Определение № 267 от 07.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3290/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. И. Т. срещу решение № 1508 от 25.02.2020 г. по гр. дело № 8611/2019 г. на СГС /Софийски градски съд/, гражданско отделение, ІІІ – Б въззивен състав. Ответникът - „БЕЯЗ ГРУП“ ЕООД, гр. София в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа становище за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от ищцата по делото, която е активно легитимира да обжалва въззивното решение в качеството си на страна в производствата пред двете предходни инстанции, както и с оглед на постановения правен резултат, формиращ правния й интерес от подаване на касационна жалба. Същата е подадена по отношение на съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол по реда на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Изложените съображения обуславят извод за процесуална допустимост на касационната жалба, съответно за неправилност на възражението в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, с което без доводи, лаконично е отразено, че жалбата е частично недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения: С обжалваното въззивно решение, състав на СГС е обезсилил решение № 86370 от 07.04.2019 г. по гр. дело № 61105/2018 г. на СРС /Софийски районен съд/, ІІ г.о., 74 състав в частта, с която е отхвърлен иск, предявен от настоящата жалбоподателка против „БЕЯЗ ГРУП“ ЕООД за установяване съществуването на трудово правоотношение, възникнало на основание сключен трудов договор № 3/31.07.2013 г., допълнен с допълнително споразумение от 02.09.2013 г. за длъжността „специалист по туризъм“ с шифър НКПД № 42215004, считано от 31.07.2013 г. до 23.11.2018 г., ведно с всички характеристики на трудовото правоотношение – трудово възнаграждение, работна сила, работно място, трудова дисциплина, потвърдил е решението в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени искове, предявени от същата ищца против посоченото дружество с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което според касатора било видно от „развитото оплакване в п. 2, б. „б“ от касационната жалба“, за липсата на мотиви във връзка с предявените осъдителни искове, „по отношение на които въззивният съд потвърждава отхвърлителното решение на първоинстанционния съд без нито ред мотиви“. В изложението е посочено следното: „В тази насока е излишно да се посочва решение на Върховния касационен съд, тъй като едва ли има решение в обратния смисъл, че не е необходимо да се мотивира едно въззивно решение“. Страната поддържа и друго основание за допускане на касационното обжалване, а именно регламентираният в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК фактически състав. Предпоставките по разпоредбата, касаторът намира, в това че „е недопустимо съдът да прави крайно нелогични изводи, подобно на този който е направен от съда, така както подробно е изяснено в п. 1 от съображенията ни към касационната жалба“. Поддържат се и предпоставки по чл. 280, ал. 2 ГПК, които са формулирани така: „В случай, когато един съдебен състав приеме като решаващ мотив в постановеното от него решение един фактически състав, който противоречи на нещо, което е общоизвестно, следва да се приеме, че е налице очевидна несправедливост, по смисъла на този нововъведен термин в ГПК пред 2017 г., със създаването на нова ал. 2, на чл. 280 от ГПК с изменението на ГПК, обнародвано в Държавен вестник, бр. 86 от 27 октомври 2017 г.“. Не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да се приложи същата разпоредба, касаторът трябва да посочи правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Оплакването в касационната жалба по „п. 2, б. „б“ както е посочено в изложението „за липсата на мотиви във връзка с предявените осъдителни искове, по отношение на които въззивният съд потвърждава отхвърлителното решение на първоинстанционния съд без нито ред мотиви“, не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не притежава характеристиките на общо основание, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Становището на касатора М. Т., съгласно което въззивният съд следвало да обсъди алтернативно „предявените осъдителни искове“, не представлява поставяне на правен въпрос, а е оплакване за нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК. Същото становище не е съобразено с мотивите на обжалваното решение, видно от които е разгледано и обсъдено възражение на ответника за погасяване на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ по давност, като е прието, че исковата молба е подадена след изтичане на 2 – месечния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. Решаващият извод на състава е, че изтичането на срока по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ е достатъчно обстоятелство за отхвърляне на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, без да се разглежда спора по същество. Съдът се е позовал на определение на състав на ВКС, № 564/24.04.2015 г., ІV г.о., в което е застъпено разбирането, че обсъждането на факти за незаконосъобразността на уволнението, в настоящия случай по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ е ирелевантно, тъй като законността на уволнението може да бъде оспорена само по реда на чл. 344 КТ и в сроковете по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. По така приетото разрешение, обусловило изхода на делото, не е поставен правен въпрос. Не е въведено и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК чрез позоваване на практика на ВКС и ВС /Върховен съд/, задължителна или казуална, подкрепяща разбирането за излагане на мотиви по спор за законосъобразност на уволнение и в хипотезата, при която уволнението не може да бъде оспорено по реда на чл. 344 КТ, поради изтичане на сроковете по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. Предвид горните съображения, настоящата инстанция приема, че касаторът М. Т. не е обосновала приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК с тази част от изложението. Не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да се приложи същата разпоредба, касаторът трябва да посочи правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Твърдението в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, „тъй като за развитието на правото е недопустимо съдът да прави крайно нелогични изводи, подобно на този който е направен от съда, така както подробно е изяснено в п. 1 от съображенията към касационната жалба“, не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не притежава характеристиките на общо основание, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Във връзка с връчването на предизвестието по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, съставът е изложил мотиви, съгласно които товарителница №[ЕИК] от 28.11.2017 г. е била изпратена на адрес на ищцата в [населено място], [улица], вх. 1, ет. 2, ап. 2 и върната като неполучена. Приел е още, че адресът, на който е изпратено предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение съвпада с посочения от ищцата в кореспонденцията й с работодателя. В заключение са изложени и крайните изводи на съда, затова че работодателят е изпълнил задължението си за връчване на изявлението за прекратяване на трудовия договор, като при прекратяване на договора с предизвестие, включително в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, същият преустановява действието си с изтичане срока на предизвестие, към който момент се преценява законосъобразността на уволнението, а в конкретния случай трудовото правоотношение е прекратено с изтичане срока на предизвестието на 29.12.2017 г. При обосноваване на горните съображения, съставът се е позовал на тълкувателните изводи на състав на ВКС, ІV г.о. в решение № 94/28.04.2014 г. По така приетото разрешение относно момента на прекратяване на трудовото правоотношение, страната не е поставила правен въпрос. Изложението й по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, относимо към начина на връчване на предизвестието при изпращане на документа по пощата засяга фактически въпроси за възприемането на фактическата обстановка от въззивният съд и за обсъждане на доказателството, представено по делото – копие от документ №[ЕИК] на ЕКОНТ, като в тази част изложението съдържа оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Същото изложение не представлява поставяне на правен въпрос, респективно не обективира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, предвид фактическите въпроси, които засяга, а не съдържа и другото кумулативно изискуемо допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което съгласно разясненията в т. 4 от цитираното ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС трябва да бъде мотивирано. Затова, настоящата инстанция приема, че касаторът М. Т. не е обосновала приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с тази част от изложението. Не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Във връзка с разпоредбата, страната е изложила текст, подробно цитиран по – горе, в който не са разграничени хипотезите, регламентирани в нормата, представляващи самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване, както и не е посочено, кой е фактическият състав, който съдът е приел /според касатора/ като „решаващ мотив в постановеното от него решение“, който „противоречи на нещо, което е общо известно“. Основанието е назовано от касатора „очевидна несправедливост“, а в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК не се съдържа такова основание, а са изчерпателно изброени като основания за допускане на касационен контрол вероятна нищожност или недопустимост и очевидна неправилност. С оглед задължението за преценка допускането на касационен контрол служебно /независимо от предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК/, при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, трябва да се имат предвид следните съображения. След служебна проверка на валидността и допустимостта на въззивното решение, настоящият състав на касационната инстанция констатира, че при постановяването му не са допуснати нарушения, които биха обусловили изводи за вероятна нищожност или недопустимост. Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на въззивния съд. Затова следва да се приеме, че обжалваното решение е валиден съдебен акт. Решението е и процесуално допустимо, като е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на иск по претенциите с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Решението не СГС е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба. При упражненият съдебен контрол по реда на чл. 269 ГПК относно процесуалната допустимост на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иск на настоящия касатор М. Т. по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че в отношенията й с „БЕЯЗ ГРУП“ ЕООД съществува трудово правоотношение, СГС е приел, че е недопустимо предявяването на този иск, тъй като с решението по него не може да се даде защита против незаконосъобразното уволнение, което може да се оспори единствено при прекратяване на трудовото правоотношение с трите иска по чл. 344 КТ. Като постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба и в обжалваната от ищцата част, второинстанционното решение е процесуално допустимо и в тази част. Затова следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато на това основание. Другото основание – по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, също така не е налице. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебния акт са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В случая касаторът не обосновава, а и настоящата инстанция не констатира наличието на посочените пороци, Следователно и с тази част от изложението не са мотивирани предпоставки за допускане на касационно обжалване. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, касаторът М. Т. следва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие и приложения документ за кредитен превод са в размер на сумата 610 лв. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение