Определение № 246 от 18.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6047/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца В. А. В. и по касационна жалба на ответника П. срещу решение № 149/13.06.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 153/2013 г. на Великотърновския апелативен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 304/17.12.2012 г. по гр. дело № 268/2012 г. на Ловешкия окръжен съд, като краен резултат е осъдена ответната П. да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), сумата 8 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от образувано наказателно производство, прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.05.2010 г. до окончателното й изплащане, като искът срещу П. е отхвърлен в останалата му част – за разликата до пълния му предявен размер от 30 000 лв., а искът срещу Хасковския районен съд (ХРС) е отхвърлен изцяло за сумата 30 000 лв.; в тежест на ответната П. са възложени и разноски по делото. Двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете касационни жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ищецът и двамата ответници не са подали в срока за това отговори на постъпилите касационни жалби. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд, въз основа писмените доказателства по делото, е приел за установено следното: Срещу ищеца е била образувана преписка № 527/2004 г. в Хасковската окръжна прокуратура (ХОП) за престъпления по чл. 212, ал. 5 и по чл. 282, във вр. с чл. 311 от НК, като след приключване на проверката с постановление от 24.06.2004 г. е отказано образуване на досъдебно производство, поради липса на данни за престъпление, подсъдно на ХОП, и тази преписка е прекратена, с указания да се образува досъдебно производство срещу ищеца за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК. Това постановление е обжалвано от ищеца, като е потвърдено с постановление от 10.11.2004 г. на Пловдивската апелативна прокуратура, с което е постановено сл.д. № 570/2004 г. да се върне на Хасковската районна прокуратура (ХРП), която да го изпрати на Хасковската окръжна следствена служба за продължаване на разследването. С постановление от 12.07.2004 г. на ХРП е образувано наказателно производство срещу ищеца за това, че през месец август 2001 г., в [населено място], с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага, възбудил и поддържал у Н. К. К. от [населено място] заблуждение и с това причинил имотна вреда на [фирма] – престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК. Следственото дело е било спирано на основание чл. 22, ал. 1, т. 2 от НПК за издирване на Н. К. и ищеца, като след възобновяването му на 02.05.2007 г. са проведени разпити на свидетели във връзка с образуваното срещу ищеца наказателно производство за престъпление по чл.209 ал.І от НК, като самият ищец е разпитан на 07.06.2007 г. в качеството му на свидетел. С постановление от 07.12.2007 г. ХРП е прекратила производството, образувано и водено срещу ищеца за престъпление по чл.209 ал.І от НК, на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Това постановление е било обжалвано и е било отменено по образуваното ч.н.д. № 53/2008 г. на ХРС, който е върнал делото на ХРП с конкретни указания. Определението на ХРС е било обжалвано от ищеца, но е потвърдено с определение от 23.06.2008 г. по в.н.ч.д. № 148/2008г. на Хасковския окръжен съд (Х.). С постановление от 06.08.2008 г. на ХРП наказателното производство против ищеца отново е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, но с определение № 200/28.08.2008 г. ХРС го е отменил и е върнал делото на ХРП за изпълнение на дадените с определението указания. Това определение също е било обжалвано от ищеца, но е потвърдено с определение № 961/24.10.2008 г. по в.ч.н.д. № 231/2008 г. на Х.. След ново спиране на следственото дело на 12.12.2008 г. за издирване и разпит на свидетели, с оглед дадените указания в отменителните определения на ХРС и Х., и след възобновяването му на 15.01.2009 г., ищецът отново е разпитван в качеството му на свидетел. С постановление от 19.08.2009 г. на ХРП наказателното производство срещу ищеца за трети път е прекратено, на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК. С определение № 246/28.12.2009 г. по ч.н.д. № 875/2009 г. ХРС е потвърдил това постановление, а с определение от 05.03.2010 г. Х. е потвърдил определението на ХРС. След обсъждане на писмените и гласни доказателства по делото, ангажирани от ищеца, въззивният съд е приел за установено и че ищецът е претърпял неимуществени вреди, вследствие воденото срещу него наказателно производство, което е било прекратено. При така установените обстоятелства по делото, апелативният съд, позовавайки се на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, е приел, че когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, основанието за обезщетяване за вреди по чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.) е, че деянието не е извършено от лицето. Позовавайки се на практика на ВКС, въззивният съд е приел и че с факта на прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства за извършено престъпление, е осъществена хипотезата по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), независимо от това, че срещу ищеца не е повдигнато обвинение и той не е привлечен в качеството му на обвиняем, както и че самият факт на воденето на наказателно производство, което не е завършило с осъдителна присъда, ангажира отговорността на прокуратурата. По тези съображения, апелативният съд е намерил, че по отношение на ответната П., предявеният по делото иск е доказан по основание - осъществена е хипотезата за отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.). Въззивният съд е прел, че предявеният от ищеца и срещу ХРС иск е с правно основание чл. 2, ал., 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), като е намерил, че в този смисъл са наведените в исковата молба обстоятелства, на които ищецът основава иска си. В тази връзка е прието, че отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.) е на правозащитните органи, но не и на съда, както и че от установения при конкретните данни по делото, факт, че при обжалването на постановленията на ХРП за прекратяването на производството срещу ищеца ХРС е отменял тези постановления, като е констатирал, че не са извършени необходимите процесуално-следствени действия, не следва извод, че ХРС носи отговорност за претърпените от ищеца вреди от образуваното срещу него наказателно производство. Позовавайки се отново на практика на ВКС, въззивният съд е приел, че районният съд не би носил отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), дори когато постановява осъдителна присъда, която е отменена по реда на инстанционния контрол от горестоящия съд, преди да е влязла в законна сила, а още по-малко би следвало да носи такава отговорност, когато се произнася по подадена жалба срещу постановление за прекратяване на наказателно производство и връща делото на прокуратурата за извършване на допълнителни разследващи действия, тъй като с тези свои актове съдът не е признал ищеца за виновен и не го е осъдил, поради което и не следва да носи отговорност за претърпените от ищеца вреди. В заключение, отново е посочено, че хипотезата, предвидена в чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), има предвид отговорност, която се носи от правозащитните органи, които повдигат и поддържат обвинение, а този орган е прокуратурата, а не съдът. С оглед това е прието и че отговорността на двамата ответници може да бъде ангажирана само поотделно, а не солидарно, както претендира ищецът с исковата си молба, тъй като са различни предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 2 и по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), и тъй като предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.) е доказан по основание само по отношение на П., но не и по отношение на ответния ХРС, още повече, че последният не е постановил актове, които могат да бъдат определени като незаконни, тъй като са били потвърдени от горестоящата инстанция. По изложените съображения въззивната инстанция е счела, че от действията на ответната П. ищецът е претърпял неимуществени вреди, за които следва да му се присъди обезщетение съгласно чл. 52 от ЗЗД - по справедливост. В тази връзка са обсъдени следните обстоятелства: Наказателното производство срещу ищеца е продължило от 12.07.2004 г. до 05.03.2010 г., което е един продължителен период, но ищецът не е привличан като обвиняем, разпитан е два пъти като свидетел, като за времето от 21.04.2006 г. до 02.05.2007 г. наказателното производство е било спряно за издирване на ищеца и друго лице за разпита им като свидетели, и като се е наложило ищецът да бъде заведен принудително за разпит. Една част от съселяните на ищеца не са разбрали, че срещу него се води наказателно производство, не е била дадена гласност на случая, поради което ищецът е продължил да се ползва с добро име сред своите съселяни. Прието е за безспорно, че след като срещу ищеца е имало образувано наказателно производство, той се е притеснявал, за което свидетелстват неговите близки, тежко е изживявал факта, че съселяните му могат да го мислят за измамник. Прието и че ищецът е променил отношението си към близките си, ограничил е контактите със съселяните си, станал е затворен и необщителен, срамувал се и в резултат на тези негативни емоции се влошило и здравословното му състояние. От друга страна е прието, че не е установено по един категоричен начин наличието на причинна връзка между обострянето на някои от заболяванията на ищеца и наказателното производство срещу него, което би могло да се установи единствено със съдебно-медицинска експертиза. Посочено е и че немалкият период от време, през който е протичало наказателното производство, безспорно е оказвал влияние върху психиката и здравето на ищеца, който факт следва да се отчете при определяне на обезщетението, което се следва на ищеца. Въззивната инстанция е счела и, че след като ищецът не е привличан като обвиняем, не са му налагани никакви мерки за неотклонение, както и други такива за процесуална принуда, не е дадена гласност сред обществото за образуваното срещу него наказателно производство, то обезщетението, което му е определено от първоинстанционния съд, е завишено, не е съобразено с действително претърпените неимуществени вреди, като определянето на обезщетение в такъв размер води до неоснователно обогатяване, поради което е прието, че на ищеца се следва обезщетение съгласно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в размер на 8 000 лв., а не на 20 000 лв., както е определено от първоинстанционния съд. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двамата касатори, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда следният (уточнен от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправен въпрос, а именно: отговаря ли и в кои случаи съдът по искове за вреди по чл. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), както и налице ли е основание по чл. 53 от ЗЗД за солидарна отговорност на съда с други правозащитни органи в тези случаи. Ищецът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Ответната П. сочи, че по почти идентичен правен въпрос е образувано тълк. дело № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, поради което счита, че е налице основание за спиране на производството по настоящото дело до постановяване на тълкувателно решение по този въпрос. Видно от цитираните по-горе мотиви на апелативния съд, в които е изведен изводът му за отхвърляне на иска срещу ответния ХРС – за солидарното му осъждане с ответната П., така изведеният и от двамата жалбоподатели материалноправен въпрос несъмнено е включен в предмета на делото, неговото разрешаване е обуславящо крайния извод на въззивната инстанция за произнасянето й по този иск, респ. – този правен въпрос е и от съществено значение за крайния изход на правния спор по делото. От друга страна, при констатирана противоречива практика, този материалноправен въпрос е въведен като предмет на тълкувателно дело № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, по което към настоящия момент не е постановено тълкувателно решение. Това обуславя допускането на касационното обжалване на въззивното решение по този материалноправен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и спиране, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 292 от ГПК, на касационното производство по настоящото дело до постановяване на тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат и следните (уточнени от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) два материалноправни въпроса, а именно: 1) повдигането на обвинение предпоставка ли е за ангажиране отговорността на прокуратурата по чл. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението или поради това, че деянието не е извършено от ищеца; и 2) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД. По отношение на първия от тези правни въпроси се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.т. 7, 8, 11 и 13 и мотивите към тях от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на последния правен въпрос се навеждат допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС, някои от които постановени по реда на чл. 290 от ГПК, а други – по реда на отменения ГПК от 1952 г. В т.т. 7, 11 и 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС е прието, че правозащитните органи отговарят за вреди и в случаите на прекратяване на наказателното производство поради недоказаност на обвинението и на частично оправдаване, включително и за задържането на лицето в тези случаи, дори самото задържане под стража да не е отменено като незаконно. Като предпоставка за отговорността в тези случаи, в мотивите към тези точки от тълкувателното решение се сочи необосноваността и незаконосъобразността на повдигнатото обвинение, по което ищецът е оправдан, респ. – наказателното производство срещу него е прекратено поради недоказаност на обвинението. Макар и да се е позовал на практика на ВКС (включително формирана по реда на чл. 290 от ГПК), като е приел в цитираните по-горе мотиви към обжалваното решение, че в случая по отношение на ответната П. е осъществена хипотезата по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), независимо от това, че срещу ищеца не е повдигнато обвинение и той не е привлечен в качеството му на обвиняем, както и че самият факт на воденето на наказателно производство, което не е завършило с осъдителна присъда, ангажира отговорността на прокуратурата, въззивният съд е възприел разрешение, което се явява в противоречие със задължителните указания и разясненията, дадени с т.т. 7, 11 и 13 и мотивите към тях от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. Това обуславя допускането на касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и по материалноправния въпрос – повдигането на обвинение предпоставка ли е за ангажиране отговорността на прокуратурата по чл. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението или поради това, че деянието не е извършено от ищеца. Тъй като двата материалноправни въпроса, по които съгласно гореизложеното следва да се допусне касационното обжалване, касаят основанието на предявените от ищеца по делото искове по чл. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.) за солидарно осъждане на ответните П. и ХРС за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, то въпросът относно определянето на размера на това обезщетение съгласно чл. 52 от ЗЗД няма да е обуславящ и няма да е от съществено значение за изхода на правния спор по делото. Това е така, защото ако вследствие разрешаването на другите два правни въпроса се стигне до отхвърляне на исковете, техният размер изобщо няма да бъде предмет на обсъждане в касационното производство, а ако се стигне до уважаване на исковете, касационната съдебна инстанция неизбежно ще следва да разгледа въпроса за размера на обезщетението при разрешаването на правния спор по същество. По тези съображения, в случая материалноправният въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата за производството по чл. 290 от ГПК, държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок, който в случая следва да започне да тече от връчване на съобщението за възобновяването на производството по делото. Ответната П. не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 84, т. 1, пр. 2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение