Определение № 60440 от 09.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 579/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 261519/11.09.2020 г. на “Ес енд ей“ ООД със седалище гр.Несебър, чрез процесуалния представител адвокат П. Т., срещу въззивно решение № II-27/03.08.2020 г. по в. гр. д. № 985/2019 г. на Окръжен съд – Бургас. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. Може ли да се приеме за приложима разпоредбата на чл. 92 ЗС в хипотезата на възстановено по реда на ЗСПЗЗ право на собственост върху бивша земеделска земя (нива) по отношение на правоимащото лице, респ. неговия наследник, когато суперфициарната собственост е възникнала по време, преди или след реституцията при променен регулационен статут на земята; 2. При вземане на решение относно основателността на заявените материални права на страните и установените релевантни факти, длъжен ли е съдът да прецени всички събрани по делото доказателства и да мотивира изводите си, като обоснове крайния извод по заявените искания и възражения, съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК. Сочи се противоречие с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; 3. Следва ли при ново разглеждане на делото съгласно чл. 308 ГПК съдът да прецени доказателствата, събрани в производството по отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Могат ли тези доказателства да обусловят различен извод относно правнорелевантните факти, които не са в полза на страната, инициирала отменителното производство; 4. Участието на физическо лице - прехвърлител, поддържащо възражение за изтекла придобивна давност, в довършителните работи на спорна сграда, съставлява ли упражняване на фактическа власт с намерение за своене на вещта и може ли решаващият съд да игнорира тези факти при приложение нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС. Сочи се противоречие с решение № 108/2012 г. по гр. д. № 1063/2010 г. на ВКС, II г.о.; 5. Допустимо ли е да не се зачете от решаващия съд установената с чл. 83 ЗС презумпция, когато насрещната страна не е установила по делото прекъсване на владението. Сочи се противоречие с решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, I г.о.; 6. Необходимо ли е лицето, упражняващо фактическа власт върху имота да се намира непрекъснато и постоянно в него, за да е налице владение /противоречие с решение № 17/19.02.2016 г. по гр. д. № 4335/2015 г. на ВКС, II г.о. и решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, II г.о./; 7. Въпрос относно предпоставките на придобивната давност като придобивен способ /противоречие с решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 110/08.02.2019 г. по гр. д. № 5013/2017 г. на ВКС, I г.о., решение № 520/05.08.2010 г. по гр. д. № 1070/2009 г. на ВКС и решение № 16/07.02.2020 г. по гр. д. № 1246/2019 г. на ВКС, I г.о./; 8. Следва ли съдът да съобрази разпоредбата на чл. 82 ЗС и дължи ли при частно правоприемство преценка относно продължителността на давностния срок за придобиване право на собственост по чл. 79 ЗС. Ответниците по касационната жалба – С. П. З., Н. Т. Г., Е. Н. Г. и Р. С. Х. са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърдят, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С решение № 90/13.05.2013 г. по гр. дело № 1188/2011 г. на Районен съд - Несебър е отхвърлен искът за делба на недвижим имот, представляващ "Бизнес сграда с партер за търговски цели, офиси, стаи за обслужващ персонал и басейн", а с допълнително решение № 1028/13.12.2013 г. по гр. дело № 1188/2011 г. по описа на Районен съд - Несебър е отхвърлен искът за делба на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на курортен комплекс „С. б.“, с площ от 500 кв.м. С решение № V-37/16.05.2014 г. по въззивно гр. дело № 529/2014 г. по описа на Окръжен съд - Бургас е отменено решение № 90 и допълнително решение № 1028/13.12.2013 г., постановени по гр. дело № 1188/2011 г. по описа на Районен съд - Несебър, като е постановено друго, с което е допусната делба на процесните имоти, между следните съделители - С. П. З., Т. П. Г., М. Я. С., Д. Я. Ц., З. Я. Д., Р. С. Х. и „Ес енд ей“ ООД. Решението не е допуснато до касационно обжалване с определение № 54/29.01.2015 г. по гр. дело № 6920/2014 г. на ВКС. С решение № 154/30.06.2016 г. по гр. дело № 939/2016 г. на ВКС е отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК влязлото в сила решение № V-37/16.05.2014 г. по гр. дело № 529/2014 г. на Окръжен съд - Бургас в частта, с която е допусната делба на намиращата се в поземления имот "Бизнес сграда с партер за търговски цели, офиси, стаи за обслужващ персонал и басейн" с идентификатор **** по кадастралната карта на курортен комплект "С. б.", [община]. С цитираното решение делото е върнато в тази му част за ново разглеждане от друг състав на същия съд, което да започне от действия по приемане на представените с молбата за отмяна писмени доказателства. С решение № 158/27.02.2017 г. по гр. дело № 1126/2016 г. на Окръжен съд - Бургас, е отменено първоинстанционното решение и вместо него е допусната съдебна делба между страните С. П. З., Т. П. Г., М. Я. С., Д. Я. Ц., З. Я. Д., Р. С. Х. и „Ес енд ей“ ООД по отношение на процесния недвижим имот - "бизнес сграда с партер за търговски цели, офиси, стаи за обслужващ персонал и басейн" с идентификатор ****. С определение № 164/27.03.2018 г. по гр. дело № 2410/2017 г. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на посоченото решение. С решение № 63/06.06.2019 г. по гр. дело № 4581/2018 г. на ВКС на основание чл. 303, ал. 1 ГПК са отменени влезлите в сила решение № 158/27.02.2017 г. по гр. дело № 1126/2016 г. на Окръжен съд - Бургас и решение № 205 от 14.03.2017 г., постановено по същото дело за поправка на очевидна фактическа грешка, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Бургаския окръжен съд. Обжалваното в настоящия случай въззивно решение е постановено в производство по чл. 308 ГПК след постановяване на решение № 63/06.06.2019 г. по гр. дело № 4581/2018 г. на ВКС. С въззивното решение е отменено решение № 90/13.05.2013 г. и допълнително решение № 1028/13.12.2013 г. по гр. д. № 1188/2011 г. на Районен съд – Несебър, в частите, с които е отхвърлен предявеният от С. П. З. срещу Т. П. Г. (наследена в производството от Н. Т. Г. и Е. Н. Г.), М. Я. С. (наследена в производството от О. Х. С. и Р. Х. С.), Д. Я. Ц., З. Я. Д., Р. С. Х. и „Ес енд ей“ ООД иск за съдебна делба на сграда, представляваща „Бизнес сграда с партер за търговски цели, офиси, стаи за обслужващ персонал и басейн“ с идентификатор ****, изградената в поземлен имот с идентификатор *** (стар идентификатор *, кв. 50, парцел *), находящ се в землището на [населено място], като вместо това въззивният съд е допуснал извършването на съдебна делба на процесния имот при следните квоти: по 61/500 ид. ч. от сградата за С. П. З., Н. Т. Г., Е. Н. Г., О. Х. С., Р. Х. С., Д. Я. Ц., З. Я. Д. и Р. С. Х. и 134/500 ид. ч. от сградата за „Ес енд ей“ ООД. Въззивният съд е приел,че спорът е дали процесната „Бизнес сграда за търговски цели, офиси и басейн“ е съсобствена на страните по силата на приращението по чл.92 ЗС с оглед обстоятелството, че те са съсобственици на поземления имот, в който е изградена, предвид поддържаното от дружеството възражение за изтекла в негова полза придобивна давност в резултат на упражнявано от него и праводателите му владение, считано от изграждането на сградата до предявяване на иска за делба. Въззивният съд е обсъдил доказателствата относно придобиването на поземления имот, върху който е построена сградата, от страните –физически лица по наследство и реституция по ЗСПЗЗ /в полза на наследниците на К. Я. А./ и извършените сделки /замени/ с община Несебър. Обсъдил е разпореждането от сънаследника К. А. /от коляното на П. А./ в полза на трето на делото лице на идеални части от дворното място и последващи прехвърляния на части от поземления имот, както и договор за делба от 09.08.2002г. на дворно място от 1719кв.м.,сключен между “Корал 2000“ ООД, представлявано от К. А., А. А. и Р. Х., по силата на който дворното място се предоставя на първите двама в общ дял /с посочени квоти/. Зачел е влязлото в сила съдебно решение, с което К. А. е осъден да предаде на С. З. и Т. Г. на основание чл.108 ЗС общо 1/3 ид.ч. от дворното място, както и влязлото в сила съдебно решение, с което А. К. А. е осъдена да предаде на С. З. 1/6 ид.ч. от 366 кв.м. ид.ч. от дворното място. Посочил е,че за придобиване правото на собственост по приращение на постройката се изисква тя да е годен обект на гражданския оборот, а началният момент, от който сградата може да бъде обект на своене, е изпълнението й до степен „груб строеж“. Приел е за установено, че към датата на съставяне на приетия по делото констативен протокол № 234/25.06.2001 г. /ново доказателство по чл.303,ал.1,т.1 ГПК/ процесната бизнес сграда е била изградена в степен на завършеност „груб строеж“ и от този момент по отношение на нея е било възможно упражняването на давностно владение. По делото обаче е останало недоказано обстоятелството за какъв период от време А. А. е установила своето владение по отношение на процесната бизнес сграда преди 2009 г., когато А. А. и С. А. са учредили „Ес енд Ей“ ООД и са апортирали в него поземления имот, заедно с построената в него бизнес сграда. По тази причина не може да се направи извод за какъв период от време е могло валидно да се присъедини владението на А.А. като праводател на „Ес енд ей“ ООД. Останало е недоказано твърдението, че с присъединяването на владението на А. в полза на дружеството е изтекла десетгодишна придобивна давност по отношение на сградата. В тази връзка въззивният съд е направил анализ на свидетелските показания, обсъдил е акт за узаконяване и удостоверение за въвеждане в експлоатация на сградата с посочен собственик А.А., съставени през 2004г., както и констативен акт №200/25.06.2001г. и констативен протокол №234/25.06.2001г. /предмет на производството по чл.303,ал.1,т.1 ГПК/. За тези два документа е посочил, че съгласно графологичната експертиза, положените в протокол №234 подписи за „присъствали на проверката“, а в акт №200 подпис на „посочен нарушител“, са копия на подписи, които не са положени от А. А. и от К. А.. В обобщение е направил извод, че не е доказано по безспорен начин, кой и кога е установил първоначално владението. Посочил е,че извод относно владение на сградата от страна на А. не може да се извлече от протокол № 234 от 25.06.2001 г., тъй като макар тя да е вписана като нарушител и присъстваща на проверката, това обстоятелство е опровергано от експертизата. От свидетелските показания е установено, че в сградата са съществували офиси, които са се отдавали под наем, но по делото няма данни кой е отдавал под наем тези помещения. След като на С. З. и Т. Г. са признати права по отношение на терена, в който е изградена сградата, и техният брат К.А. е осъден да предаде съсобствените им идеални части от терена, по силата на приращението на основание чл. 92 ЗС върху процесната сграда също е възникнала съсобственост, доколкото същата е изградена без учредено право на строеж. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. По делото не се установява по безспорен начин първоначално кой е установил фактическата власт върху процесната сграда, не се установява кога и по какъв начин А. е установила фактическа власт и съответно - за какъв период от време тя в качеството си на праводател на "Ес Енд Ей" ООД е владяла имота с намерение да го придобие, за да може да се направи извод относно това какъв период от време е присъединен към владението на това дружество. Не се установява изтекъл десетгодишен период от време в полза на "Ес Енд Ей" ООД, в който период това дружество да е упражнявало владение. Презумпцията на чл. 92 ЗС е останала необорена, поради което съсобствениците на терена са съсобственици и на построената сграда. Делбата на сградата следва да се допусне между лицата, които са съсобственици на терена при квоти, съответстващи на квотите им в терена. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият въпрос относно приложението на чл. 92 ЗС, при възстановено по реда на ЗСПЗЗ право на собственост върху бивша земеделска земя, по отношение на правоимащо лице, когато суперфициарната собственост е възникнала по време, преди, или след реституцията при променен регулационен статут на земята, не може да бъде преценен като относим. Той не е обусловил решаващата воля на съда от една страна, а от друга се поставя при фактическа обстановка, различна от приетата във въззивното решение. Вторият въпрос относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително представената по делото съдебно-техническа експертиза. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Съдържащите се в изложението касационни оплаквания относно преценката на доказателствата и относно необосноваността на обжалваното решение, не могат да се разглеждат в производството по селекция на касационната жалба. Третият въпрос от изложението относно задължението на съда при ново разглеждане на делото да прецени събраните в производството по отмяна на влязло в сила решение доказателства, също не може да предпостави допускане касационно на обжалване. Този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като касае правни норми, които са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Относно тяхното приложение е налице константна съдебна практика, съгласно която в производството, което се развива след отмяната по реда на чл. 303 ГПК на постановеното решение, за да се преодолеят пороците, които са я обусловили, съдът е длъжен да съобрази новите обстоятелства и доказателства, представени с молбата за отмяна /определение № 295 от 12.06.2019 г. по гр. д. № 330/2019 г., ВКС, ІІ г.о., решение № 286 от 10.10.2013 г. по гр. д. № 3953/2013 г., ВКС, ІV г.о. и др./. Обжалваното решение не противоречи на посочената съдебна практика. Въззивният съд е обсъдил и съобразил констативен акт №234/25.06.2001г. и акт №200/25.06.2001г. и приетото като новооткрито обстоятелство с решение №63/2019г. по гр.д.№4518/2018г., ВКС, І г.о. на основание чл.303,ал.1,т.1 ГПК, че оригиналите съществуват понастоящем. След обсъждане на тези доказателства въззивният съд е посочил, че не е опровергана материалната доказателствена сила на констативния акт, поради което е установено, че към 25.06.2001г. сградата е изградена до степен „груб строеж“ и е била годен обект на правото на собственост. Оттук не може да се приеме, че цитираният документ, на който се позовава касаторът /молител в производството по чл.303 ГПК/, е обусловил различен извод относно правнорелевантни за делото факти. Изводът, че сградата може да бъде обект на придобивна давност не обуславя извод, че същата е била придобита въз основа на осъществено владение. В тази връзка въззивният съд е обсъдил доказателствата за установяване елементите от фактическия състав на придобивната давност – осъществяване на фактическа власт с намерение за своене и изискуемия от закона срок. Четвъртият въпрос е по съществото на спора и не може да предпостави допускане касационно обжалване в сочените хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставя се във връзка с преценка на фактите по делото и не може да послужи като правен въпрос по смисъла на посоченото ТР № 1/19.02.2010 г., обосноваващ прилагане на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. По отношение на петия и шестия въпрос следва да се посочи, че липсват изводи, сочещи на незачитане презумпцията на чл.83 ЗС, както и съображения, че лицето, упражняващо фактическа власт върху имота, трябва непрекъснато да се намира в него, за да е налице непрекъснато владение. Въззивният съд е приел, че не е установено първоначално кой е установил фактическата власт върху процесната сграда, не е установено кога и по какъв начин А. е установила фактическа власт и съответно за какъв период от време тя в качеството си на праводател на "Ес Енд Ей" ООД е владяла имота с намерение да го придобие, за да може да се направи извод относно това какъв период от време е присъединен към владението на дружеството. Оттук не е доказано да е изтекъл десетгодишен период от време и при прилагане разпоредбата на чл.82 ЗС в полза на "Ес Енд Ей" ООД. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по отношение на седмия и осмия въпроси, касаещи материалноправните предпоставки за придобиване по давност на недвижим имот и приложимостта на разпоредбата на чл.82 ЗС. Съгласно константната съдебна практика на ВКС владелческите действия трябва да съдържат всички признаци на владението - фактическата власт трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта. Тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако те сочат на намерение за своене и не са прекъсвани от действия на трети лица. В този смисъл са и изложените от въззивния съд правни съждения, поради което в случая не е налице основание за допускане на решението до касация. Съобразявайки константната съдебна практика, въззивният съд е изложил подробни мотиви относно приложението на чл. 82 ЗС, като е приел, че по делото не е доказано кога е установена фактическа власт върху имота от страна на праводателя на „Ес едн ей“ ООД преди 2009 г., поради което не може да се приеме, че в полза на дружеството е изтекла изискуемата съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишна придобивна давност. Освен това твърдяното във връзка с поставения от касатора осми въпрос основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано, тъй като липсват съображения относно значението на въпроса за развитието на право и точното прилагане на закона.В останалата си част изложението съдържа касационни оплаквания относно необоснованост на обжалваното решение, които не могат да бъдат разгледани в настоящото производство по чл.288 ГПК. Предвид изложеното, следва да се приеме, че в случая не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението в сочените хипотези на чл.280,ал.1 ГПК. Ответницата по касация С. З. е направила искане за присъждане на сторените пред касационната инстанция разноски в размер на 3000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, като е представила доказателства за тяхното извършване. Предвид изхода на производството по чл.288 ГПК, това искане следва да бъде уважено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.