практиката на ЕСПЧ делата за припознаване или оспорване на бащинство се отнасят към личния живот на предполагаемия баща и поради това попадат в приложното поле на чл. 8 от ЕКЗПЧОС, с оглед на което трябва да бъде дадена възможност на биологичния баща да оспорва извършеното от трето лице припознаване. Нито ЕКЗПЧОС, нито ЕСПЧ, в своята практика, уреждат представките и условията, при които може да бъде извършено това оспорване, нито пък неговия обхват, а това е предоставено на преценката на всяка една от държавите и е предмет на вътрешното й право. В практиката си ЕСПЧ само е установил критерии, въз основа на които, след преценка на вътрешното право на съответната страна и конкретната факти за всеки един случай, може да бъде извършена преценка дали вътрешното право не е в съответствие и нарушава нормите на ЕКЗПЧОС. Както е посочвано в тази практика правото да се оспори припознаването и да бъде установено биологичното бащинство не може да бъде ограничавано само поради извършеното от трето лице припознаване. Това право не може да бъде напълно ограничено, освен ако съществуват наложителни причини, свързани с висшия интерес на последното, това да бъде направено. Във всички случаи на ограничения на това право трябва да се установи дали е постигнат справедлив баланс между различните засегнати интереси. При това трябва да се съобразява основния принцип, че винаги когато се разглежда положението на едно дете, неговия висш интерес трябва да се поставя на първо място. Съдилищата са длъжни да вземат предвид конкретните обстоятелства за всеки един случай и положението на всички страни-детето, майката, законния и предполагаемия биологичен баща, като с оглед на тях преценят пропорционалността на наложените ограничения на правото и балансират различните засегнати интереси. До изменението на СК, обнародвано в ДВ бр. 103/04.12.2020 година, лицето, което твърди, че е родител на припознатия не беше легитимиран да оспорва извършеното припознаване. Въпреки това съдебната практика даваше възможност такова лице да предяви иска за оспорване позовавайки се пряко на чл. 8, ал. 1 от ЕКЗПЧОС (определение № 341/02.10.2017 година, постановено по ч. гр. д. № 3301/2017 година, определение № 292/28.06.2019 година, постановено по ч. гр. д. № 1634/2019 година, определение № 4/06.01.2020 година, постановено по ч. гр. д. № 4764/2018 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и определение № 232/28.05.2018 година, постановено по ч. гр. д. № 1781/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.), като именно по този начин е образувано и настоящето производство. С посоченото изменение на СК бе създадена нова ал. 5 на чл. 66, съгласно която припознаването може да бъде оспорено от всяко лице, което твърди, че е родител на припознатия, чрез иск, предявен в едногодишен срок от узнаването на припознаването. Този иск задължително се съединява с иск за установяване на произход. Съдът решава спора, като взема предвид интереса на детето. По силата на § 1 от ПРЗИДСК, обнародван в ДВ бр. 103/04.12.2020 година за припознаванията, извършени след 01.10.2009 година (каквото е и оспорваното в настоящето производство) до влизането в сила на закона, срокът по чл. 66, ал. 5 от СК тече от влизането в сила на закона. От това следва, че за оспорването на тези припознавания се прилагат правилата на чл. 66, ал. 5 от СК, което означава, че същите са приложими и към заварените към момента на влизането на закона в сила искови производства за оспорването им, тъй като прекратяването им и последващото предявяване в установения с разпоредбата едногодишен срок е безпредметно и за тях срокът трябва да се счита спазен. Видно от текста на чл. 66, ал. 5 от СК законът не поставя изисквания за допустимостта на иска, различни от общите такива, установени за всички искове. Същевременно изр. 3 на разпоредбата задължава съда при разрешаването на спора вземе предвид интересите на детето. При последната преценка, както е посочено в определение № 292/28.06.2019 година, постановено по ч. гр. д. № 1634/2019 година и определение № 4/06.01.2020 година, постановено по ч. гр. д. № 4764/2018 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. съдът в светлината на необходимия баланс между конкуриращи се лични и обществени интереси следва да се съобрази преди всичко положението на детето и неговия висш интерес, прогласен с чл. 3 от КПД, в който смисъл се е произнасял и ЕСПЧ, очертавайки приложното поле на чл. 8 и чл. 6 от ЕКЗПЧОС, при задължението на държавите да установят дали е в най-добър интерес на детето да се позволи на биологичния баща да установи връзка с детето. В този смисъл отново следва да се подчертае, че съгласно чл. 14 от КРБ децата са под закрилата на държавата и обществото и следва да се осигури най-добрия интерес на детето (чл. 3, т. 3, във връзка с § 1, т. 5 ДР на ЗЗакрД), което през призмата на чл. 8, ал. 1 и чл. 6 от ЕКЗПЧОС налага съда да прецени особените обстоятелства на всеки отделен случай преди вземане на крайното решение, дали се постига нужния баланс между различните интереси на заинтересуваните страни-майката, детето навършило или ненавършило пълнолетие, вписания в акта за раждане баща, както и лицето претендиращо да е биологичен баща. При предявен иск от последния, наличието на брачна връзка между ответниците не изключва наложителността съдът да преценява всички релевантни обстоятелства във връзка с конкретното твърдение или искане при оспорване на бащинството, като изхожда преди всичко от положението на детето с оглед неговия висш интерес, по начин, който осигурява защитата на личния му живот по смисъла на чл. 8 от ЕКЗПЧОС. С оглед на това интересът на детето се преценява от съда при разрешаването на спора по същество, а не представлява предпоставка за допустимостта на иска. От това следва, че ако бъде установено че оспорването на припознаването не е в интерес на детето искът трябва да бъде отхвърлен, а не производството да бъде прекратено като недопустимо, тъй като това не разрешава спора за произход, а запазването му не е в интерес на детето. Преценката на обстоятелството изградена ли е социална и семейна връзка между майката, детето и припозналия го родител е част от преценката на интересите на детето, поради което също трябва да се преценява при разрешаването на спора заедно с всички останали установени по делото обстоятелства от значение за същата. С оглед на това налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 1033/27.04.2020 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 15-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 6252/2019 година и такова трябва да се допусне. В резултат на това обжалваното определение на Софийския апелативен съд и потвърденото с него определение на Софийски градски съд трябва да бъдат отменени, като делото се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение