Определение № 50612 от 15.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 578/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. М. Н. против Решение № 111 от 15.10.2021г. по в.т.д. № 387/21г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено Решение № 260028 от 01.03. 2021г. по т.д. № 163/2019г. на Окръжен съд – Добрич. С първоинстанционното решение е признато за установено съществуването на следните вземания на „Банка ДСК“ ЕАД към М. М. Н., а именно: - 25 458.32 лв., представляваща главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 11.11.2004г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – 01.03. 2019г. до окончателното изплащане на задължението; - 6 356.51 лв., представляваща договорна лихва за периода 15.08.2016г. – 28.02.2019г.; - 31.87 лв. – обезщетение за забава за периода 26.02.2019г. – 28.02.2019г.; - 120 лв. – такси и разноски по същия договор.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл.281,т.3 ГПК – материална и процесуална незаконосъбразност, както и необоснованост на решението, с искане за касирането му. Сочи се неправилност на следните изводи на решаващия съд: - за фиксираност на лихвата по кредита; - за това, че лихвата не е произволна, а определена въз основа Решение на УС и на база методика, за каквато обаче нямало данни; - за неустановяване на неравноправност на оспорените в договора за кредит клаузи; - за предсрочна изискуемост на кредита, без да е съобразено, че липсва надлежно уведомяване на длъжника, както и че е налице надплащане по кредита вследствие увеличаването размера на договорната лихва.

Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК формулира следните въпроси, а именно:

1. Допустимо ли е лихвен процент по договор за банков кредит да се определя при липса на метод /формула/ за неговото определяне в договора за кредит?

2. Задължена ли е банката да предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия по кредитите, които съдържат най-малко лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредите?

3. Произволна ли е промяната на лихвения процент, извършена от Управителния съвет на банката, когато в договора за банков кредит не са посочени условия за изменение на договорения лихвен процент?

4. Фиксиран ли е договореният лихвен процент в договора за банков кредит, когато изрично в договора за банков кредит е посочено, че лихвата по кредита се изменя периодично от Управителния съвет на банката?

5. Установява ли се идентичност между термините „променлив лихвен процент“ и „базов лихвен процент“ без за това да се съдържа изрична информация в договора за кредит?

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Банка ДСК“АД, който изразява становище за недопускане на обжалваното решене до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да потвърди обжалваното решение, сезиран с жалба на ответницата по предявен срещу нея иск по чл.422 ГПК, по основното оплакване за незачитане на потребителската защита въззивният съд е посочил, че договарянето на лихва по кредита не представлява неравноправна клауза, доколкото това е договореното възнаграждение за банката, като договарянето е и индивидуално, което изключва неравноправност. Прието е, че в чл.6 от договора е договорена твърда лихва от 11.75%, и че промяната на същата, която става задължителна за страните, се извършва от УС на банката, от което е направен извод, че същата не е произволна, тъй като е в резултат на съответни решения на управителния й съвет. Обсъдено е и заключението на ССЕ, от което се установява, че банката е ползвала методика за определяне на базов лихвен процент, въз основа на който е определен лихвеният процент по кредити на физически лица и който е функция на обективни фактори – най вече промяна на пазарните лихвени индекси и на лихвените нива, като на тази база са вземани решения по протоколи и банката е водила лихвени бюлетини, в съответствие с които е начислявала лихвени проценти върху кредитите на физическите лица, в т.ч. и по процесния кредит на ответницата. Установено е, че през целия период до обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е бил превишаван първоначално договореният лихвен процент от 11.75%, начисляван до 20.12.2004г., след която дата е спадал, съответно – до 20.02.2006г. – 10.75% и до 20.02.2007г. – 4.9%; до 20.10.2008г. – е повишен на 8.8% и до 01.03.2019г. – е повишен на 9.8%, но пак в рамките на първоначално договорения. Направен е извод, че промените в лихвения процент не са ощетявали ответницата като потребител в резултат на неравноправни клаузи в договора за кредит. Констатирана е липса на конкретни оплаквания относно размера на дълга на ответницата, установен по делото и със заключението на ССЕ, както и данни банката да е отказвала приемане на плащанията й след 03.11.2016г. Не е споделен доводът на въззивницата за надплащания по договора за кредит, за сметка на които са погасени дължими вноски за периода м.ноември 2016г. до м.ноември 2018г., напротив установена е липсата на погашения по кредита за периода от 15.05.2016г. до 15.02.2019г., което е дало основание съгласно чл.18 от договора за обявяване от банката на кредита за предсрочно изискуем, за което ответницата е уведомена редовно на 15.02.2019г. В мотивите към атакувания акт въззивният съд изрично е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК, в които след подробно обсъждане е прието за неоснователно възражението за неравноправност на клаузите, уреждащи размера и промяната на договорната лихва.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

И петте формулирани в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК въпроси не удовлетворяват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не са обусловили правната воля на съда, поради което нямат характеристиката на правни. В съответствие с възприетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, от значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда. В мотивите на този акт на нормативно тълкуване е направено ясно разграничение между общото селективно основание и предвидените в чл.281,т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение. Прието е, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. За да удовлетвори изискването за правен, въпросът следва да изхожда от решаващ мотив на въззивния съд, в обосноваване на крайния му извод. В случая решаващ и съответно обуславящ изхода на спора е изводът на съда, с който е отрекъл неравноправния характер на клаузата на чл.6 от сключения между страните Договор за кредит, уреждащ размера на договорната лихва и предпоставките за променянето й, поради липса на ощетяване на ответницата като потребител при извършените от банката промени в лихвения процент. Предпоставилото въпросите несъгласие на касатора с направения от съда извод за установеност на вземанията на ищцовата банка е по правилността на съдебния акт, която е извън преценката в производството по чл.288 ГПК.

Освен гореизложените съображения, в случая касаторът не установява и допълнителния селективен критерий, извод за което се следва само от обстоятелството на бланкетното позоваване на хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК едновременно по отношение на всички въпроси. Не се сочи по кои въпроси и на коя практика по т.1 решението противоречи, а по т.3 –липсва обосноваване, съобразно постановките на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, с необходимостта от създаване на практика за попълване на празноти в закона, отстраняване на неяснота в конкретно посочени правни норми, промяна на създадена неправилна съдебна практика или нужда от промяната й поради изменения в законодателството или обществените условия. Спазвайки принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда селективен критерий, включително и да го обосновава, ако това не е посочено от жалбоподателя.

Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК