Определение № 947 от 13.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1799/2009 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П. като процесуален представител на В. С. П. от гр.Малко Т., област Бургас, срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд от 02.VІІ.2009г. по гр.д. № 247/2009г. Ответникът по касационната жалба С. Б. А. от гр.Бургас не е заявил становище пред настоящата инстанция. Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното: С атакуваното решение Б. е потвърдил решението на БРС от 25.ІІІ.2009г. по гр.д. № 4579/2008г., с което са отхвърлени предявените от В. П. срещу С. А. искове за присъждане на 5418.51лв., в т.ч. 5000лв. главница, представляващи5 задължение по договор за заем от 29.Х.2007г., и 418.51лв. мораторна лихва за периода 01.V.2008г. .- 14.ХІ.2008г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждането на делото до окончателното изплащане. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че искът е с правно основание чл.87 ал.1 във вр. с чл.240 ал.1 и чл.86 ал.1 от ЗЗД, но по делото липсват доказателства за заемни правоотношения между страните. Безспорно е установено, че между ищцата и сестра й от една страна като продавачи и ответника като купувач на 29.Х.2007г. е сключен договор за продажба на недвижим имот, находящ се в с.Долно Е., за сумата 10200лв. Купувачът е заявил в нотариалния акт, че продажната цена ще бъде изплатена изцяло чрез банков кредит, като ищцата е получила чрез банкови преводи 7650лв. на 11.ІІІ.2008г. и 22275лв. на 12.ІІІ.2008г. Страните са дали обяснения пред първата инстанция, че продажната цена е била по-висока, като според ответника тя е 45000лв., по повод на която е издадена разписката от 29.Х.2007г. В нея е удостоверено от нотариуса, че той е получил от ищцата 5000лв., които се задължил да върне в края на месеца. В разписката е извършено дописване, незаверено от нотариуса, в смисъл, че “следващите 5000лв., които й дължа, ще бъдат върнати до 01.V.2008г.”, което ответникът е оспорил с твърдението, че не е ясно от кого изхожда. Искът се основава именно на дописаното изречение в разписката. Прието е, че не е пречка за установяването на заемно правоотношение твърдението, че договорът е устен, но страните трябва да докажат, че такъв договор съществува. Представената разписка касае изпълнение на парично задължение, но за да се приеме, че сумата 5000лв. е дължима, следва в нея да е налице признание за това. За да се приеме, че тя има качеството на частен удостоверителен документ с оглед договор за заем, трябва да съдържа основните елементи на договора – страни, предмет и падеж. За да доказва сумата от вторите 5000лв., следва да се посочи, че са дадени в заем. Съдът е взел предвид и показанията на свидетелите Т. и Демирева. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че изводът на въззивния съд, че предявеният иск е с правно основание чл.87 ал.1 във вр. с чл.240 ал.1 и чл.86 ал.1 от ЗЗД не кореспондира нито с петитума, който е по чл.79 от ЗЗД и се отнася за пълно неизпълнение на договор за заем, нито с доказателствата по делото. Налице е неправилно тълкуване на разпоредбите на ЗЗД, поради което е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Неправилно е прието, че отношенията между страните са по договор за покупко-продажба, без направено изрично искане за това и без да е предявен иск по чл.26 ал.2 от ЗЗД. В нарушение на чл.20 от ЗЗД неправилно е изтълкувана волята на страните и е прието, че липсват доказателства за устен договор за заем. В противоречие с трайната практика, без да изследва задълбочено истинността на фактическите твърдения на страните и без цялостна преценка на доказателствата, неправилно и недостатъчно мотивирано съдът е приел за недоказано съществуването на спорното правоотношение. Според трайната практика, за да е налице договор за заем на 5000лв., не е необхидима писмена форма. Тъй като договорът е реален, достатъчно е да се докаже, че сумата е предадена на заемателя – сочи се решение на С. по гр.д. № 784/2007г. В тази насока са показанията на св.Т. и разписката, за която, макар и дописана, няма открито производство по оспорване и в писмените отговори на ответника не се оспорва – сочи се решение по адм.д. № 2851/2007г. на В.. В разписката се съдържат всички елементи на договора за заем – размер на сумата и падеж – сочи се решение на ВС № 746-1972г., от която е очевидно, че става въпрос за един и същи почерк. Сочи се и противоречие с решение на ВКС V ГО по гр.д. № 814/1999г., според което необсъждането на всички доказателства е основание за отменяване на решението. Не са обсъдени показанията на ищцата по чл.176 от ГПК, безпричинно са игнорирани тези на свидетеля Т., не е разгледана разписката, макар и да няма характер на частен удостоверителен документ, не е съобразено изявлението на процесуалния представител на ответника в съдебно заседание за първите 5000лв. “Н. не оспорваме, че сме взели тези пари назаем”. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. В разглеждания случай релевираният по посочения начин въпрос, че според трайната практика на съдилищата за наличието на договор за заем на 5000лв. не е необходима писмена форма и че тъй като договорът е реален, е достатъчно да се докаже, че сумата е предадена на заемателя, не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а в съответствие, с разрешението, дадено му в решението на С. по гр.д. № 784/2007г., според което договорът за заем е реален и се счита сключен, когато парите бъдат предадени на заемателя, по иск по чл.79 ал.1 във вр. с чл.240 ал.1 от ЗЗД ищецът следва пряко и пълно да докаже твърденият юридически факт, източник на спорното задължение – договора за заем или даването на сумата със задължение на ответника да я върне. В случая съдът е приел, че с представените доказателства не се установява сключен договор за заем, нито даване на парите на ответника със задължение да ги върне. И по релевирания процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с разрешението, дадено по гр.д. № 814/1999г. на състав на ВКС. Това е така, тъй като за изводите си съдът е подложил на преценка и се е основал и на обясненията на ищцата, на показанията на свидетеля Т. и на разписката от 29.Х.2007г., а изявлението на процесуалния представител на ответника в с.з. на 12.ІІІ.2009г. касае първите 5000лв. по разписката, които не са предмет на спора по настоящото дело. Останалите релевирани в изложението съображения представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, а те подлежат на касационен контрол едва в същинското касационно производство, ако такова бъде допуснато, но не и в това по допускането му. Следва да се отбележи, че допуснатата фактическа грешка при правната квалификация на предявения иск с оглед на обстоятелството, че е разгледан предявеният иск по чл.79 ал.1 във вр. с чл.240 ал.1 от ЗЗД, също не обосновава основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения се налага извод, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки, поради което касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,