Определение № 1976 от 15.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1244/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Лено“ АД, [населено място] срещу решение № 63 от 27.02.2023 г. по в. т. д. № 473/2022 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 197 от 21.05.2022 г. по т.д. № 827/21 г. на Варненски окръжен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Лено“ АД срещу И. П., действащ като ЕТ „П. груп – И. П.“, иск за установяване дължимост на суми по договор за заем бизнес кредит № 6417 от 16.08.2019 г., както следва: 1. сумата от 7 311, 87 евро, представляваща неустойка за забава за периода от 17.09.2019 г. до 12.03.2020 г. по чл. 2.3., б.(c) от договора; 2. сумата от 8923 евро, представляваща неустойка за забава за периода от 14.07.2020 г. до 15.02.2021 г. по същия договор; 3. сумата от 3 773 евро, представляваща такса за предсрочно погасяване на кредита, на основание чл. 5.2. б. (а) вр. чл. 2.4, б.(е), т.(ii). С влязлата в сила част от постановеното първоинстанционно решение съдът е признал за установени задълженията на едноличния търговец към ищеца да заплати главница в размер на 15 300 евро по договора, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 25.03.2021 г. до окончателно погасяване на вземането, сумата от 5 985,97 евро, представляваща падежирала договорна лихва за периода от 17.08.2019 г. до 06.02.2021 г., сумата от 120 лв. - разноски за връчване на покани за предсрочна изискуемост и сумата от 55, 04 лв. - разноски за заплатена застрахователна премия, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 4378/2021 г. на ВРС. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че въззивното решение е вероятно недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск за заплащане на сумата от 3 773 евро, представляваща такса за предсрочно погасяване. Поставя следните процесуални въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: „1. При установяване на грешна правна квалификация на първоинстанционния съд, в случай че тя не е изведена от обстоятелства, на които страната се е позовала, длъжен ли е въззивният съд служебно да преквалифицира иска и да даде указания на страните съобразно новата квалификация?; 2. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички твърдения, възражения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти, да направи самостоятелна всеобхватна и задълбочена преценка на събрания по делото доказателствен материал и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи?“. Твърди, че по първия въпрос въззивният акт противоречи на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС по гр. д. № 882/2010 г., IV г. о. и гр. д. № 92/2009 г., IV г. о., а по втория - на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС по гр. д. № 973/2021 г., III г. о., гр. д. № 896/2018 г., III г. о. и гр. д. № 1321/2009 г., IV г. о. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е въведена и втора група въпроси: „1. Правилно ли е преценката за действителност на неустоечна клауза по двустранна търговска сделка да се извършва въз основа съпоставката й със законната мораторна лихва?; 2. Обуславя ли извод за нищожност поради противоречие с добрите нрави наличието на клауза за неустойка за забава по търговска сделка, чийто годишен размер е близък до размера на главницата?; 3. При преценката на съда относно нищожност на неустойка поради накърняване на добрите нрави, длъжен ли е въззивният съд да се ръководи от и да обсъди изброените примерни критерии, предвидени в мотивите по т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 2009 г. на ОСТК?“. Касаторът твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на решения на ВКС по т. д. № 1214/2018 г., II т. о., т. д. № 861/2017 г., I т. о., т. д. № 984/2009 г., I т. о.; по въпроса по т. 2 – на ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и решения на ВКС по т. д. № 551/2016 г., I т. о. и т. д. 224/2009 г., II т. о. и по въпроса по т. 3 – на ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и на решения на ВКС по т. д. № 3633/2014 г., I т. о. и т. д. № 3550/2015 г., II т. о. Ответникът по касационната жалба И. П., действащ като ЕТ „П. груп – И. П.“, не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Варненски апелативен съд е приел, че между „Лено“ АД, в качеството му на кредитор и И. П., действащ като ЕТ „П. Груп – И. П.“, в качеството му на заемополучател, е сключен договор за заем бизнес кредит № 6417 от 16.08.2019 г., по силата на който кредиторът е предоставил сума в общ размер на 15 300 евро. Кредитът е обявен за предсрочно изискуем на основание чл. 5.2., б. (а) от договора, като поканите за обявяване на предсрочна изискуемост са връчени лично на И. П. на 06.02.2021 г. По спорния въпрос относно действителността на уговорката по чл. 2.3., б. (c) от договора, предвиждаща, че в случай, че заемодателят не изпълни което и да е задължение по договора, вкл. и при предсрочна изискуемост, същият дължи неустойка за забава в размер на 0,27 % върху непогасената част от заема за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми, въззивният съд е констатирал, че страните са уточнили, че неустойката се дължи и след обявяване на заема за предсрочно изискуем, като се начислява върху цялата непогасена сума на заема, независимо дали заемът е усвоен изцяло. При съобразяване на задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС по въпроса кога уговорената в търговски договор неустойка е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, съдът е изложил съображения, че икономическата цел на отпуснатия заем е придобиване на парични средства и за двете страни, като в случая за кредитополучателя тя е покриване на текущи и инвестиционни бизнес нужди, респ. за кредитора - да получи реализиране на целта на кредита, плюс печалба чрез получаване на възнаградителна лихва. При това положение съдът е счел, че уговарянето на неустойка за забава досежно дължимия остатък от кредита в размер на 0, 27 % на ден или 98,55 % годишно излиза извън присъщите й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Посочил е, че същата надхвърля близо десет пъти размера на законната лихва по чл. 86, ал. 2 ЗЗД, като при този размер на неустойката главният дълг би се удвоил за приблизително година забава. Отчел е, че предвидената неустойка е много над размера на предвидимите вреди от неизпълнение на парично задължение. Решаващият състав е направил извод, че чрез посочената неустойка се формира размер на вземане, който води до неоснователно разместване на парични средства извън целите на кредитната дейност на дружеството. Изложени са съображения, че наличието на предоставени обезпечения /вземанията на заемодателя са обезпечени с договорна ипотека върху недвижим имот/ и възможността кредиторът да получи удовлетворение на вземанията си, също води до извод, че предвидената неустойка е извън обезпечителната функция, следваща от чл. 92 ЗЗД. Съвкупната преценка на гореизложеното е обусловила крайния извод на съда, че процесната неустойка е в несъответствие с принципите на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, на недопускане на необосновано облагодетелстване на кредитора и излиза извън присъщите й функции, поради което като нарушаваща добрите нрави е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД. Нищожността на неустоечното съглашение е обусловила и заключение, че исковете за установяване на задълженията за заплащане на неустойка и за двата претендирани периода подлежат на отхвърляне. Съставът на въззивния съд е приел, че сумата от 3 773 евро се претендира от ищеца като „такса за предсрочно погасяване на заема“. Установил е, че такава е предвидена в чл. 5.2. б. (а) вр. чл. 2.4, б. (е), т. (ii) с уговорката, че се дължи и в случаите на обявена предсрочна изискуемост. Изложил е съображения, че договорните такси са част от общите разходи при договор за банков кредит /чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ/ и са свързани с предоставянето на съпътстващи банкови услуги или съпътстващи и евентуални разходи на банката във връзка с управлението на договора. Изразил е становище, че във всички случаи такси при договаряне на финансови продукти се дължат при принципно правомерно поведение на кредитополучателя, каквото е предсрочното погасяване на кредитния дълг, но не и при виновно неизпълнение на договора, каквото е налице при предсрочната изискуемост на заема. Счел е, че уговореното от страните вземане има санкционен характер и на практика съставлява неустойка с компенсаторен характер, а не такса, дължима на кредитора. Направил е извод, че фактическият състав на тази неустойка изцяло се припокрива с този по чл. 2.3., б. (c) от договора, а именно с неустойката за забава. Поради изложеното е приел, че предявеният иск за заплащане на такса е неоснователен. Доколкото уговореното вземане няма характера на такса, съдът е изразил становище, че същото следва да се претендира като компенсаторна неустойка по чл. 92 ЗЗД, какъвто иск не е предявен. Настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за достъп до касация – вероятна недопустимост на въззивното решение. Доводите за недопустимост на обжалваното решение се основават на твърдения, че съдът неправилно е квалифицирал предявения иск за заплащане на сумата от 3 773 евро като иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на такса за предсрочно погасяване на задължението по договора за заем, а не като иск за заплащане на неустойка по чл. 92 ЗЗД, като по този начин не се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран. В този смисъл становището му за недопустимост на въззивния акт може да се свърже само с произнасянето на съда по иска за сумата от 3 773 евро. Съгласно т. 9 на ППВС № 1 от 10.11.1985 г. когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, т.е. разгледал е иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, постановеното решение е недопустимо. В множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г., IV г. о., решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г., решение № 131 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г., II г. о., решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г., III г. о., решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г., I т. о. и цитираните в него решения на ВКС, решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г., I т. о., решение № 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г., II т. о. и др./ се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, а правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. В практиката на ВКС е направено ясно разграничение между недопустимост и неправилност на решението с оглед дадена правна квалификация. Утвърдено е разбирането, че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановено решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, т. е. когато съдът се е произнесъл извън предмета на спора и обхвата на търсената защита. Дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. Настоящият състав намира, че в случая не е налице твърдяното отклонение от диспозитивното начало на процеса, доколкото съдът се е съобразил с основанието и предмета на вземането, така както са въведени със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, посочени са в издадената заповед и се поддържат в исковата молба, а именно за дължима по процесния договор такса за предсрочно погасяване на заема в размер на 3773 евро. Не се е осъществило и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса по т. 1 от първата група процесуални въпроси в изложението на касатора. В случая не се установява изводите на въззивния съд и на първоинстанционния по правната квалификация на предявения установителен иск за сумата от 3 773 евро да не съвпадат. Прието е, че съдебно предявеното спорно материално право е за заплащане на такса за предсрочно погасяване на заема, което е квалифицирано по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Поради това въпросът не съответства на изводите на въззивния съд и не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Процесуалният въпрос по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се отнася до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото. По този въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са посочените от касатора. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд се е придържал към практика на ВКС по релевантния процесуален въпрос. Неоснователни са доводите на касатора, в контекста на които е поставен въпросът, че апелативният съд не е обсъдил съображенията му за дължимост на предвидената в договора такса за предсрочно погасяване и в хипотезата на предсрочна изискуемост на заема, както и за валидност на клаузата за неустойка за забава. Касаторът не се позовава на липсата на преценка от съда на конкретни доказателства, събрани по делото, при обосноваване на приложното поле на касационния контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед формулирания въпрос. По тези съображения касационното обжалване не може да бъде допуснато по втория процесуален въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въпросите от втората група в изложението на касатора са свързани и се отнасят до предпоставките за нищожност на неустоечна клауза и критериите, които следва да се преценяват при произнасяне по въведено в процеса от ответника такова правоизключващо възражение. Тези въпроси се явяват обуславящи за изхода на спора в частта по исковете за неустойка за забава, но по отношение на тях не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпросите е приложимо даденото разрешение в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15. 06. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според задължителните постановки на същото неустойката следва да се прецени като нищожна, когато единствената й цел излиза извън присъщите функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Преценката относно валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора, съобразно всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените в тълкувателното решение критерии: естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; наличие на други обезпечения на същото задължение; вид на уговорената неустойка и на съответното неизпълнение; съотношение на неустойката с очакваните вреди от неизпълнението. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е застъпено разбирането, че съдът следва и служебно да преценява дали клаузата за неустойка съответства на добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Изразеното в акта на задължителната практика на ВКС разбиране е доразвито в решение № 223 от 19. 04. 2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. на ВКС, І т. о., в което при извършено съпоставяне между прекомерност на неустойката и нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, е прието, че въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори. Такива са свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. За да формира изводите си във връзка с възражението на ответника за нищожност на конкретната неустоечна клауза, въззивният съд е обсъдил събраните по делото относими доказателства, както и доводите на страните. Преценката за нищожност на уговорката за неустойка е извършена към момента на сключване на договора за заем, като съдът е изходил от изброени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии. В решението е съобразено, че процесната неустойка е за забава, отчетени са размерът на неустойката, като е извършена съпоставка с размера на законната лихва и размера на главното задължение на заемополучателя. Взети са предвид специфичните особености и цел на сключения договор за заем, както и наличието на предоставено по договора обезпечение и възможността кредиторът да удовлетвори вземанията си. Като е обсъдил посочените обстоятелства, релевантни за нищожността на уговорена от страните неустойка за забава поради нарушаване на добрите нрави, въззивният съд се е съобразил изцяло с указанията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Правилността на изводите на съда не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК, поради което оплакванията на касатора, че съдът не е приложил правилно критериите, изброени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, не могат да обосноват допускането на касационно обжалване. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение