Определение № 60344 от 23.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 938/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 902769 от 14.10.2020 г., подадена от Б. С. М. и И. В. М. чрез адвокат И. Н. от АК – Б. срещу въззивно Решение № 2766 от 23.06.2020 г. по в.гр.д.№ 213/2020 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено Решение № 2499 от 10.10.2019 г. по гр.д.№ 1200/2016 г. на Районен съд - Сандански.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена е от изложение и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване.

Подаден е писмен отговор от ответниците по касация А. К. М. и И. Д. Д., чрез адвокат Д. Х. от АК – Б., с който се изразява становище, че касационната жалба е неоснователна, а въззивното решение – правилно и липсват основания за допускането му до касационно обжалване. Претендират разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е намерил за неоснователни поддържаните във въззивната жалба доводи, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, поради допуснато смесване между два иска - по чл. 108 ЗС и по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. В исковата молба ищците са изложили обстоятелства, че са собственици на поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-80 от 11.11.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, а ответниците - на имот с идентификатор * по КККР. Посочили са извършените регулационни изменения на двата урегулирани имота след КРП от 1956 г. и са изложили твърдения, че в КК от 2009 г. е допусната грешка, изразяваща се в неправилно заснемане на границата между двата имота, която съвпада с тази по неприложената регулация по РП от 1981 г., вместо да е съобразена с ЧИЗРП от 1960 г., извършено по съгласие на собствениците на имотите. При така заявените обстоятелства е претендирано установяване на твърдяната грешка в КК и ревандикация на площта, която ответниците владеят по протежение на погрешно отразената граница между имотите, представляваща реална част от собствения им имот с площ от около 30 кв.м. Въззивният съд е приел, че така заявен, искът е за собственост с правно основание чл. 108 ЗС във връзка с чл. 54, ал. 2 ЗКИР. РС - Сандански се е произнесъл именно по този иск. Съобразени са разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР се поглъща от иска за собственост и е прието, че РС - Сандански се е произнесъл по редовна искова молба, съобразно заявената претенция, поради което първоинстанционното решение е допустимо.

Произнасяйки се по съществото на спора, въззивният съд е приел, че с отговора на исковата молба не е въведено възражение за придобивна давност на спорната реална част от имота поради упражнявано от ответниците давностно владение. Заявеното с отговора възражение е за придобиване по давност на целия имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] за периода от 1960 г. до предявяване на исковата молба. Съдът е приел, че ответниците нямат правен интерес от възражение за придобиване на целия имот по давност, доколкото със събраните доказателства се установява, че същите са го придобили на деривативно придобивно основание – завещание и договор за издръжка и гледане, което не се оспорва от ищцовата страна.

С отговора ответниците са заявили, че не оспорват твърдението на ищците за частично изменение на регулацията през 1960 г., извършено по съгласие на праводателите на страните. Те са поискали и е било одобрено изменение на местоположението на регулационната линия между парцел IІІ, в кв. 61 на [населено място] (съответстващ на ПИ *** по КК) - собственост на праводателите на ответниците, и парцел * (съответстващ на ПИ *** по КК) - собственост на праводателите на ищците, при което регулационната граница е изместена с около 70 см., приобщавайки част от парцел *-ти към парцел *-ти за изравняване площите им.

Спорът между страните касае въпроса за приложението на регулацията по плана от 1981 г., въз основа на която са заснети имотите по действащата КК от 2009 г.

Установено е от приетото експертно заключение на вещото лице инж. В. Ю., че КК отразява имотите на спорещите страни съобразно регулационните граници по РП от 1981 г. Този план не е съобразен с одобреното по съгласие на праводателите на страните частично изменение на регулационния план (ЧИРП) от 1960 г. (комбинирана скица-приложение № * към експертното заключение и скица-приложение № 6). ЧИРП от 1960 г. се е състояло в преместване на вътрешната регулационна линия по РП от 1956 г. между парцели * и * навътре в парцел *. В резултат от ЧИРП са изравнени лицата (по 12,5 м.) на двата парцела към [улица](парцел * има излаз /лице/ само на тази улица, за разлика от парцел *І, който граничи и с [улица]). Изменението на регулацията през 1960 г. е предприето с оглед бъдещото застрояване на двата поземлени имота, поради което е било възможно изместената вътрешна регулационна линия да минава върху старата жилищна сграда в парцел * (скица-приложение № * към заключението), подлежаща на събаряне. В следващия КРП от 1981 г. старата жилищна сграда в парцел * не е отразена като съществуваща, а са отразени построените нови жилищни сгради в двата парцела, поради което е прието, че предвижданията по ЧИРП от 1960 г. и по застроителния план (ЗП) са били осъществени до одобряване на следващия КРП от 1981 г. Частичното изменение на РП от 1960 г., инициирано със съгласието на заинтересованите собственици на двата парцела, е одобрено при действието на ЗПИНМ (отм.), който допуска изменение на влязъл в сила дворищно-регулационен план по искане на пряко заинтересуваните собственици, ако изменението не противоречи на действащи разпоредби (§ 76, ал. 1 ППЗПИНМ /отм./). Въззивният съд е достигнал до извод, че регулацията на имотите на страните по ЧИРП от 1960 г. е била приложена към одобряването на следващия КРП от 1981 г. В заключението на в.л. Ю. се сочи, че КРП от 1981 г. е създаден на база цифров модел, според който площта на имотите е както следва: за пл.№ * - 291,78 кв.м, а за пл.№ * - 247,18 кв.м, а площта на отредените за тези имоти парцели е: парцел * за пл.№ * (съответстващ на парцел * по предходния план) - 260,90 кв.м., а парцел * за пл.№ * (съответстващ на парцел * по предходния план) - 219,34 кв.м. Въз основа на констатациите на вещото лице, обясненията му в съдебно заседание и скици – приложения 9, 12 и 14 към заключението, въззивният съд е направил извод, че регулационната граница между урегулираните имоти на страните по КРП от 1981 г. не съвпада с тази по приложената регулация от 1960 г. Границата е изместена към парцел * за пл.№ * и площта, заключена между регулационната граница по приложеното изменение на плана от 1960 г. и по РП от 1981 г., възлиза на 13,28 кв.м. Регулационни сметки по плана от 1981 г. не се твърди и не се доказва да са уреждани нито между праводателите на страните, нито между самите тях. Освен това е установено, че с РП от 1981 г. е предвидено отреждане на части от парцелите на страните (* за пл.№ * и * за пл.№ *) за обществено мероприятие - за уличен достъп до парцел * - отреден за детска площадка (скица-приложение № 8 към заключението). Отчуждаване за това обществено мероприятие не е извършено. Прието е, че РП от 1981 г. е одобрен и влязъл в сила при действието на ЗТСУ (отм.) и касае дворищната регулация. Прието е, че този план е създаден, без да отчита изменението на местоположението на страничната регулационна линия между парцели * и * по предходния план от 1956 г., съобразно приложеното по съгласие на праводателите на страните частично изменение на РП от 1960 г. Въззивният съд е приел, че РП от 1981 г. е одобрен при явна фактическа грешка или при допуснато закононарушение и за да послужи за основа на КК, одобрена през 2009 г., следва да е установено, че регулацията по него е приложена. В случая няма данни и не се твърди праводателят на ответниците да е заплащал придаваеми места по РП от 1981 г., нито да се е снабдил с нотариален акт по регулация. В случая завземането и владението на придадената част е ирелевантно, тъй като приложимата хипотеза за плана от 1981 г. е чл. 33, ал. 2 ЗТСУ (отм.). Регулацията по РП от 1981 г. трябва да е приложена към момента на влизане в сила на изменението на ЗТСУ, извършено с § 9 от ДР на ЗКИР (обн., ДВ, бр. 34/2000 г., в сила от 01.01.2001 г.), с което са създадени новите разпоредби - чл.182а и чл.182б ЗТСУ (отм.). С първата е предвидено, че отчуждителното действие на ДРП, одобрен при действието на ЗТСУ, се прекратява, ако до влизане в сила на ЗКИР, т.е. до 01.01.2001 г. не са платени придаваемите места, а с чл. 182б, ал. 1 ЗТСУ (отм.) се установява забрана за придобиване по давност на реално определени части от дворищнорегулационни парцели чрез правни сделки или по давност, освен в изрично посочените в ал. 2 изключения, които в случая са неотносими. С влезлия в сила на 31.03.2001 г. ЗУТ (§ 6 от ПР), е предвидено запазване действието на неприложен РП, ако регулационните сметки се уредят в 6-месечен срок от влизане на закона в сила. Отчуждителното действие на посочените в § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ дворищнорегулационни планове (какъвто е плана от 1981 г.) се прекратява автоматично с изтичане на сроковете по § 6, ал. 1 и ал. 4 от ПР на ЗУТ, без да е необходимо провеждане на специална административна процедура за това (в този смисъл е ТР № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3/2010 г. на ВКС, ОСГК). При изработването на КК при действието на ЗКИР, в нея е следвало да бъде съобразено настъпилото по силата на закона прекратяване на отчуждителното действие на ДРП от 1981 г. и урегулираните имоти на страните е следвало да бъдат заснети и отразени съобразно приложената регулация по предходния план – ЧИРП от 1960 г. Установено е с експертизата, че това не е станало, грешката в КК относно местоположението на регулационната граница между поземлените имоти на страните е допусната поради заснемането й според неприложената регулация от 1981 г. По съображения за неприложимост на хипотезата на чл. 33, ал. 1 ЗТСУ (отм.) за плана от 1981 г., обсъждането на свидетелските показания за владението на спорната площ, е намерено за безпредметно. Прието е, че дори РП от 1981 г. да е бил одобрен при явна фактическа грешка, свързана с регулационните предвиждания и/или при допуснато съществено закононарушение на основание чл. 32, ал. 1, т. 2, 4 и 5 ЗТСУ (отм.), което визира хипотезата на чл. 33, ал. 1 ЗТСУ (отм.), не е установено давностно владение повече от 10 г. на ответниците върху реалната част от поземления им имот, която се образува между заснетата по КК граница с поземления имот на ищците и местоположението на регулационната граница по регулацията, извършена с ЧИРП от 1960 г.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли съдът да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими и допустими доказателства, възражения и доводи на страните, т.е има ли процесуално задължение въззивният съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба, относно правилното приложение на разпоредбата на чл. 269 ГПК;

2. Когато е направено възражение за придобиване по давност на целия имот, то включва ли и възражение за давност на спорната реална част, включена в целия имот;

3. Когато един план е приложен, но регулационната линия не е отложена на точното й местоположение, налице ли е грешка в кадастъра;

4. По кои критерии се установяват границите на поземлените имоти в кадастралната карта, когато те са урегулирани и се твърди, че регулационния план е приложен.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

На първо място, настоящият съдебен състав намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, поради постановяването му по нередовна искова молба. Въззивният съд е определил правната квалификация на предявените искове въз основа на изложените в исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на претенцията, и заявеното в петитума искане за защита. Съобразил е и задължителните разяснения, дадени с т. 5 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, относно съотношението между иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване грешка или непълнота при заснемане на имот и иска по чл. 108 ЗС за ревандикация на имот, неправилно заснет като част от друг имот. Прието е, че двата иска в установителната си част са идентични и затова искът за собственост „поглъща” иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Целта на втория иск е да отстрани непълноти или грешки на данните в кадастралната карта или кадастралния регистър, свързани със спор за материално право - най-често това е спор за реална част от недвижим имот, която е заснета към съседен имот или за цял имот, който не е заснет като самостоятелен, а е включен в съседен имот. Целта на предявения иск за ревандикация е да върне владението върху частта от собствения имот, която се владее от ответника без основание. В тълкувателния акт е възприето, че според особеностите на конкретния случай производството по иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР подлежи на прекратяване или на съединяване за общо разглеждане в едно производство с иска за собственост, както и че в производството по иск за собственост с предмет реална част от урегулиран поземлен имот, която поради непълнота или грешка в плана е заснета като част от съседен имот, съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта и съответно отразява това в диспозитива на решението си. Диспозитивът на потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение е съобразен с цитираната задължителна практика.

Въпрос № 1 от изложението не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 235 и чл. 236 ГПК, въззивният съд е изложил собствени мотиви, касаещи спора от фактическа и правна страна, които отразяват решаваща правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща по същество материалноправния спор. Обсъдени са събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, включително представените от страните документи за собственост, заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице Ю., проследяващо кадастралното заснемане и регулационно отреждане за имотите на страните, и скиците към него, на които са нанесени кадастралните и регулационни граници на двата имота. Разгледани са и доводите и възраженията на страните, относими към спорното право. Несъгласието на касаторите с формираните изводи относно правнорелевантните факти не обосновава наличие на противоречие с цитираната от касаторите практика (Решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр.д.№ 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр.д.№ 89/2012 г. на ВКС, ІV г.о.), респ. - не обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 2 от изложението, който е поставен във връзка с извода на въззивния съд, че в отговора на исковата молба не е релевирано възражение за придобивна давност на спорната реална част, а единствено възражение за придобиване по давност на целия имот. Този извод, дори и незаконосъобразен, не е от решаващо значение при преценка основателността на направеното от ответниците възражение. Решаващият извод на въззивния съд за неустановено по делото владение на спорната реална част, продължило минимум 10 години, е достатъчен, за да обоснове извод за неосъществяване на твърдяния от ответниците придобивен способ. Следва да се подчертае, че десетгодишното владение на придадени по регулация части е основание за прилагане на регулацията и съвпадане на регулационните граници и имотните граници, а не за придобиване на собствеността на тези части по давност, тъй като чл. 59 ЗТСУ (отм.) забранява придобиване по давност на реална част от парцел. След отпадане на отчуждителното действие на РП от 1981 г. с изтичането на сроковете по § 6 ЗУТ, придобиване по давност на спорната реална част от ответниците е невъзможно, заради забраната на чл. 200, ал. 1 ЗУТ и поради несъответствието на тази реална част на изискванията на чл. 19 ЗУТ. По приложението на чл. 200 ЗУТ и на чл. 59 ЗТСУ (отм.), е налице трайно установена практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК ( Решение № 67 от 16.07.2017 г. по гр.д.№ 3533/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр.д.№ 5728/2015 г. на ВКС, І г.о., и др.), според които разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, в сила от 31.03.2001 г., установява забрана за придобиване по давност на реални части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, неотговарящи на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ. Изключението, предвидено в алинея 2 на чл. 200 ЗУТ, допускащо придобиване по давност на реална част от поземлен имот, неотговаряща на изискванията на чл. 19 ЗУТ, е приложимо само в случаите, при които тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ - при първоначално урегулиране на два неурегулирани имота. Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имот към съседен урегулиран поземлен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ. С оглед гореизложеното, въпрос № 2 няма самостоятелно обуславящо изхода на делото значение и не покрива критериите на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 3 е свързан с оплакването в касационната жалба, че при отразяване на общата имотна граница между имотите на ищците и на ответниците в одобрената кадастрална карта, не е допусната грешка по смисъла на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, изразяваща се в неправилно заснемане на 13,28 кв.м. като част от имот с идентификатор ***, собственост на ответниците. Въззивният съд е приел, че регулационният план от 1956 г. е изменен през 1960 г. на основание пар. 76 ППЗПИНМ (отм.) - по съгласие на заинтересованите собственици (праводателите на страните), поради което регулацията следва да се счита за приложена към момента на одобряване на следващия регулационен план от 1981 г. Приел е, че регулационната граница между урегулираните имоти на страните по РП от 1981 г. не съвпада с тази по приложената регулация от 1960 г., и площта, заключена между регулационната граница по приложеното изменение на плана от 1960 г., и по РП от 1981 г., е 13,28 кв.м. Направил е извод, че тъй като регулационният план от 1981 г. не е приложен нито при действието на ЗТСУ (отм.), нито при действието на ЗУТ в сроковете по § 6, неговото отчуждително действие е отпаднало, поради което границите на урегулираните имоти на страните е следвало да бъдат заснети и отразени в кадастралната карта съобразно приложената регулация по предходния план – ЧИРП от 1960 г. Решаващите съображения на въззивния съд, че регулацията, изменена през 1960 г. по искане на заинтересованите собственици при действието на ЗПИНМ (отм.), следва да се счита за приложена с влизането й в сила, е в съответствие с практиката на ВКС, относима към настоящата хипотеза на настъпило изменение на плана по взаимно съгласие. С Решение № 389 от 30.08.1990 г. по гр.д.№ 1778/1992 г. на ВС, IV г.о. е прието, че когато дворищно регулационния план е изменен на основание съгласие на заинтересованите собственици регулационната граница на имота получава автоматично значение на имотна граница, като новите регулационни линии стават кадастрална основа на имотите, а местата, заключени между новите и старите граници се придобиват от собствениците на парцелите, към които се придават, без да се считат придаваеми по регулация. С Решение № 222 от 04.05.2010 г. по гр.д.№ 136/2009 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че при изменение на дворищнорегулационния план по съгласие на заинтересуваните собственици регулационните линии получават значението и на имотни граници от момента на влизане в сила на заповедта за изменение на дворищнорегулационния план, доколкото изменението на регулационния план е извършено не съобразно кадастралната основа, а по волята на заинтересуваните собственици. В този смисъл е и Решение № 2 от 29.01.2014 г. по гр.д.№ 5313/2013 г. на ВКС, І г.о., в което е прието, че влезлите в сила устройствени планове могат да се изменят на различни основания, включително и по съгласие на страните и при грешка в кадастралната карта. В този случай съгласието на страните е основа за предвижданията на устройствения план. В ЗУТ са уредени хипотези, при които по взаимно съгласие на собствениците на съседни имоти може да се променя имотната и регулационната граница - чл. 15, ал. 3, чл. 17, ал. 3 ЗУТ, като те уреждат и въпросите за собствеността, възмездно, или безвъзмездно, ще премине част от имота към съседен имот, или квотите, при които страните по договора ще станат съсобственици. Кадастралната карта, към която има законово изискване да е актуална, следва да отразява измененията в правото на собственост, включително и по съгласие на собствениците, а тя е основа за предвижданията на устройствените планове. Въззивното решение не противоречи и на практиката на ВКС (ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2/1993 г. на ВС, ОСГК и ТР № 3 от 28.03.2011 г. по т.д.№ 3/2010 г. на ВКС, ОСГК, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения) по въпросите относно непосредственото отчуждително действие на дворищната регулация при действието на ЗТСУ (отм.), кога дворищнорегулационният план следва да се приеме за приложен, и по приложението на § 6, ал. 2 и § 8, ал. 1 ПР ЗУТ. Дворищно-регулационният план следва да се счита за приложен от момента, когато настъпва трансформация на регулационните линии в имотни граници при хипотезите на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ(отм.). Приложението на плана е понятие, относимо към вярната имотна основа, при която следва да се изработи новият план. Приложеният дворищнорегулационен план става кадастрална основа за последващия, а регулационните линии по предходния - имотни граници за действуващия план на населеното място. В случая, създадените с опорочената регулация от 1981 г. (при грешна кадастрална основа) парцелни граници не са трансформирани в имотни, поради липса на предпоставките за стабилизиране на отчуждителното действие на регулацията, и ответниците не са придобили собствеността върху спорната реална част с площ 13,28 кв.м. Регулационният план от 1981 г. не е приложен в срока по § 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ, поради което и съгласно § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ, отчуждителното му действие е прекратено. По одобрената кадастрална карта от 2009 г. общата имотна граница между имотите на ищците и на ответниците следва да съвпада с регулационната линия между парцелите на ищците и на ответниците по регулационния план от 1956 г., съгласно изменението му през 1960 г.

Въпрос № 4 от изложението също не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Изводите на въззивния съд за засегната от грешка в кадастралната карта реална част от УПИ, собственост на ищците, респ. за неправилно отразяване на пространствения обхват на правото на собственост на ищците в кадастралната карта, поради несъвпадане на кадастралната граница между двата съседни имота с тази по приложената регулация от 1960 г., са в съответствие с трайно установената практика на ВКС по въпроса за критериите, по които се установяват границите на поземлените имоти в кадастралната карта, когато те са урегулирани. В Решение № 117 от 25.06.2019 г. по гр.д.№ 2781/2018 г. и Решение № 196 от 06.02.2017 г. по гр.д.№ 2151/2016 г. на ВКС, І г.о., е прието, че съгласно чл. 43, т. 5 ЗКИР границите на поземлените имоти в урбанизираните територии се установяват след анализиране на данните от: а) означеното на място състояние в съответствие с правото на собственост; б) съществуващите на място материализирани граници, когато не са означени по реда на буква “а”; в) планове и карти, посочени в чл. 41, ал. 1, т. 1 и 3; г) регулационните планове при приложена регулация. С ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК е разяснено, че съгласно § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗКИР регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот. Прието е, че в производството по иск за собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни. От установеното следва да се направи извод дали има несъответствия между отразеното в одобрената кадастралната карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост. Предмет на доказване по делото са всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно - прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно разясненията, дадени в ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2/1993 г. на ВС, ОСГК и ТР № 3 от 28.03.2011 г. по т.д.№ 3/2010 г. на ВКС, ОСГК, и всички други факти, водещи до промяна на границите. Съобразяването на практиката на ВКС изключва възможността въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол както при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и в хипотеза трета на чл. 280, ал. 2 ГПК.

С оглед настоящото произнасяне, касаторите дължат на ответниците по касация разноските, направени за защита пред ВКС – по 500 лева на всеки от тях, съгласно представените доказателства за заплатени в брой адвокатски хонорари съгласно ДПЗС № [ЕГН] (л. 17) и ДПЗС № [ЕГН] (л. 18).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.